Решение № 557 от 11.02.2025, Районен съд - Пловдив

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 557 гр. Пловдив, 11.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Михаела Св. Лазарова при участието на секретаря Малина Н. Петрова като разгледа докладваното от Михаела Св. Лазарова Гражданско дело № 20245330104901 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Съдът е сезиран с искова молба от Х. А. Н., ЕГН ********** против „Ф.

България“ ЕООД, ЕИК 200599406, с която са предявени обективно съединени установителни искове в евентуалност с правно основание по чл.124, ал.1 ГПК, вр. с чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл.5, чл.11, чл. 19, чл. 33 ЗПК, вр. с чл. 6 и сл. ЗПФУР и осъдителен по чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД.

Ищецът твърди, че между страните бил сключен договор за потребителски кредит от разстояние №....от 12.06.2020 г., с предоставена сума от 800 лева, при лихвен процент 23 и ГПР – 49,11 %. Според чл. 5 кредитът следвало да бъде обезпечен с поръчителство, предоставено от Ferratum Bank, в полза на ответното дружество, в която връзка било начислено възнаграждение за обезпечение от 136 лева. Всички суми по договора за кредит, включително за възнаграждение за поръчителя, били платени на ответника.

Твърди, че не е подписвала договор за поръчителство, такъв не й бил предоставен. Договорът за кредит бил недействителен на основание чл. 22 ЗПК, поради нарушаване изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10, чл. 19, ал. 1 и ал. 4 ЗПК.

Клаузата на чл. 5 също била нищожна, поради задължаване на ищеца да сключи договор за поръчителство, като неравноправна по см. на чл. 146, вр. с чл. 143, ал. 2, т.

5 ЗЗП и нарушаваща изискванията на чл. 10, ал. 2, чл. 10а, ал. 4, чл. 19, ал. 1 и ал. 4 1

ЗПК.

Моли за прогласяване недействителността на договора, а в условията на евентуалност – на клаузата на чл. 5, както и за присъждане на получената сума като възнаграждение за поръчителство без основание в размер на 61,95 лева /вж. изм. по чл. 214 ГПК в осз./, ведно със законната лихва, считано от постъпване на исковата молба в съда – 15.03.2024 г. до окончателното погасяване. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор, с който оспорва исковете.

Твърди, че при кандидатстване ищцата можела да избере да предостави избран от нея поръчител или такъв, предложен от кредитора – Ф. Б.

Избраната възможност се генерирала автоматично, поради което клаузата на чл. 5 била индивидуално уговорена. При избор на Ф. Б., автоматично се показвали и дължимите към дружеството гарант такси за обезпечението. Твърди, че след като ищцата сама е посочила Ф. Б. като поръчител и е получила информация, както и проекти на договори, сама е потвърдила чрез СМС, че желае сключването на договора за кредит при посочените условия. В размера на ГПР не следвало да се включва възнаграждението за поръчителя, тъй като същото било за услуга, предоставяна от трето лице, която била с незадължителен характер. Съгласно чл. 9, ищцата имала възможност да се откаже от договора за потребителски кредит. Предвид изложеното моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По установителните искове:

Относно допустимостта /повторно/ – съдът поддържа първоначално изразеното становище за недопустимост на уст. искове, в който смисъл е налице и по – нова практика на ПОС, която настоящият състав споделя - Определение № 1715/26.06.2024 г. по в.ч.гр.д. № 1683/24 г.; Определение № 1657/20.06.2024 г. по в.ч.гр.д. № 1491/24 г.; Определение № 2943/13.12.2023 г. по в.ч.гр.д. № 3180/23 г., VII гр.с.; Определение № 2967/14.12.2023 г. по в.ч.гр.д. № 2711/23 г. ПОС, XIV гр.с.;

Определение № 1593/29.06.2023 г. по в.ч.гр.д. № 1717/23 г. и др.

Въпреки горното и с оглед задължителните указания на ПОС по в.ч.гр.д. № 1366/24 г., същите следва да бъдат разгледани по същество.

