Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Определение № 3382 от 29.06.2026, Окръжен съд - Варна

Съд
Окръжен съд - Варна
Дело
Въззивно частно гражданско дело 1291/2026
Вид
Определение № 3382
Подписан
29.06.2026
В сила
29.06.2026
Състав
Галина Чавдарова, Ралица Каменова, Ралица Цанкова Райкова

Цитирани разпоредби

  • чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 248 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 274 и сл. · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 633 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78, ал. 5 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 80 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 38 · Закон за адвокатурата
  • чл. 22 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 26, ал.1, пр. 1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 11, ал. 1, т. 10 · Закон за потребителския кредит

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3382 гр. Варна, 29.06.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, V СЪСТАВ ТО, в закрито заседание на двадесет и девети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Галина Чавдарова

Членове:

Ралица Ц. Райкова

Ралица Каменова като разгледа докладваното от Ралица Каменова Въззивно частно гражданско дело № 20263100501291 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 274 и сл. ГПК.

Образувано е по частна жалба с вх. № 37615/12.05.2026 г. на Н. Т. М., чрез адв.

И. Д. и адв. В. Д.-М., срещу Определение № 6493/05.05.2026 г., постановено по гр.д. № 11758/2025 г. по описа на Районен съд – Варна, с което е оставена без уважение молба с вх. № 25713/31.03.2026г. от ищцата Н. Т. М., чрез адв. И. В. Д. и В. И. Д. - М., с която е отправено искане до съда да измени постановеното по делото решение в частта за разноските.

В частната жалба се поддържа, че присъденият адвокатски хонорар не отговаря нито на положените усилия, отделеното време за предварително снабдяване с всички необходими доказателства за доказване на претенцията, представени именно с цел спазване принципа на процесуална икономия и предотвратяване на последващи указания в тази връзка, водещи до забавяне на процеса, нито на действителната фактическа и правна сложност на делото, както и не съответства на адвокатските стандарти и на пазарните стойности. В подкрепа на изложеното становище се цитира съдебна практика на ВКС, окръжни съдилища в страната и на СЕС. Навежда се довод, че направеното от ответната страна възражение за прекомерност не е било мотивирано, с което не са изпълнени изискванията на чл. 78, ал. 5 ГПК (ДВ, бр. 17 от 2026 г.).

Жалбоподателят счита, че претендираният размер на възнаграждението от 1500 лв. е съответен на действително положените по делото усилия и адвокатски труд, които не могат да бъдат квалифицирани като минимални усилия, съответно да бъде дължимо минимално възнаграждение за тях. В тази връзка претендираният размер съответства на критериите, заложени в Решение № С - 438/22/25.01.2024 г. и в този смисъл определената граница на минимум по чл. 7, ал. 2 от Наредбата, който възлиза на размер от 489 лв., е неприложим и не съответства на действителната фактическа и правна сложност, и все пак е минимален размер при липса на заложен максимален такъв. Поисканото адвокатското възнаграждение в посочения размер не е прекомерно и защото ответникът е подал отговор на искова молба, съдържащ редица оспорвания, поради което за ищеца възниква отговорността да вземе становище по всички направени възражения и което неминуемо увеличава както фактическата, така и правната сложност на делото. Моли се за отмяна на обжалваното определение, съотв. за изменение на решението в частта за разноските, като се присъди пълният размер на претендираното адвокатско възнаграждение.

1

За да се произнесе по жалбата, съдът констатира следното:

Частната жалба е подадена в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и от легитимирано лице, при наличие на правен интерес от обжалване, поради което се явява процесуално допустима.

Производството по гр.д. № 11758/2025 г. по описа на Районен съд – Варна е образувано по предявен от Н. Т. М. срещу „Сити Кеш“ ООД установителен иск с правно основание чл. 26, ал.1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК да бъде прогласена нищожността на Договор за потребителски кредит № 1023283 от дата 22.04.2024 г., към Искане № 9318833, поради противоречие със закона.

В исковата молба са наведени твърдения, че по силата на Договор за потребителски кредит № 1023283 от дата 22.04.2024 г. „Сити Кеш“ ООД е предоставило в заем на ищеца сумата от 1000 лв., при фиксиран ГЛП от 50% и ГПР от 65,58%, който е следвало да върне на 30 седмични вноски. В чл. 5 от договора било посочено, че заемателят се задължава да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: безусловна банкова гаранция или поръчителство, като по отношение на поръчителството са предвидени множество кумулативни изисквания, а в чл. 11 страните се договорили, че в случай на непредоставяне на обезпечение, на кредитополучателя ще бъде начислена неустойка в размер на 714,66 лв. Изложени са доводи за нищожност на договора за кредит поради противоречието му с изискванията на ЗПК.

След постъпването на отговор на исковата молба от ответника „Сити Кеш“ ООД в срока по чл. 131 ГПК, с който предявения иск е оспорен, с Определение № 1011/20.01.2026 г. делото е насрочено за разглеждане в открито съдебно заседание на 10.03.2026 г., като преди същото двете страни са депозирали молби по хода на делото с изявления за разглеждането му в тяхно отсъствие. В молба-становище на ищеца са изложени съображения по отговора на исковата молба и по съществото на спора в съответствие с доводите в исковата молба. Представен е и списък по чл. 80 ГПК за претендираното и заплатено адвокатско възнаграждение от 1500 лв. В молбата на ответника от 02.03.2026 г. е релевирано възражение за прекомерност за адвокатския хонорар на процесуалния представител на ищеца с подробни мотиви, позовавайки се на решения на СЕС, съдебна практика на ВКС, съобразно вида на делото, количеството извършена работа, правната и фактическа сложност на делото, както и допълнително изброени критерии, произтичащи от спецификата на спора. От страна на ответника не са представени списък по чл. 80 ГПК и доказателства за заплащането на адвокатско възнаграждение.

В проведеното на 10.03.2026 г. открито съдебно заседание процесуалните представители на страните не са се явили, съдът е приел за окончателен изготвения проект на доклад на делото и е приел като доказателства по делото представените с исковата молба и отговора на исковата молба писмени документи.

С постановеното по делото Решение № 1115/23.03.2026 г. е уважен предявеният от ищеца иск, като е прогласен в отношенията между страните Н. Т. М. и „Сити Кеш“ ООД сключеният между тях Договор за потребителски кредит № 1023283 от дата 22.04.2024г., към Искане № 9318833, за нищожен, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Районният съд е приел за основателно направено от ответника възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищеца, като е счел, че на ищеца се следва репариране на сумата от 255,65 евро за един адвокат, предвид фактическата и правна сложност на производството и положения от процесуалния представител труд, без явяване в открито съдебно заседание.

Ищцовата страна, чрез упълномощените й процесуални представители адв. И. Д. и адв. В. Д.-М., е депозирала молба с вх. № 25713/31.03.2026 г., с която е отправено искане за изменение на така постановеното решение в частта за разноските на 2 основание чл. 248 ГПК, като присъденият размер за адвокатско възнаграждение на ищеца бъде увеличен до размер от 766,94 евро (1500 лв.). Изложени са аргументи, идентични на посочените в частната жалба, инициирала настоящото въззивно производство.

Ответната страна е депозирала отговор на молбата по чл. 248 ГПК, с който е изразила становище за нейната неоснователност.

С обжалваното Определение № 6493/05.05.2026 г., постановено по гр.д. № 11758/2025 г. по описа на Районен съд – Варна молбата на ищеца е оставена без уважение, като съдът е приел, позовавайки се на Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело С-438/22, че в разглеждания случай не е налице фактическа и правна сложност на делото по-голяма от обичайната такава за подобен тип дела, не са събирани голям брой писмени доказателства, отчел е, че спорът се явява предимно правен, отколкото фактически, което води до извода за ангажиране на усилията на процесуалния представител на ищеца в размер не по-голям от случаите на дела от този тип, по който е налице и многобройна съдебна практика, поради което присъденото адвокатско възнаграждение в размер на 255,65 евро не следва да бъде изменяно.

При така констатираните обстоятелства досежно основателността на частната жалба въззивният съд намира следното:

Съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК заплатените от ищеца такси, разноски по производството и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, се заплащат от ответника съразмерно с уважената част от иска. Ал. 5 на същата разпоредба предвижда, че ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по мотивирано възражение за прекомерност, направено от насрещната страна, да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част. При преценката за прекомерност съдът прилага съответно критериите за определяне на адвокатските възнаграждения по чл.

36, ал. 3 от Закона за адвокатурата и правилата за прилагането им, уредени в наредбата по чл. 36, ал. 4 от същия закон. Съдът не може да присъди по-нисък размер на разноските за адвокатско възнаграждение от размера на заплатеното възнаграждение на адвоката на насрещната страна.

В тази връзка настоящият състав съобразява, че с Решение на СЕС от 25.01.24 г. по дело С-438/22 е прието, че чл. 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба. Прието е още, че чл. 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с чл. 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по чл. 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

С оглед на така даденото разрешение с решението на СЕС, което съобразно чл.

633 ГПК е задължително за всички съдилища, следва, че съдът не е императивно обвързан в преценката си за размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, вкл. и в хипотезата на чл. 38 ЗА, с фиксираните в Наредба № 1/09.07.04 г. минимални размери на адв. възнаграждения, и може да определи възнаграждение и в по-нисък размер.

Съгласно преобладаващата съдебна практика нормите от наредбата могат да служат 3 единствено като ориентир при служебното определяне на възнаграждения, като преценката на съда се формира с оглед вида на спора, материалния интерес, вида и количеството на извършената работа и преди всичко – фактическата и правна сложност на делото.

При съобразяване на посочените критерии съдът намира, че предявеният иск касае определен тип потребителска закрила, за която съдът следи служебно. Следва да бъде посочено, че цената на уважения иск по чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД се определя като стойността на договора за кредит, а именно 1000 лв. В разглеждания случай съдът отчита, че защитата на ищцовата страна се изразява в подаване на искова молба, молба по хода на делото и становище по възраженията в отговора на исковата молба, като в проведеното едно открито съдебно заседание процесуалният представител на ищеца не се е явил и в същото не са събрани други доказателства, освен вече представените писмени такива. Спорът по делото не се отличава с особена фактическата и правна сложност, предвид наличието на многобройна и постоянна съдебна практика по идентични дела.

С оглед на изложеното, съобразявайки материалния интерес по делото и отчитайки извършените в производството действия по защитата на ищеца, настоящият въззивен състав намира, че присъденото от първоинстанционния съд възнаграждение в размер на 255,65 евро е достатъчно да овъзмезди положения от адвоката труд по делото.

В заключение въззивният съд намира, че частната жалба на ищеца се явява неоснователна, поради което обжалваното определение като правилно следва да бъде потвърдено.