Решение № 4974 от 11.12.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4974 гр. Пловдив, 11.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Христо Г. Иванов при участието на секретаря Елица Ч. Колибаровска като разгледа докладваното от Христо Г. Иванов Гражданско дело № 20245330108822 по описа за 2024 година

Съдът е сезиран с искова молба от С. М. Д. Х., ЕГН **********, с адрес: *** против „СИТИ КЕШ” ООД, ЕИК 202531869, със седалище и адрес на управление: гр.

София, бул. „Цариградско шосе“ № 115 Е, ет. 5, с която е предявен осъдителен иск с правно основание по чл. 55, ал. 1, пр. първо ЗЗД, с който се иска ответникът да бъде осъден да плати на ищцата сумата от 163,36 лева.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за паричен заем № *** от *** г., по силата на който на ищцата били предоставени заемни средства в размер на 400 лева, при фиксиран лихвен процент по заема 40,05 % и годишен процент на разходите- 49,12 %. Договорът следвало да бъде обезпечен с поне едно от посочените в чл. 6 от него обезпечения: банкова гаранция или поръчител, който следвало да отговаря на определени условия. Сочи се, че съгласно чл. 8 от договора в случай на неизпълнение от страна на кредиполучателя в тридневен срок на условията, визирани в чл. 6 от договора или предоставеното обезпечение не отговаряло на чл. 9, ал. 2, т. 1 и т. 4 от Общите условия към договора за кредит, ищцата дължала неустойка на кредитора в размер на 163,36 лева, която тя следвало да престира разсрочено заедно с погасителната вноска, към която се кумулирала месечната вноска за неустойка.

Смята се, че за да се заобикалят материално-правните изисквания, регламентирани в чл. 19, ал. 4 от ЗПК, била въведена практика на кандидатстващите за кредит лица да бъдат поставяни изисквания, на които те не можели да отговорят, а именно да осигурят поръчителства на изпълнението на заемното правоотношение при 1 неизпълними условия и/или предоставянето на банкова гаранция. При така поставените изисквания към потребителите, които те не можели да удовлетворят, кредитодателите включили в договорите за потребителски кредит санкции- заплащане на неустойка или други такси. Чрез предвиждането на подобни такси или неустойки небанковите финансови институции си осигурили допълнителна печалба, която вече била калкулирана с договорената възнаградителна лихва, като същевременно преодолели законовото изискване за таван на лихвените нива и другите разходи по предоставената в заем сума.

Преценката за действителността на клауза за неустойката или за нейния размер следвало да бъде извършена с оглед претърпените вреди от неизпълнение и при спазване на критериите, заложени в т. 3 от ТР на ОСТК на ВКС по т.д. № 1/09. По силата на чл. 92 ЗЗД неустойката представлявала предварително определено обезщетение за вреди от неизпълнението и обезпечение за изпълнението на договора, като тя можела да има и санкционна функция. Процесната неустойка загубила присъщата на неустойката обезщетителна функция, защото била в размер на близо 50% от заемната сума, като не зависела от вредите от неизпълнението на договорното задължение и по никакъв начин не кореспондирала с последиците от неизпълнението.

Предвидено било неустойката да се кумулира към погасителните вноски по кредита, като по този начин се водело до скрито оскъпяване на кредита и създало предпоставки единствено за неоснователно обогатяване на заемодателя.

По процесния договор били предвидени ограничения, създаващи условия кредитополучателят да не може да изпълни договорното си задължение, като за поръчителят имало специални изисквания. По този начин небанковата финансова институция поставила неизпълними изисквания, за да обоснове получаването на допълнителна печалба в нарушение на ограниченията по чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Сочи се, че неустойката била договорена в нарушение на изискванията за добросъвестност и излязла извън присъщата обезпечителна функция, тъй като интересът на кредитора бил да получи обезпечение преди сключване на договора, а не след като бил престирал. Смята се, че както разходите на търговеца, така и печалбата му, следвало да се включат в посочения по договора фиксиран лихвен процент, чийто стойности в конкретния казус не отговаряли на действителните параметри на договора.

Чрез уговорената неустойка се въвеждал един сигурен източник на доход за икономически по-силната страна.

Поради изложеното по-горе се иска да бъде постановено решение, с което да бъде осъден ответника да плати на ищцата сумата от 163,36 лева като получена без основание съгласно процесния договор, предвиждащ заплащане на неустойка в размер на 163,36 лева, която според ищцата се явява нищожна. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответника, с който се твърди, че 2 ищцата е упражнила правото си на иск в условията на злоупотреба с право. Тя била депозирала пред ПдРС 2 напълно идентични искови молби, с които оспорва една и съща клауза за заплащане на неустойка. Молбите се отнасяли до различен договор за кредит, но във всяко производство се оспорвала една и съща клауза с уговорка за плащане на неустойка. Сочи се, че така насрещната страна злоупотребила с правото си да инициира отделни производства по различните договори с една единствена цел да генерира разноски. Заради това се иска съдът да съедини посочените от ответника нерешени дела в едно производство и да постанови общо решение по тях. Иска се, ако делата не бъдат съединени по желания от ответника начин, то при решение, с което се уважават исковете на ищеца, на същия да не бъдат присъждани разноски.

По същество се излага, че не е налице недействителност по смисъла на ЗПК. По отношение на формирането на ГПР били спазени всички изисквания по чл. 11, ал. 1, т.9 и т. 10 ЗПК и не било налице нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като уговорената неустойка не била и не следвало да бъде включена в ГПР. Кредитодателят бил длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора, а неустойката се дължала във връзка с непредставяне на обезпечение след сключването му и било изначално невъзможно неустойката да бъде включена в ГПР.