На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че: между страните е подписан договор за потребителски кредит от разстояние №.... от 12.06.2020 г., по който предоставената сума от 800 лева е усвоена. /вж. Oпределение по чл. 140 ГПК № 2

12733/14.10.2024 г. – л.43-44/.

Съдът приема тези факти за доказани, вкл. като ги прецени и съпостави с приетите писмени доказателства.

В договора е посочена предоставена сума от 800 лева, лихвен процент – 0, но посочена лихва от 184 лева; ГПР – 49,11 %; общ размер на плащанията – 984 лева; в чл. 5 е посочено, че кредитът се обезпечава с поръчителството на „Ф. Б.“.

Такъв договор не е представен по делото, въпреки изричното оспорване от страна на ищеца, както и указанията по чл. 146, ал. 2 ГПК до ответника, че не сочи основание за получаване на исковата сума за поръчителство, който факт не е спорен.

Относно действителността на договора:

При съобразяване трайната съдебна практика на ВКС, когато е сезиран с иск като процесния, съдът не само може, но е и длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от страните основания в следните хипотези:

1/ при нарушение на добрите нрави - т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, Решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС; Решение № 252 от 21.03.2018 г. по т .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 247 от 11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о; Решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III г.о.

2/ при неравноправни клаузи във вреда на потребителя – Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о.; Решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д.

№ 2613/2016 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т.о.

3/ при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на нищожността не се изисква събиране на доказателства - Решение № 204 от 05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о; Решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.

Затова, следва да се извърши проверка налице ли е основание за нищожност на договора според твърденията на ищеца и в кръга на описаните, за които съдът, дори и без довод по предявения иск, следи служебно.

Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до 3 настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване. Тя е по - особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23 ЗПК, а именно – че, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, а не и връщане на лихвата и други разходи.

Съгласно чл. 22, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, договор за потребителски кредит е недействителен, ако не са посочени - приложимият лихвен процент и условията за прилагането му. В представения договор изрично e посочено, че лихвеният процент е 0 /така и в СЕФ/, въпреки че е упоменат размер на дължима лихва от 184 лева.

Само изложеното е достатъчно да се приеме, че договорът за кредит е недействителен.

Също така, не е спазено и изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

Нарушение е налице, т.к. липсва ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият от 49,11 %/. По този начин потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.

В контекста на горното, според дефиницията в § 1, т. 2 ЗПК – „Обща сума, дължима от потребителя“ е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита, които представляват всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове 4 разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит.

Налице е нарушение, т.к. посочените в договора ГПР и общата сума на плащанията не съответстват на действителните. Това е така, тъй като в общата дължима сума не е включено допълнителното плащане по договора за гаранция /каквото се доказва да е налице/, което – освен че е задължително условие за предоставяне на кредита, е платимо именно в полза на ответника, като същият признава, че е получил плащане на това възнаграждение.

С това допълнително плащане се покриват разходи във връзка със задължението за предоставяне на сумата и следва да бъдат включени в ГПР, съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, при което същият би надхвърлил законовото ограничение, вземайки предвид сегашния му размер и съотношението между главницата и възнаграждението за гаранцията.

Отделно - посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл.11, т.10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.

Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК /в т см. трайната практика на Окръжен съд Пловдив - Решение № 242/18.02.2016 г. по гр. д.

№ 45/2016 г.; Решение № 1561/30.11.2016 г. по гр. д. № 2355/2016 г.; Решение № 656/ 26.05.2017 г. по гр. д. № 499/2017 г.; Решение № 336/13.03.2018 г. по в. гр. д.

№ 3025/2017 г. и др./.

Липсата на разбираема и недвусмислена информация в договора по см. на чл.

11, т. 10 ЗПК, е възможно да заблуди средния потребител относно цената и икономическите последици от сключването му.

Както се посочи, в случая ГПР и общата сума на плащанията не отговарят на действителните, като посочването в договора за кредит на по – ниски стойности представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4, 5 вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП и по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО.