Решение № 1029 от 08.06.2021, Окръжен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 1029 гр. Варна , 08.06.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ в публично заседание на двадесет и шести май, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:

Членове:

Ирена Н. Петкова

Наталия П. Неделчева мл.с. Лазар К. Василев като разгледа докладваното от мл.с. Лазар К. Василев Въззивно гражданско дело № 20213100500850 по описа за 2021 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба с вх. № 267998/02.02.2021 г., депозирана от Г. Д. ХР. с ЕГН **********, чрез адвокат Л.П. от ВАК, с адрес на кантората гр. Варна, ул. „Студентска“ № 13, офис 23, срещу Решение № 261766/22.12.2020 г., постановено по гр. д. № 7718 по описа на РС-Варна за 2019 г., ГО, 30 съдебен състав, с което въззивницата (ответник в първоинстанционното производство) е ОСЪДЕНА да заплати на Р. ИВ. ХР. с ЕГН **********, с адрес гр. Варна, бул. „Княз Борис“ № 109, ет. 10, ап. 37, сумата от 3 575,70 евро (три хиляди петстотин седемдесет и пет евро и седемдесет евроцента), внесени с вносни бележки от 22.05.2014г. за 2 810 евро и от 01.07.2014г. за 765.70 евро, представляваща частична претенция от сумата от 7 807.53 евро, представляваща сбор от погасени суми на 16.04.2013г, 19.04.2013г., 20.12.2013г., 16.01.2014г., 13.03.2014г. , 22.05.2014г. и 01.07.2014г. от ищеца в качеството му на ипотекарен гарант по Договор за банков ипотечен кредит на физическо лице №TR1771094/13/13.04.2009г., сключен между Г. Д. ХР. и „Уникредит Булбанк“ АД, която сума е заплатена на вноски, ведно със законната лихва върху главницата, считано от предявяване на иска - 21.05.2019г. до окончателното й заплащане, на основание чл. 155, ал. 2 от ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.

Във въззивната жалба се навеждат подробни доводи за това, че атакуваният съдебен акт е неправилен и незаконосъобразен, постановен в нарушение на 1 процесуалния и материалния закон, както е и необоснован.

Въззивницата намира за неправилен извода на съда, че възражението за ненастъпил падеж на вземането на ищеца е недопустимо и преклудирано.

Сочи, че в случая възражението е срещу сумата, претендирана по настоящото дело, като неправилно съдът е приел, че тя се домогва да установи ново правоотношение. Твърди, че в законоустановения срок е подала отговор на исковата молба, в който своевременно е релевирала правоотлагащо възражение срещу претенцията на ищеца. Сочи, че в случая СПН на първото решение по уважения частичен иск, съгласно разрешенията в т. 2 на TP № 6/22.4.2019 г., не ограничава ответника да прави правопогасяващи и правоотлагащи възражения, като същите са допустими за разликата, която не е била предявена с първоначалния иск. Сочи, че с отговора на исковата молба тя не е оспорила възникването на субективното материално право, а настъпването на неговата изискуемост. Именно с цел доказване на това твърдение са били и всички направени доказателствени искания в отговора на исковата молба.

Въпреки това, тъй като съдът е приел, че отговорът е подаден след изтичане на срока по чл. 131 от ГПК, доказателствена тежест не е била разпределена на ответника и доказателствата не са били допуснати.

Сочи, че е било налице основание за извършваните преводи от Р. ИВ. ХР. по нейна сметка, тъй като страните са чичо и племенница, а кредитът е бил изтеглен изцяло в полза и интерес на въззиваемия. Твърди, че договорът за кредит и последвалата покупко-продажба са действителни и реални но са сключени поради устната договорка с ищеца именно той да изплаща кредита и след препродажбата на апартамента в гр. Бяла на трето лице, да си възстанови средствата, тоест да реализира суброгационното си право.

Навежда, че в случая ищецът не изпълнява своето задължение да изплаща вноските по кредита на ответницата, както са се договорили, поради което кредитът е обявен за предсрочно изискуем, което от своя страна е довело до принудително изпълнение. Заради неизпълнението на ищеца тя е упражнила своето право на задържане относно изпълнение задължението за възстановяване на вноските за погасяване на кредита. Твърди, че основният ангажимент на ищеца е бил да построи и въведе в експлоатация сградата, което да улесни препродажбите към трети лица и с получените средства да се изплатят кредитите и да се възстановят неговите средства. Тази договорка не е била изпълнена поради виновното поведение на Х.. Намира, че в случая съществува поет ангажимент от Р.Х. да изплаща изтегления от нея кредит, като си възстанови средствата едва след препродажба на въпросния апартамент на трето лице. Поддържа, че вътрешните отношения между страните не дават право на въззиваемия към момента да иска отстраняване на настъпилото негово обедняване, доколкото той се е задължил към нея да изпълни нейния дълг към банката, като възстанови средствата си след 2 препродажба на имота на трето лице и след дострояването на сградата и въвеждането ѝ в експлоатация.

В заключение на всичко изложено сочи, че между страните съществува правоотношение, което отлага регресните права на ищеца, който в случая не е изпълнил свой собствен дълг към нея. Невъзможността към днешна дата да се ползва това жилище, вкл. и да бъде продадено и със средствата да се погаси кредита се явява отлагателното условие спрямо регресното право на ищеца.

В отговора на въззивната жалба въззиваемият моли атакуваното съдебно решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно, обосновано и постановено в пълно съответствие с процесуалните правила.

Намира, че всички наведени възражения с въззивната жалба са нововъведени факти, които не са били сочени от назначения на ответницата особен представител в производството пред първа инстанция и в срока по чл. 131 от ГПК. Въпреки че възраженията изложени в отговора на исковата молба, депозиран от адвокат П. са били релевирани след горепосочения срок, съдът все пак ги е разгледал и коментирал в мотивите си.

Намира, че правилно РС е приел, че така изразеното становище от ответника не намира подкрепа в цитираното ТР 3/2016г. на ВКС. Сочи, че макар правоотлагащите възражение да не се преклудират след влизане в сила на решението по частичен иск, тези възражения не следва да бъдат разгледани, ако са срещу общите факти, по които има формирана сила на пресъдено нещо.

Тези възражения могат да бъдат само по отношение на останалото вземане.

Предвид това сочи, че доколкото в производството по гр.д. № 5377/2018г. на РС Варна, това възражение не е било въведено, то не следва да се допусне и в настоящото производство. Навежда, че във влязлото в сила решение на ВРС е прието, че цялото вземане е дължимо и изискуемо, като е осъдил ответницата да заплати частично предявената претенция.

Сочи, че съгласно ТР 3/2016г. на ВКС е прието, че правоотлагащите възражения по отношение на останалата част от вземането също не се преклудират, защото е възможно да се твърдят факти, които отлагат нейната изискуемост. В обсъжданата от ВКС хипотеза обаче се касае само до отлагане изискуемостта на останалата част от вземането, а не на незаявени своевременно правоотношения, които касаят изискуемостта на цялото вземане, какъвто е процесният случай.

Моли обжалваното решение да бъде потвърдено, както претендира присъждането на сторените съдебно-деловодни разноски.

В проведеното открито съдебно заседание въззивницата, чрез процесуалния си представител адвокат П. поддържа въззивната жалба, като моли същата да бъде уважена, а обжалваното решение отменено. В представена по делото 3 писмена защита поддържа твърдението си, че между страните в процеса съществува друго правоотношение, съгласно което въззиваемият има задължения да погасява вноските по кредита , поради което вземането му към нея е дължимо, но не е изискуемо. Претендира присъждане на сторените в производството разноски.

Въззиваемият, чрез процесуалния си представител адвокат Х., моли съда да остави без уважение въззивната жалба и да потвърди атакувания съдебен акт.

Сочи, че правилно първоинстанционният съд е приел, че отговора на исковата молба е извън срока по чл. 131 от ГПК. Намира, че правилно в доклада на съда и в първоинстанцинното решение е прието, че възраженията на ответната/въззивната страна се отнасят към цялото вземане, а не за частта, която е предмет на настоящото производство, поради което са преклудирани по смисъла на разрешението, дадено с ТР 3/2016г. а ОСГТК на ВКС.

