Определение № 1290 от 21.03.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1290 гр. София, 20.03.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на осемнадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Зоя Атанасова

Членове:

Владимир Йорданов

Димитър Димитров като разгледа докладваното от Димитър Димитров Касационно гражданско дело № 20238002102136 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 4881/15.03.2023 година, подадена от „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД гр. София, срещу решение № 243/16.02.2023 година на Окръжен съд Бургас, V-ти въззивен състав, постановено по гр. д. № 2077/2022 година.

С обжалваното въззивно решение съставът на Окръжен съд Бургас е потвърдил първоинстанционното решение № 1698/01.08.2022 година, допълнено с решение № 2312/21.10.2022 година, двете на Районен съд Бургас, V-ти състав, постановени по гр. д. № 847/2022 година, с които по предявени от Г. Н. Г. срещу „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД гр.

София искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ, последният във връзка с чл. 225, ал. 1 от ГПК е признато за незаконно и като такова е отменено уволнението на Г. Н. Г. от длъжността „юрисконсулт“, извършено със заповед № ИП 21-14/13.12.2021 година на управителя на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД гр. София, като Г. е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност, а дружеството е осъдено да му заплати сумата от 6056.87 лева, представляваща обезщетение за оставане без работа за срок от шест месеца, считано от 14.12.2021 година, след възражение за прихващане със сума в размер от 1180.45 лева, дължима 1 на основание неоснователно обогатяване като платена на основание чл.220 от КТ, със сумата 7237.32 лева, заедно със законната лихва върху главницата от 6056.87 лева, считано от датата на подаване на исковата молба на 11.02.2022 година до окончателното й плащане.

В подадената от „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД гр. София касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените от Г. Н. Г. срещу дружеството искове, с правно основание чл.

344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ, последният във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ да бъдат отхвърлени. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т.

1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Бургас по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и о ал. 2, пр. 3 от ГПК.

Ответникът по подадената касационна жалба Г. Н. Г. е подал отговор с вх. № 7147/22.04.2023 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 243/16.02.2023 година на Окръжен съд Бургас, V-ти въззивен състав, постановено по гр. д. № 2077/2022 година и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна като се иска да бъде оставена без уважение, а оспорваното с нея решение да бъде потвърдено.

„Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД гр. София е било уведомено за обжалваното решение на 24.02.2023 година, а подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 4881/15.03.2023 година.

Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

Окръжен съд Бургас е посочил, че, нямал спор по делото, че страните били в трудово правоотношение, като Г. Н. Г. бил заемал 2 длъжността „организатор дейност юридически услуги“ със срок на изпитване, за работа от разстояние, като с допълнително споразумение от 11.07.2019 година бил приел да изпълнява длъжността „юрисконсулт“ по възлагане от работодателя. Със заповед № 40/20.02.2019 година, издадена от работодателя било определено основно място на извършване на дейността регион Бургас, Ямбол и Сливен с посочването, че заповедта влизала в сила от подписване и влизане в сила на трудовия договор на Г., считано от 25.02.2019 година. С писмено предизвестие, връчено на Г. Н. Г. на 13.12.2021 година, работодателят го бил уведомил, че във връзка с влязла в сила заповед № ИР 21-12/10.12.2021 година на управителя на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД гр. София за съкращаване на щата и утвърждаване на ново щатно разписание, считано от датата на заповедта 10.12.2021 година, с която длъжността „юрисконсулт“ с месторабота регион Бургас, Ямбол и Сливен, било закрита, щял да бъде прекратен сключения между страните трудов договор, считано от 14.12.2021 година. Посочено било, че допълнително щяла да му бъде връчена заповед за прекратяване, както и че нямало да бъде спазен 30-дневния срок за предизвестието. На същата дата на Г. била връчена заповед № ИР-21-14/13.12.2021 година на управителя на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД гр. София, с която считано от 14.12.2021 година било прекратено трудовото им правоотношение на основание чл. 328, ал. 1, т.2, пр. 2 от КТ-поради закриване на част от предприятието, извършено със заповед № ИР 21-12/10.12.2021 година на работодателя. Била определена комисията, която следвало да извърши подбор като на служителите, които били събрали най-малък брой точки да бъдат връчени предизвестия за прекратяване на трудовото правоотношение. От представеното ново щатно разписание в сила от 10.12.2021 година се установявало, че липсвали 2 щатни бройки за длъжността „юрисконсулт“ с месторабота региони Бургас, Ямбол и Сливен и 1 щатна бройка за длъжността „юрисконсулт“ с месторабота регион Пловдив, Пазарджик и Смолян Сливен, следователно били съкратени общо 3 щатни бройки за посочената длъжност. От съдържанието на протокола за извършен подбор от 10.12.2021 година се установявало, че подборът бил извършен между 12 служители, заемащи длъжността „юрисконсулт“, изпълняващи идентични задължения (в това число Г.), като били изключени 3 служители (един на длъжност „главен юрисконсулт“ и двама на длъжност „юрисконсулт“), ползващи се със закрила от уволнение (чл. 163, ал.1 от КТ и 3 чл. 333, ал. 6 от КТ). Съгласно извършеното оценяване по зададени критерии и скала на оценяване Г. Н. Г. бил получил осреднена оценка 7.83 точки, образувана от оценките по двата критерия. По повод на законосъобразността на уволнението въззивният съд приемал, че категорично не можело да бъде споделено становището на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД гр. София, че трудовото правоотношение било прекратено с връчване на предизвестието, а заповедта има само декларативно значение. Това било така предвид разпоредбата на чл. 335, ал. 2 от КТ съгласно която при прекратяване на трудовия договор с предизвестие това ставало с изтичане на срока на предизвестието. В конкретния случай срокът на предизвестието не бил спазен, като изрично било посочено, че това няма да бъде сторено (т. е. нямало да породи предвидения в КТ ефект) и заедно с него била връчена заповед за прекратяване на трудовия договор на различно основание-чл.328, ал. 1, т. 2, пр. 1 от КТ, а именно поради закриване на част от предприятието. В този случай ВКС приемал, че потестативното право на работника/служителя да иска отмяна на незаконното уволнение възниквало с настъпването на правния ефект на акта на прекратяване на трудовото правоотношение. Когато по силата на закона се дължало предизвестие и страната, поискала прекратяването на трудовия договор не желаела срока да бъде спазен, какъвто бел настоящия случай, трудовото правоотношение се прекратявало в момента на достигане на изявлението до другата страна, или в момента, който страната била определила като дата на прекратяване на трудовото правоотношение, в които случаи тя дължала заплащане на обезщетението по чл. 220 от КТ. Още повече, че разпоредбата на чл. 328, ал. 1, т.2 от КТ съдържала две отделни и напълно различни основания за прекратяване на трудов договор. Работникът/служителят можел да бъде съкратен или поради закриване на част от предприятието, или поради съкращаване на щата. Както правилно бил приел първоинстанционният съд неяснотата на основанието за прекратяване сама по себе си била достатъчна за отмяна оспореното уволнение. От събраните по делото доказателства се установявало, че и след прекратяване на трудовото правоотношение с Г. не била прекратена дейността на дружеството в регион Бургас. Закриване на част от предприятието било налице при преустановяване на дейността на определено организационно обособено звено на предприятието, но което нямало признаците на работодател като същественото било закриваното звено да е било обособено в 4 състава на предприятието и неговата структура. Основната характеристика на относителната самостоятелност на съответното обособено структурно звено била организационно-управленска, а за закриването му дали било преустановена за в бъдеще изцяло съответната дейност. В този смисъл офисът в Бургас не бил закриване на част от предприятието, защото не бил относително самостоятелно, не носел белезите на обособено структурно звено, не била преустановена изцяло дейността. Този извод се подкрепял от свидетелските показания‑изпълнителните дела в района са били работени от свидетелката И., както и от служители на Кол център. С въззивната жалба се оспорвал извода на първоинстанционния съд, че мястото на работа не е съществена характеристика на длъжността, както и че изпълняваните от различните юрисконсулти действия били еднородни. По делото не били представени доказателства, които да опровергават този извод. Тъкмо напротив, от длъжностните характеристики и свидетелските показания се установявало, че функциите на юрисконсулта не се променяли нито с наименованието, нито от мястото на работа. В крайна сметка се касаело за съдебни производства-особени такива (заповедни) и изпълнителни производства, поради което не можело да бъде възприета застъпената от „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД гр. София теза, че извършването им в съдилища в различни райони на страна променяло естеството им. Свидетелката Б. заявявала, че трудовите функции на юрисконсултите били еднакви, а се различавало мястото на работа. След като се касаело за еднородни длъжности извършването на подбор по чл. 329 от КТ било не само право, но и задължение на работодателя. С оглед задължението на съда при оплакване да проверява обективното съответствие на оценката по приетите от работодателя показатели с действителните качества на работника, то в случая възраженията на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД гр. София се свеждали до несъгласие с изводите на първоинстанционния съд за необективност на подбора на база свидетелските показания. По делото били представени и приети като доказателства атестационни карти. От тях обаче не ставало ясно какви са били мотивите на комисията за даване на оценка по критерия „ниво на справяне с поставените задачи“ при положение, че Г. Н. Г. бил имал поставени 8 задачи за трето тримесечие, от които 3 задачи са изпълнени, 1 била неизпълнена и 3 били частично изпълнение. В същото време служителя Д. И. имала поставени 6 задачи, от които 4 били изпълнени, 5 съответно по 1 изпълнена и неизпълнена. При оценяването по този критерий Г. бил получил 3 точки, а Д. И.-4 точки. С други думи при сходни показатели служителите били получи различни точки, освен това при почти идентични мотиви. При тези доказателства за съда остават неясни обективните показатели, които са били определящи при оценката на служителите. С ангажираните доказателства от „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД гр. София не се установявало конкретни констатации относно качествата на Г. Н. Г.. Още повече, че от показанията на свидетелката Благоева ставало ясно, че се касае за бизнес решение, което било обвързано с постигнатите от служителите финансови показатели. В длъжността характеристика на длъжността „юрисконсулт“ не били предвидени задължения за постигане на финансови резултати, а и макар и да бил обективен като критерий не бил посочен начина, по който се определяли размерите на финансовите цели (таргети). Свидетел на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД гр. София посочва, че не бил наясно как се формирало целеполагането. От друга страна не можела да бъде възприета тезата, че събираемостта зависела изключително и само от качеството на работа на юрисконсулта. Имало обективни фактори, които стояли извън това.