Решение № 65 от 30.03.2026, Районен съд - Първомай

РЕШЕНИЕ

№ 65 гр. Първомай, 30.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЪРВОМАЙ, ПЪРВИ СЪДЕБЕН СЪСТАВ, в публично заседание на десети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Радина В. Хаджикирева при участието на секретаря Венета Ж. Хубенова като разгледа докладваното от Радина В. Хаджикирева Гражданско дело № 20255340100735 по описа за 2025 година

Предявен е иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД от С. Д. М. срещу „Неткредит“ ООД за заплащане на сумата от 393,57 лв. със стойност след превалутирането в евро в размер на 201,23, представляваща платена без правно основание сума по Договор за потребителски кредит № ********************* от 23.04.2025 г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба в съда – 21.11.2025 г., до окончателното изплащане на вземането.

Ищецът С. Д. М. твърди, че на 23.04.2025 г. сключил с ответника „Неткредит“ ООД договор за паричен заем с № *********************, по силата на който му били предоставени средства в размер на 600 лв. главница. Съгласно договора лихвата била в размер на 180 лв., т. е. общият размер на задължението бил 780 лв., като то следвало да се погаси с 12 ежемесечни вноски от по 65 лв. всяка. Според чл. 10 от съглашението фиксираният лихвен процент по договора бил в размер на 51,44 %, а годишният процент на разходите – 65,48 %. Ищецът счита, че договорът за потребителски кредит бил недействителен, тъй като размерът на ГПР надвишавал законовия праг по чл. 19, ал. 4 ЗПК, като според изчисленията му в случая максималният допустим размер на ГПР бил 61,95 %. Твърди, че съгласно чл. 23 ЗПК при обявяване на договора за потребителски кредит за недействителен потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи.

Доколкото била налице изначална недействителност на сключения договор за потребителски кредит, то следвало да върне единствено главницата, а ответното дружество се обогатило неоснователно със сумата от 393,57 лв. По тези съображения моли да бъде уважен предявеният осъдителен иск за връщането й.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника „Неткредит“ ООД, в който излага съображения за неоснователност на 1 предявения иск. Признава, че между страните бил сключен договор за потребителски кредит с посочения в исковата молба предмет, както и че дружеството е получило сума в общ размер на 993,57 лв. Оспорва твърдението на ищеца, че процесното съглашение било недействително. Изтъква, че за определяне на максимално допустимия ГПР съобразно чл. 19, ал. 4 ЗПК бил относим обявения от БНБ ОЛП, който към 01.01.2025 г. бил в размер на 2,95 пункта, следователно максималният допустим размер на ГПР бил 64,75 %. Тъй като предвиденият в договора ГПР бил в размер 65,48 %, счита, че минималната разлика не обосновавала недействителност на целия договор, а следвало да намери приложение разпоредбата на чл. 19, ал. 6 ЗПК.

Тъй като кредитополучателят не заявил желанието си за предсрочно погасяване на отпуснатия му кредит, заплатената от него сума била разпределена по погасителните вноски. По тези съображения моли да бъде отхвърлен предявеният иск.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа страна следното:

От приобщените по делото доказателства се изяснява, че между ищеца С. Д.

М. и ответника „Неткредит“ ООД е сключен Договор за потребителски кредит № ********************* от 23.04.2025 г., по силата на който ответникът се е задължил да предостави на ищеца сумата от 600 лв. Уговорен е годишен лихвен % в размер на 51,44 % и годишен процент на разходите в размер на 65,48 %. Общата дължима сума възлиза на 780 лв., като следвало да се погаси посредством 12 вноски в размер на 65 лв. в срок до 24.04.2026 г.

В случая не е налице спор, че по договора за потребителски кредит ищецът е извършил едно плащане на 09.09.2025 г. в размер на 993,57 лв.

При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:

Тъй като ищецът и ответникът „Неткредит“ ООД имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК, процесният договор по своята правна характеристика представлява такъв за потребителски кредит. Следователно за неговата валидност и последици важат изискванията на Закон за потребителския кредит. Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал.

2 и чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен.

Сред посочените изисквания е това по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. От това следва, че нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до недействителност по смисъла на чл. 22 ЗПК, ще е налице не само, когато в договора 2 изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова посочване, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен и не позволява на потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови величини.

Към момента на сключване на процесния договор – 23.04.2025 г., е действала разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК в редакцията, обн., ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г., съгласно която годишният процент на разходите не може да бъде повисок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерски съвет на Република България.