Пледира за потвърждаване на обжалваното решение и за присъждане на съдебо-деловодните разноски.

За да се произнесе по спора, съставът на Окръжен съд-Варна съобрази следното:

Производството по делото е образувано по искова молба от Р.Х. срещу Г.Х., за осъждането да му заплати сумата от 3 575,70 евро, предявена като частичен иск (за внесените с вносна бележка от 22.05.2014 г. и вносна бележка от 01.07.2014 г. суми) от сумата от 7 875,70 евро, представляваща сбор от погасени суми по Договор за банков ипотечен кредит на физическо лице №TR1771094/13/13.04.2009 г., сключен между Г.Х. и „Уникредит Булбанк" АД и заплатена от ищеца в качеството му на ипотекарен гарант, ведно със законната лихва върху главницата от предявяването на иска до окончателното ѝ заплащане.

В исковата молба ищецът твърди, че между Г.Х. и "Уникредит Булбанк" АД гр. София бил сключен Договор за банков ипотечен кредит на физическо лице №TR1771094/13/13.04.2009 г., по силата на който ответницата е получила стандартен ипотечен кредит в размер на сумата от 68 000 евро за покупка и довършителни работи на недвижим имот, при условия и срок на погасяване 20.03.2044 г. За обезпечаване на вземането на банката ищецът, като ипотекарен гарант, учредил в полза на кредитора "УниКредит Булбанк" АД първа по ред договорна ипотека върху собствен недвижим имот, 4 представляващ апартамент № 78 /седемдесет и осем/, находящ се в гр. Варна, ж.к. „Нладост“, бл. 140, вх. 4, ет. 2, с площ от 78,40 кв. м., ведно с избено помещение № 6, както и с 7, 0368% ид. части от общите части на сградата и от правото на строеж. Ответницата не погасявала редовно и в срок задълженията си по договора, поради което той извършвал плащания по нейната кредитна сметка, като същите били в общ размер на 7 807,53 евро.

Сочи, че между страните било образувано и гр. д. № 5377/2018 г. по описа на Районен съд-Варна, 25 състав, в което ищецът е предявил срещу ответницата Г.Х. част от цялото вземане, която била в размер на 640 евро, като по делото към момента на подаване на исковата молба е било постановено първоинстанционно Решение № 1914/07.05.2019 г., с което ответницата била осъдена да му заплати сумата от 640 евро, предявена като частична.

В срока по чл. 131 от ГПК, назначеният на ответника от съда особен представител е депозирал отговор на исковата молба, в който от фактическа страна признава обстоятелството, че между ответника и "Уникредит Булбанк" АД е сключен Договор за банков ипотечен кредит, по силата на който Г.Х. е получила ипотечен кредит в размер на 68 000 евро за покупка и довършителни работи на недвижим имот. Не оспорва, че за обезпечаване на кредита в качеството си на ипотекарен гарант ищецът е учредил в полза на Банката първа по ред договорна ипотека върху негов собствен недвижим имот, находящ се в гр. Варна. Оспорва твърдението на ищеца, че е внасял в полза на Х. и по нейната кредитна клиентска сметка суми в общ размер на 7 807. 53 евро. Оспорва представените като доказателства от страна на ищеца, седем броя вносни бележки, издадени от "Уникредит Булбанк" АД, филиал "Подаръци" Варна 2

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба и от самата ответница, действаща чрез адвокат Л.П., с който оспорва основателността на иска, като моли съда да го отхвърли изцяло. Твърди, че е налице основание за преводите, тъй като тя и ищецът са роднини - племенница и чичо, а процесният кредит е изтеглен от нея по молба и изцяло в интерес на Р.Х..

Твърди, че договорът за кредит и последвалата покупко-продажба са действителни и реални, но са сключени поради устната договорка с ищеца именно той да изплаща кредита и след препродажбата на апартамента в гр.

5

Бяла на трето лице да си възстанови средствата, тоест да реализира суброгационното си право.

Настоящият съдебен състав, като съобрази предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбата и отговора и като взе предвид, събрания и приобщен по дело доказателствен материал – в съвкупност и поотделно, на основание чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установени следните фактически положения: