Решение № 51 от 28.03.2024, Окръжен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ 51 гр. Русе, 27.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ, ПЪРВИ НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Ралица Герасимова

Членове:

Александър И.ов

Явор Влахов при участието на секретаря Десислава Ботева в присъствието на прокурора М. М. М. като разгледа докладваното от Явор Влахов Въззивно наказателно дело от общ характер № 20244500600137 по описа за 2024 година Производство е по гл. XXI от НПК.

С Присъда № 3/09.01.2024г., постановена по НОХД № 1910/2023г. на Районен съд-Русе, подсъдимият Г. Д. Г., български гражданин, роден на **.**.****г. в гр.Русе, със средно образование, не работи, неженен, неосъждан с ЕГН:**********, бил признат за виновен в извършването на престъпление по чл.194, ал.3, във вр. с ал.1 от НК, за това, че на 11.02.2023г., в гр.Русе, отнел чужди движими вещи – 1 бр.мъжки портфейл и сумата от 580.00лв., всичко на обща стойност 588.00лв. от владението на П.З.П. от гр.Русе, без негово съгласие с намерение противозаконно да ги присвои, като случаят е маловажен, като при условията на чл.78а от НК, Районен съд-Русе го освободил от наказателна отговорност и му наложил административно наказание „Глоба“ в размер на 1000,00лв. Със същата присъда Г. бил оправдан по първоначално повдигнатото му обвинение за престъпление по чл.194, ал.1 от НК. Г. бил осъден да заплати по сметка на ОДМВР-Русе направените по досъдебното производство разноски за експертизи, в общ 1 размер на 154.98 лв.

Срещу присъдата е подаден въззивен протест от прокурор в Районна прокуратура Русе, в който и в допълнение към същия се излагат съображения за незаконосъобразност на постановената присъда, като доводите касаят неправилното приложение на материалния закон. Сочи се, че данните за личността на подсъдимия и степента на обществена опасност на деянието не давали основание случаят да се квалифицира като маловажен. Наред с това се възразява и, че не била налице една от позитивните предпоставки на чл.78а от НК, а именно причинените с деянието имуществени вреди да били възстановени на пострадалия, поради което, в нарушение на материалния закон, първостепенния съд, след като преквалифицирал деянието като маловажен случай, освободил подсъдимия от наказателна отговорност и му наложил административно наказание „Глоба“. Предлага се въззивният съд да отмени първоинстанционната присъда и да постанови нова, с която да осъди подсъдимия Г. Г. по първоначално повдигнатото му обвинение по чл.194, ал.1 от НК, като му се наложи съответно на престъплението наказание.

В съдебно заседание представителят на Окръжна прокуратура Русе поддържа протеста, като счита акта на първата инстанция за незаконосъобразен. Сочи, че конкретният казус касае типична джебчийска кражба и не би могло да се приеме, че деянието представлява маловажен случай. Изтъкват се аргументи, че приетите от първостепенният съд смекчаващи обстоятелства не указват на по-ниска степен на обществена опасност, в сравнение с обикновените случаи по чл.194, ал.1 от НК, а са поскоро характерни за последното.

Защитникът на подсъдимия намира протеста, досежно неправилното приложение на чл.78а от НК, за основателен. Изтъква смекчаващи отговорността на подс.Г. обстоятелства и моли на последния да бъде наложено минимално наказание.

Подсъдимият поддържа становището на защитника си, като сочи, че според него не е извършил кражба, а е намерил вещите.

Русенският окръжен съд, като взе предвид депозираният протест, съобрази доводите на страните в съдебно заседание, прецени събраните по делото доказателства и служебно провери на основание чл.313 и чл.314 от НПК правилността на първоинстанционния съдебен акт, прие за установено 2 следното:

Депозираният протест е процесуално допустим, като подаден в законоустановения срок, от легитимирано лице и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледан по същество протестът е частично основателен.

Първоинстанционното производство е протекло по реда на гл.27 чл.371, т.2 от НПК /съкратено съдебно следствие/, по искане на защитника и подсъдимия, поради което съдът е пристъпил към незабавно провеждане на съдебното заседание и към предварително изслушване на страните по реда на чл.370 от НПК. В хода на това изслушване подсъдимият Г. Г. заявил, че признава изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и дал съгласие за тези факти да не бъдат събирани доказателства. С определение по чл.372, ал.2, вр. с чл.371, т.2 от НПК първоинстанционният съд обявил, че при постановяването на присъдата ще ползва направеното от подсъдимия признание, подкрепящо се от доказателствата по делото, без да събира доказателства за фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт.

Съобразно Тълкувателно решение № 1 от 6.04.2009 г. на ВКС по т. д. № 1/2008 г., ОСНК, цялостното признание от подсъдимия на фактите по обстоятелствената част на обвинителния акт обуславя и пределите на въззивната проверка. При проверката на първоинстанционна присъда, постановена след надлежно проведено по чл. 372, ал. 4 и чл. 373, ал. 2 и 3 НПК съдебно следствие, е недопустимо въззивният съд да реши делото на основата на фактическа обстановка, различна от изложената в обстоятелствената част на обвинителния акт. В тази хипотеза, въззивният състав следва да провери основно дали процесуалната дейност на първостепенния съд е осъществена при съблюдаване на нормативната уредба на диференцираното производство.

Настоящият въззивен състав намира, че проведеното от първоинстанционния съд съкратено съдебно следствие по чл.371, т.2 от НПК е било в пълно съответствие с процесуалните изисквания, визирани в разпоредбите на глава 27 от НПК. Съдът е спазил всички принципни изисквания към съкратеното съдебно следствие, обусловено от направеното признание на фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния 3 акт. Изявлението на подсъдимия Г. по чл.371, т.2 от НПК било дадено в отрито съдебно заседание, в присъствие на защитник и при разясняване на последиците от него. В този смисъл въззивната инстанция възприема изцяло фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд, доколкото по отношение на приетите доказателствени източници, с оглед на предварително даденото съгласие от страна на подсъдимия, е прието, че са безспорни и не се нуждаят от събиране и проверка по общия ред за провеждане на съдебно следствие, още повече, че пред въззивната инстанция нито една от страните не е оспорила факта на извършване на престъплението, правната му квалификация или авторството.

При тези установени фактически положения, изводът на първоинстанционния съд, че на инкриминираната дата 11.02.2023г, с деянието си подсъдимият Г. Г. е осъществил състава на престъплението по чл.194, ал.3, вр. ал.1 от НК, се явява правилен и законосъобразен. От обективна страна са налице всички признаци на това престъпление.

Безспорно е, че на 11.02.2023г., около 15.00ч., свид.П.П. отишъл да пазарува в магазин „Русе Табак“ находящ се в гр.Русе, ул. „Сан Стефано" № 64-65.

След като избрал необходимите му продукти, той се наредил на касата за да ги плати. По същото време, в магазина бил и подс.Г. Г.. Свид.П. платил покупките и докато ги прибирал, оставил портмонето си на плота до касовия апарат. Веднага след това напуснал търговския обект, като забравил да вземе портмонето си. В портмонето, свид.П. съхранявал личната си карта, свидетелството си за управление на МПС, банкова карта, лични бележки и снимки, както и парична сума в размер на 580.00лв. Подсъдимият видял забравеното портмоне, приближил се, прикрил го с раницата си, след това незабелязано от касиерката го взел и напуснал магазина. Малко по-късно, свид.П. установил липсата на портмонето и се върнал в магазина да го потърси. След като не успял да го намери, той подал сигнал в полицията.

Проверката по случая била възложена на свид.Д.Д. – полицейски инспектор във Второ РУ-Русе. В хода на извършените оперативно-издирвателни мероприятия, след преглед на видеозаписите от охранителните камери на търговския обект, свид.Д. установил описаната по-горе фактическа обстановка и разпознал подс.Г., като лицето, което взело портмонето на свид.П.. Д. установил, че подсъдимия пребивава в Дом за временно настаняване „Добрият самарянин“, в гр.Русе, призовал го и снел обяснения от 4 него. В обясненията си Г. доброволно признал стореното от него, като подробно разказал какви били действията му по време на деянието и след това, включително и как похарчил намерените в портмонето пари. Още тогава, с протокол за доброволно предаване, подсъдимият предал портмонето, личната карта, свидетелството за управление на МПС, банкова карта, лични бележки и снимки, които били върнати на пострадалия.

Възприетата фактическа установеност на деянието не се оспорва от нито една от страните в процеса. Според въззивната инстанция тя е правилна и съответна на наличните по делото доказателства.

Правилно първостепенният съд е приел за доказани всички елементи от обективната страна на състава на престъплението. Безспорно е установено, че инкриминираните вещи и паричната сума били чужди за подсъдимия Г. Г.. Те били собственост на свид.П.П. и били в негово владение, независимо от обстоятелството, че били забравени от него в процесния търговски обект.

Подс.Г. участвал сам в извършване на престъплението, както във фаза на отнемането на вещите, като прекъснал фактическата власт на пострадалия над предмета на престъплението, а така също и във втората фаза - установяването на трайната фактическа власт над отнетите вещи, като след като ги вземал от мястото, където били забравени от свид.П., се отдалечил с тях от местопрестъплението, с което си осигурил възможност за безпрепятствено разпореждане с вещите.

По повод възражението на подс.Г., отправено пред въззивния съд, че според него деянието му не било кражба, тъй като инкриминираните вещи били намерени от него, а не откраднати, съдът намира за необходимо да посочи, че съобразно т.II.1 от Постановление № 6 от 26.IV.1971 г. по н. д. № 3/71 г., Пленум на ВС, (изм. с Постановление № 7 от 6.VII.1987 г.), забравените вещи в превозно транспортно средство, в чакалня или други обществени заведения не следва да се считат за загубени вещи. В тези случаи лицето, което е забравило вещта, не е прекъснало владението си, тъй като не е лишено от възможността да упражни фактическа власт върху нея.

Отнемането на такава вещ с намерение да бъде присвоена е кражба. Именно такъв е и настоящият случай – свид.П. ползвал портмонето си, за да заплати направените от него покупки, за удобство временно го оставил на плота до касовия апарат, след което, очевидно забравяйки го там, напуснал търговския 5 обект. Съществено обстоятелство в насока, че инкриминираните вещите били забравени от пострадалия, а не изгубени от него е и факта, че много скоро след това той се върнал в магазина да потърси портмонето си, с ясното съзнание, че именно там го е оставил. Това е класически пример на забравена вещ/и, поради което и законосъобразно прокурора, а след това и първостепенният съд са квалифицирали деянието на подс.Г. като такова по чл.194 от НК, а не по чл.207 от НК.

Правилно първостепенният съд е приел, че от субективна страна деянието е извършено от подсъдимия Г. при форма на вината - пряк умисъл.

Той действал с ясното съзнание за противоправността на извършваното от него. Съзнавал общественоопасния характер на деянието и неговите общественоопасни последици, при което целял настъпването на противоправния резултат, тъй като решил да се облагодетелства по неправомерен начин.

При тази фактическа установеност на деянието, първостепенният съд е приложил и съответстващият материален закон, като законосъобразно е приел, че подсъдимият следва да бъде призната за невинен и оправдан по първоначално повдигнатото му обвинение по чл.194, ал.1 от НК, като извършеното от него бъде преквалифицирано като деяние по чл.194, ал.3 от НК.

Настоящият въззивен състав не споделя доводите в протеста на Районна прокуратура-Русе и изложените съображения в съдебно заседание от представителя на Окръжна прокуратура-Русе, че стореното от подсъдимия не покрива признаците на маловажен случай. В тази насока, към отчетените от първоинстанционния съд смекчаващи отговорността обстоятелства – относително ниската стойност на предмета на престъплението, чистото съдебно минало на подс.Г., както и това, че още преди образуване на досъдебното производство, последният, лично и доброволно върнал отнетите от него портмоне и лични документи на пострадалия, въззивният съд намира за необходимо да добави незавидното социално положение и тежкото материално състояние на подсъдимия, липсата на данни, извън съдимостта на Г., за други противообществени прояви от негова страна, изразеното разкаяние и направеното самопризнание. Действително, константна е съдебната практика, че самопризнанието на подсъдимото лице не следва да 6 бъде ценено като смекчаващо отговорността обстоятелство, доколкото то е предпоставка изобщо за провеждане на производството по реда на чл.371, т.2 от НПК. В същото време, от материалите по делото се установява, че подсъдимият е подходил добросъвестно още във фазата на предварителната проверка, като дал пред полицейския служител подробни и достоверни обяснения, с което несъмнено оказал съдействие за разкрИ.е обективната истина, както и за по-бързото приключване на разследването. Това дава основание на въззивния съд да приеме, че според посочените смекчаващи обстоятелства, деянието на подс.Г. представлява по-ниска степен на обществена опасност в сравнение с обикновените случаи на престъплението по чл.194, ал.1 от НК. С оглед на всичко това, законосъобразно било преценено от районния съд, че подсъдимият, независимо от своя статус на социален аутсайдер, е личност със занижена степен на обществена опасност, а стореното от него представлява маловажен случай, т.е. деянието законосъобразно е преквалифицирано като такова по чл.194, ал.3 от НК.