Излага се, че оспорената неустойка била действителна. Тя била уредена като санкция за неизпълнение на ангажимент на ищцата. Кредитополучателят разполагал с цели 14 дни, в които да упражни правото си на отказ от договора. Между страните били налице осем договора за идентични кредитни продукти, което опровергавало твърденията на ищцата. Не било налице противоречие с добрите нрави. Било налице индивидуално договаряне с потребителя на конкретните условия на договорите, като по всеки кредит ищцата получавала преддоговорна информация и сама избирала да се обвърже с клаузите за неустойка при безспорно знание за икономическите последици на тези уговорки.

Счита се, че договорът бил действителен, поради което предявеният осъдителен иск бил неоснователен, доколкото сумите били получени на валидно правно основание.

Иска се отхвърляне на предявения иск. Претендират се разноски и се прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира следното:

Като доказателство по делото е представен договор за паричен заем № *** от *** г., както и погасителен план към него. Представени са още Стандартния европейски формуляр във връзка с договора, както и Искане за сключване на договора.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

3

Съдът намира, че производството е допустимо, тъй като са налице всички процесуални предпоставки и липсват процесуални пречки за предявяване на настоящия иск. Наведеното от ответника възражение за недопустимост на процеса и искане за служебно съединяване на производствата по водените дела между страните в един общ процес е неоснователно, защото предмет на разглеждане по различните дела са различни договори за заем между страните, т.е. липсва идентичност в предмета на делата. Въпреки твърдяното от ответника сходство в елементите на договорите, всеки един от тях е отделен юридически факт, по който страните могат да навеждат различни възражения и единствено сходството в договорите не води до еднакво произнасяне по всяко едно от заведените дела. Ищецът е обосновал интереса си от завеждане на осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД- навел е твърдения за заплащане на определена сума, получена от ответната страна без основание поради нищожност на клауза от договор.

След като определи, че предявеният иск е допустим, съдът следва да се произнесе по неговата основателност, като тук е обвързан от наведените от страните доводи и възражение.

Съдът е длъжен служебно да следи за нарушение на императивни норми на закона, за нарушение на добрите нрави, както и за нищожност на сделка, когато нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства.

В случая предметът на спора е специфичен и касае отношения между търговец и потребител, поради което диспозитивното начало е ограничено и съгласно правилата на чл. 7 ГПК съдът трябва да следи служебно освен за нарушение императивни правила на закона, така и за всякакви неравноправни клаузи в договора, които са сключени във вреда на потребителя.

Съдът установява като безспорно, че между С. Д. Х. и „Сити Кеш“ ООД на *** г., е сключен договор за паричен заем № ***. Този договор има характеристиката на договор за потребителски кредит съгласно изискванията на чл. 9 ЗПК.

Потребителските кредити се ползват със засилена защита от закона чрез особен кръг от императивни норми за тяхното съдържание. По силата на договора на ищцата бил предоставен кредит в размер на 400 лева, при фиксиран годишен лихвен процент по заема – 40,05 %; годишен процент на разходите на заема – 49,12 %. Ищцата следвало да заплати кредита на 17 броя седмични вноски, всяка от които по 35 лева, с дата на плащане на първа погасителна вноска – *** г. и падеж на последната вноска *** г. В чл. 8 от договора е посочен и размерът на неустойката, дължима при неизпълнение на чл. 6 от договора, а именно – 163,36 лв.

За да бъде основателен предявения иск, ищецът следва да докаже следното при условията на пълно и главно доказване: че е заплатил на ответното дружество претендираната сума от 163,36 лева. Ответното дружеството, за да бъде отхвърлен 4 предявения иск като неоснователен, следва да докаже, че ако е получило претендираната сума, то това е станало с основание, а именно, че е налице валидно сключен договор между страните при спазване на правата и интересите на потребителя.

Съгласно приложения погасителен план към договора ищцата е следвало да заплати сума в общ размер 595 лева, разпределена както следва: 400 лева главница, 31,64 лева договорна лихва и 163,36 лева във връзка с процесната клауза за неустойка.

Ищцата не е ангажирала никакви доказателства, с които да докаже твърденията си за заплащане на въпросната сума. Ищцата с представените по делото доказателства не е установила, че е погасила изцяло задължението си по договора, както и че е заплатила сумата от 163,36 лева, която претендира да се явява заплатена без основание на ответното дружество, поради което съдът съгласно правилата за разпределение на доказателствената тежест следва да приеме за ненастъпил претендирания от нея факт.

По делото не се събраха доказателства за извършено от ищцата плащане в размер на 163,36 лв. по процесната клауза за неустойка.

Съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК, всяка страна е длъжна да установи обстоятелствата, на които основава своите искания или възражения. Доказването следва да изключва всякакво съмнение относно осъществяването на правопораждащите факти в обективната действителност. В противен случай влизат в сила неблагоприятните последици за разпределение на доказателствената тежест, които задължават съда да приеме недоказаното за нестанало. В този смисъл и доколкото ищцата не ангажира никакви доказателства за твърденията си в исковата молба, че е заплатила на ответника сумата от 163,36 лева по процесната клауза за неустойка, то и недоказаното се приема за нестанало, съответно този иск се явява неоснователен и недоказан и като такъв следва да бъде отхвърлен изцяло.