Решение № 127 от 19.02.2024, Районен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 127 гр. гр. Хасково, 19.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесет и първи януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Христина З. Жисова при участието на секретаря Ваня З. Кирева като разгледа докладваното от Христина З. Жисова Гражданско дело № 20235640102266 по описа за 2023 година

Производството е образувано по искова молба на Т. М. М., ЕГН **********, с адрес:

********** адв. Д. В. М. от АК - Пловдив, против “Би Енд Джи Кредит“ ООД, ЕИК 201513004, със седалище и адрес на управление: гр.София, район Изгрев, ул.“Незабравка“ № 25, ет.5, с която са предявени обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 26 ал. 1 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/, във връзка с чл. 10а, чл.11 и чл.19, ал.4, вр. чл.22 от Закона за потребителския кредит /ЗПК/ и чл.143, ал.1 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/.

Ищцата твърди, че е страна по договор за кредит с номер **********, сключен на ********** с ответното дружество. Съгласно договора трябвало да върне сума по кредита в размер на 1762,53 лева при предоставени 1500,00 лева, при ГПР 47.61 % и ГЛП 39.39 %, при срок на кредита от 10 месеца и 14 дни. Съгласно чл.9 от договора, следвало да заплати допълнителни услуги наименувани „Бързо разглеждане на искането за кредит" в размер на 525 лева и „Експресно обслужване по кредит" в размер на 750 лева.

Според ищцата, клаузите, регламентиращи тези допълнителни услуга били нищожни поради противоречие с добрите нрави /чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД/ и поради това, че били сключени при неспазване на нормите на чл. 10а, чл.11 и чл.19 ал.4 от ЗПК във вр. с чл. 22 от ЗПК, както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП като излага следните съображения:

На първо място, възможността за събиране от потребителя на такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора, била регламентирана в разпоредбата на чл.10а, ал.1 ЗПК. Законът не допускал кредиторът да изисква заплащането на такси и комисионни 1 за действия, свързани с усвояване и управление на кредита – чл.10а, ал.2 ЗПК.

Допълнителните услуги по процесния договор за кредит, по своето естество, били част от възнаграждението за предоставения заем, като същите водели до заобикаляне ограничението на чл. 19, ал.4 от ЗПК, установяващ лимит на годишния процент на разходите. Услугите за „бързо разглеждане на искането за кредит" и „ Динамично плащане" от договора били по своята същност дейности по управление на кредита. Улеснената процедура за получаване и разглеждане на кредита, предвиждаща заплащането на допълнителни парични средства, реално не била предоставяна допълнителна услуга, тъй като липсвало конкретно задължение за кредитора. С оглед изложеното, регламентираните допълнителни услуги противоречали на чл.10а, ал.2 ЗПК. Наред с това, доколкото се касаело за възнаграждения по усвояване и отпускане на кредита, същите следвало да са включени в годишния процент на разходите - чл. 19, ал.1 от ЗПК, като уговаряне им като отделно възнаграждение имало за цел заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, касаеща ограничение в размера на ГПР.

Съгласно чл. 21, ал.1 ЗПК всяка клауза в договора за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, била нищожна, каквато била и обсъжданата такава.

На следващо място имало накърняване на принципа на „добрите нрави" по смисъла на чл. 26, ал.1 пр.3 от ЗЗД. В правната доктрина и съдебна практика безспорно се приемало, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.3- то от ЗЗД било налице именно, когато се нарушава правен принцип, било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. В този смисъл била и практиката на ВКС. Такъв основен принцип бил добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, била да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Тъй като ставало дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която е прокаран този принцип била чл.289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намирали приложениечл.8, ал.2 и чл.9 от ЗЗД. Според задължителната практика на ВКС, преценката дали е нарушен някой от посочените основни правни принципи се правела от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните води до накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26 ал.1, предл.3 от ЗЗД. Поради накърняването на принципа на „добри нрави" по смисъла на чл. 26, ал.1, пр. 3 от ЗЗД с регламентираните допълнителни услуги по процесния договор се достигало до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на ищцата с цел извличане на собствена изгода на кредитора. Така регламентираните допълнителни услуги в договора, наименовани „Бързо разглеждане на искането за кредит" и „Динамично плащане" били нищожни като противоречащи на добрите нрави и неравноправни по смисъла на чл. 143 от ЗЗП. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, била нищожна. В глава четвърта от ЗПК било уредено задължение на кредитора, преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на 2 такъв. В този смисъл било съображение 26 от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски кредити. По посочения начин се заобикалял и чл. 33, ал. 1 от ЗПК. С регламентираните допълнителни услуги в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително възнаграждение в размер, близък до размера на отпуснатия кредит. По този начин регламентираните допълнителни услуги били неравноправни по смисъла на чл.143, т.5 от ЗЗП, тъй като същите били необосновано високи. Основната цел на така регламентираните услуги била да доведат до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума допълнително с още % от предоставената главница. Последователна била и практиката, че неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционии функции, е нищожна, поради противоречие с добрите нрави.

С регламентираните допълнителни услуги се заобикаляла и разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. Безсъмнено събирането на такива разходи било част от дейността по управление на кредита и следвало да са включени в годишния процент на разходите. Съгласно чл. 19, ал.1 от ЗПК, ГПР по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Налице било заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК като с уговорките за заплащане на допълнителни разходи по допълнителните услуги се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута определена с ПМС № 426/2014 г. Реално, чрез нарушаване на добрите нрави и чрез заобикаляне на императивната норма на чл.19, ал.4 от ЗПК и при несъблюдаване на основния правен принцип, забраняващ неоснователно обогатяване се калкулирала допълнителна печалба към договорената възнаградителна лихва. Поради невключване на уговорките за заплащане на разходи по допълнителни услуги в размера на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение.

Посочването в договора на размер на ГПР, който не бил реално прилагания в отношенията между страните представлявал заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 от Закона за защита на потребителите. С преюдициално заключение по дело С453/10 било прието, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143 и сл. ЗЗП. В тази насока била последователната и непротиворечива практика на съдилищата в страната. Същевременно - посочването на по нисък от действителния ГПР, представлявал невярна информация относно общите разходи по кредита и следвало да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Това от своя страна означавало, че клаузите за допълнителни услуги били неравноправни по смисъла на член 4, параграф 1 от 3

Директива 93/13/ЕО.

По гореизложените съображения иска от съда да постанови решение, с което да се приеме, че клаузите, регламентиращи допълнителни услуги наименувани „Бързо разглеждане на искането за кредит“ в размер на 525 лева и „Експресно обслужване по кредит" в размер на 750 лева от договор за кредит с номер **********, сключен на **********, са нищожни поради противоречие с добрите нрави /чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД/ и поради това, че са сключени при неспазване на нормите на чл. 10а, чл.11 и чл.19 ал.4 от ЗПК във вр. с чл. 22 от ЗПК, както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП.

Претендират се направените съдебни разноски.

Ответникът счита предявените искове за неоснователни. Твърди, че клаузите на чл.9, ал.1 и ал.2 от договор ********** не били нищожни, тъй като с тях не се накърнявали добрите нрави. Те не били в противоречие с общоприети житейски норми на справедливост и добросъвестност, както и с правилата за поведение, установени в обществото. Нямало и как да бъде обратното, тъй като дейността на финансовите институции се осъществявала при регулаторен режим, строг контрол и договор при общи условия, необходими, за да се гарантира пазарната дисциплина и сигурността на клиентите. Принципите за доброволност при договарянето в рамките на установената от чл. 9 ЗЗД договорна свобода и за еквивалентност на насрещните престации на договарящите при двустранните договори не били етични, а правни принципи, скрепени с правни норми, и евентуалното противоречие с тези принципи можело да доведе до нищожност на договора поради противоречие със закона или липса на съгласие, но не и до нищожност поради накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. В практиката съществували решения, които аргументирано приемали изложената по- горе постановка (напр. Решение № 272 от 31.03.2009 г. по гр. д. № 1115/2008 г. на Апелативен съд - София, ГК, I състав). В решенията, които приемали, че нееквивалентността на престациите противоречи на добрите нрави, никъде не се откривало на кои добри нрави, на кои разбирания в обществото, на кои морално-етични правила подобна сделка противоречи. Просто лаконично се посочвало, че сделката е нищожна, като се обяснявали теоретичните конструкции за добрите нрави или пък се преценявала еквивалентността въз основа на критерии, които се определяли за всеки конкретен случай.

Твърдението, че предлаганите от кредитора доброволни действия представлявали скрита възнаградителна лихва и по този начин се заобикалял закона също било неоснователно. Изискването на чл. 11, т. 10 от ЗПК било да бъде наличен Годишния процент на разходите (ГПР), което било сторено в договора. Твърдението, че този процент не отговарял на истината и не бил изчислен съгласно методиката, посочена в закона също било неоснователно. Неправилно се приемало, че допълнителните действия били част от ГПР. Те не се калкулирали в ГПР защото в допълнителните разпоредби на ЗПК много ясно и еднозначно била дадена дефиницията за общ разход по кредита: "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с 4 договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.