От своя страна разпоредбата на чл. 86, ал. 2 ЗЗД предвижда, че размерът на законната лихва се определя от Министерския съвет. В тази връзка в член единствен от Постановление № 426 от 18 декември 2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения на МС е посочено, че годишният размер на законната лихва за просрочени парични задължения се определя в размер на основния лихвен процент на Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта. Лихвеният процент в сила от 1 януари на текущата година e приложим за първото полугодие на съответната година, а лихвеният процент в сила от 1 юли e приложим за второто полугодие. В случая, тъй като договорът е сключен на 23.04.2025 г., приложим е основният лихвен процент на БНБ в сила от 01.01.2025 г. или 2,95 %. Следователно размерът на законната лихва за просрочени парични задължения, относим за съответния период, е на стойност 12,95 %. В този смисъл крайната граница за годишния процент на разходите по процесния договор за потребителски кредит възлиза на 64,75 %. В случая безспорно посоченият в договора за потребителски кредит ГПР от 65,48 % надвишава максималния размер, предвиден в императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Горното обуславя извода, че реалното оскъпяване на кредита (показател, за което е ГПР) надвишава пет пъти размера на законната лихва (чл. 19, ал. 4 ЗПК), а това води до нищожност на клаузата за ГПР на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК. Съгласно чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделните части на договора не води до нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителните норми на закона или когато може да се предположи, че сделката би могла да бъде сключена и без недействителните й части.

Тъй като договорът за потребителски кредит по своето правно естество представлява възмездна правна сделка, годишният процент на разходите изразява насрещната парична престация, която кредитополучателят е длъжен да осъществи. Следователно годишният процент на разходите е част от основния предмет на договора, поради което съдът намира, че в случая разпоредбата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД е неприложима, доколкото нищожната клауза от процесния договор относно определянето на ГПР не може да бъде заместена по право от повелителните норми на закона, нито договорът за потребителски кредит би бил сключен, ако в него не е включена тази клауза, като се изхожда от възмездния характер на договора и от изричното изискване на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за включването на клауза за ГПР. Ето защо, съдът приема, че нищожността на посочената клауза обуславя недействителност на целия договор (така Определение № 50401 от 28.07.2023 г. по т. д. № 1124/2022 г. на ВКС, II т. о.). Налице е и още едно основание за недействителност на процесния договор за потребителски кредит, тъй като от съдържанието му не става ясно с какви допълнителни лихвени или извънлихвени задължения се формира по-високият годишен процент на разходите (65,48 %) над уговорената ставка на възнаградителната лихва (51,44 %) – потребителят явно е натоварен и с други задължителни разходи (предвид че ГПР по договора е 65,48 %). Доколкото ГПР съставлява основен елемент на всеки договор за потребителски кредит, структурата му трябва да бъде посочена ясно и разбираемо за средния 3 потребител на кредитни услуги, вкл. и чрез изясняване на обстоятелството от какъв вид и стойност на лихвените и нелихвените разноски се състои. С оглед всичко изложено, съдът приема, че тази неяснота относно начина на формиране на стойността на ГПР също обуславя нищожност на договора за потребителски кредит – с аргумент и от правната норма на чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК (така Определение № 1369 от 27.05.2024 г. по т. д. № 333/2024 г. на ВКС, II т. о.).

За пълнота на изложението следва да се отбележи, че клаузата за заплащане на договорна лихва се явява нищожна поради накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД, което е налице, когато се нарушава правен принцип, който може и да не е законодателно изрично формулиран, но спазването му е проведено чрез създаване на други разпоредби, част от действащото право. Такива са принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото облагодетелстване на някоя от страните за сметка на другата. За да се приеме, че уговорката за заплащане на възнаградителна лихва е нищожна, е необходимо да е налице значителна липса на еквивалентност на насрещните престации или вземането на едната страна да е в размер, който чувствително надвишава насрещната престация, като това несъответствие цели обогатяване, а не само възмездяване. В настоящия случай следва да се съобрази, че се касае за потребителски договор, при който едната страна е послаба икономически, поради което се ползва със засилената защита. Предвид горното, в съдебната практика трайно се приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити – двукратния размер на законната лихва (така Решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр. д. № 315/2005 г., II г. о.). В случая безспорно уговорената възнаградителна лихва от 51,44 % надвишава трикратният размер на законната лихва от 38,85 %. Тъй като превишението е значително, съдът счита, че размерът на лихвата от 51,44 % противоречи на добрите нрави, защото е необясним с разходите, които прави кредиторът и с размера на добросъвестно очакваната от сделката печалба. С оглед обстоятелството, че уговорката за заплащане на възнаградителна лихва също е част от основния предмет на договора за кредит и същият не би бил сключен, ако в него не е включена тази клауза, съдът приема, че нищожността й обуславя недействителност на целия договор.