Определение № 2086 от 28.04.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2086 гр. София, 28.04.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на дванадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Марио Първанов

Членове:

Маргарита Георгиева

Николай Иванов като разгледа докладваното от Марио Първанов Касационно гражданско дело № 20248002102479 по описа за 2024 година

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България, подадена чрез прокурор С. К.-М., и по касационна жалба на Е. С. С., със съдебен адрес [населено място], чрез процесуалния му представител адвокат Е. Ф., против въззивно решение № 46 от 28.03.2024 г. по в.гр.д. № 483/2023 г. на Апелативен съд - Варна, с което е потвърдено решение № 244 от 15.08.2023 г. по гр.д. № 855/2022 г. на Окръжен съд – Добрич. С първоинстанционното решение Прокуратурата е осъдена да заплати на Е. С. С. на основание чл. 2б ЗОДОВ във връзка с чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС сумата 12 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване на правото на разглеждане и решаване в разумен срок на образуваното на 31.01.1991 г. и понастоящем все още висящо наказателно производство по сл. дело № 1 от 1991 г. на Прокуратурата на въоръжените сили, преобразувано в сл. дело № 780-II от 1998 г. на Военно-окръжна прокуратура – София, преобразувано в досъдебно производство № II-048 от 1999 г. на Военно-окръжна прокуратура – София, ведно със законната лихва за забава, считано от датата на предявяване на иска – 17.12.2019 г. до окончателното изплащане на присъдената сума. Със същото решение предявеният иск е отхвърлен като неоснователен над присъдената сума от 12 000 лв. до претендираната с исковата молба от 120 000 лв.

В касационната жалба на Прокуратурата на Република България въззивното решение се оспорва като неправилно поради нарушение на процесуалния закон относно размера на обезщетението за неимуществени вреди – твърди се, че същото е необосновано завишено.

Касаторът Е. С. С. обжалва решението като неправилно и необосновано, постановено при съществено нарушение на процесуалните правила и в противоречие с материалния закон, в частност със стандартите на ЕСПЧ за остойностяване неимуществените вреди от 1 нарушението по чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС, както и в противоречие с чл. 16 от Директива 2012/29 и чл. 12, ал. 2 от Директива 2004/80. Иска се отмяна на решението и уважаване на иска в пълния предявен размер.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК не са постъпили отговори срещу подадените жалби.

Последните са подадени от надлежни страни, в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение, поради което са процесуално допустими. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, съобрази следното:

Въззивният съд е приел, че срещу Прокуратурата на Република България са предявени искове от Е. С. С. по чл. 2б ЗОДОВ и чл. 86 ЗЗД. От представеното удостоверение за наследници е установено, че ищецът е един от наследниците на С. С. С. /С. С. С./, починал на 11.06.1999 г., срещу когото в периода 1985 г. - 1989 г. са извършени репресивни действия от страна на държавните органи по повод провеждана от българската държава политика за насилствена асимилация, вкл. и промяна на имената на българските граждани с турско етническо самосъзнание. Във връзка с разследването на извършените действия на 31.01.1991 г. с постановление на прокурор при Прокуратурата на въоръжените сили е образувано сл. д.

№ 1/1991 г. срещу Т. Ж. и о. з. генерал-полковник Д. С. за извършено от тях престъпление по чл. 162, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 НК. Впоследствие, в периода м. 09.1991 г. - м. 01. 1993 г. като обвиняеми са привлечени и други лица, като на 20.07.1993 г. във Върховния съд - Военна колегия е бил внесен обвинителен акт срещу Д. С., Т. Ж. и Г. А.. По повдигнатите обвинения е изготвен обвинителен акт, въз основа на който е образувано НОХД № 1/1994 г. С разпореждане от 09.02.1995 г. на заместник -председател на Върховния съд делото е прекратено и върнато на Прокуратурата за отстраняване на подробно посочени процесуални нарушения - идентификация на пострадалите лица с оглед определяне характера и размера на вредите от инкриминираното деяние, засягащо както правото на защита на обвиняемите, така и на пострадалите. На 19.12.1997 г. е внесен втори обвинителен акт срещу същите обвиняеми и за същите престъпления, който е върнат поради направени констатации за непълно изпълнение на дадените при предходното връщане указания. С оглед настъпили законови промени в подсъдността сл. д. № 1/1991 г. е изпратено на Софийска военноокръжна прокуратура и с постановление от 29.09.1998 г. е преобразувано в сл. д. № 78011/1998 г. Със същото наказателното производство срещу Т. Ж. е прекратено поради настъпилата смърт на обвиняемия. На 28.12.1999 г. е постановено прекратяване и по отношение на обвиняемия Д. С. на същото основание. В периода от 06.04.1999 г. до 04.12.1999 г. досъдебното производство е спряно поради наличието на множество свидетели в чужбина, а след възобновяването му е продължило под нов № ІІ-048/1999 г., под който продължава да е висящо и към настоящия момент. От доказателствата по делото е видно, че по повод необходимостта от установяване и посочване на пострадалите лица, голяма част от които се намират на територията на Република Турция, по делото са изготвяни следствени поръчки. По тези причина делото е спирано и в периодите от 01.10.2002 г. до 04.07.2003 г., от 04.02.2004 г. до 14.12.2010 г. и от 04.10.2018 г., като е възобновено с постановление от 18.04.2022 г. На 31.05.2022 г. досъдебното производство е прекратено на основание чл. 243, 2 ал. 1, т. 1 вр. чл. 24, ал. 1, т. 4 от НПК поради настъпила смърт на единствения останал обвиняем, но постановлението за прекратяване е отменено по жалба на друго пострадало лице и наказателното производство отново е възобновено, като към настоящия момент не е приключило.

Съдът е определил като спорни между страните въпросите за какъв период от разглеждане на следственото дело ищецът има право да предяви иска по чл. 2б ЗОДОВ, легитимиран ли е да иска обезщетение за вредите, претърпени от неговия наследодател, налице ли е продължителност на делото в неразумен срок, дали и какви вреди са претърпени, които да са в причинна връзка с това наказателно производство, както и какъв е справедливия размер на евентуално следващото се обезщетение.

По отношение на периода от разглеждането на делото, за който ищецът може да предяви иска си за обезщетение, съдът е приел, че доколкото към датата на влизане в сила на разпоредбата на чл. 2б ЗОДОВ сл.д. № 1/1991 г. е висящо, то същата е приложима по отношение на заведения иск и той следва да бъде разгледан именно по този ред. Надлежната процесуална легитимация на лицето следва от прякото действие на общата разпоредба на чл.

7 от Конституцията на РБ от 1991 г., предвиждаща отговорност на държавата за всички вреди, причинени от незаконни актове и действия на нейни органи или длъжностни лица, както и непосредствената приложимост на КЗПЧОС, в сила за България от 07.09.1992 г. С оглед приетото са отхвърлени като неоснователни възраженията на Прокуратурата, че искът е недопустим за периода преди приемането на чл. 2б ЗОДОВ.

Като неоснователно е отхвърлено и възражението на Прокуратурата във връзка с процесуалната легитимация на ищеца в качеството му на наследник на С. С. за периода до смъртта на последния. Съдът е посочил, че не се спори, че наследодателят е пострадало лице от деянията, предмет на наказателното производство, имащ правата на жертва и възможността да реализира гражданските си претенции срещу виновните лица. Поради това и същото е производство за определяне на граждански права по см. на чл. 6 § 1 КЗПЧОС от момента на образуването му, независимо от стадия на процеса, в който тези права са могли процесуално да бъдат упражнени. Позовал се е на практиката на ЕСПЧ, както и тази на ВКС, в която се приема, че наследниците на пострадалото лице са процесуално и материалноправно легитимирани да искат и да получат обезщетение за деликта по чл. 2б ЗОДОВ вр. чл. 6, § 1 КЗПЧОС, за цялата продължителност на забавеното производство.

На следващо място съдът е изложил мотивите си за продължителността на делото. Изчислил е, че от образуването на делото на 31.01.1991 г. до момента на устните прения пред въззивната инстанция досъдебното производство е с продължителност от 33 години и един месец. Предвид датата, от която Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи /ЕКЗПЧОС/ е ратифицирана и влязла сила за България, началният момент за преценка разумността на срока при отчитане стадия на производството към този момент е от 07.09.1992 г. С оглед на това до датата на приключване на устните състезания пред съда е прието, че нарушението продължава и към момента е изминал период от 31 години и 5 месеца. Изхождайки от примерно изброените в чл. 2б ЗОДОВ критерии, както и стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ /сложността на делото, поведението на 3 жалбоподателя и на съответните власти и значението на делото за жалбоподателя/, и конкретните обстоятелства по процесното дело, съдът е приел, че този период значително надхвърля изискването за разглеждане на делото в разумен срок по смисъла на чл. 6, § 1 Конвенцията. Отчел е обстоятелствата, че делото се характеризира с фактическа и правна сложност, предвид характера и фактическия състав на деянията, наличие на повече от един обвиняем и множество пострадали лица, намиращи се на територията на друга държава, но независимо от това е приел, че делото не е проведено с дължимата грижа. Прибягването до инструментите на международната правна помощ е станало в периода 2002-2007 г., към който момент вече е изтекла и абсолютната давност за наказателно преследване на единствения тогава останал жив обвиняем, въз основа на което е направил извод, че не са положени необходимите усилия за ефективно използване на международноправните инструменти. Съдът е взел предвид също и обстоятелството, че към 1993 г. – 1997 г., когато са внасяни обвинителните актове и разследването на деянията по повдигнатите обвинения, делото е било фактически изяснено. Приел е, че указанията за отстраняване на неточности в обвинителния акт, преповтарянето на някои процесуални действия спрямо обвиняемите и идентифицирането на пострадалите лица, които са посочени като брой в обвинителния акт не обосновават разумност на последвалата продължителност на процеса. Изводът за неоправданото забавяне на производството и неприключването му в разумен срок е изведен и с оглед множеството молби за ускоряване на процеса, подадени през 2018 г. и 2021 г., както и в конкретната хипотеза с оглед обстоятелството, че ищецът и наследодателят му не са допринесли с поведението си за забавяне на производството. В заключение е приел, че не са налице обективни причини, които да са довели до продължителност на производството над 30 години.

По реда на чл. 2б ЗОДОВ се обезщетяват вреди /имуществени и неимуществени/, които са пряка и непосредствена последица от неразумната продължителност на делото, но не и вредите, причинени на пострадалия от деянията, предмет на разследването, които имат значение единствено за преценката за значението, което делото е имало за пострадалия.

Именно във връзка с последното е отхвърлен доводът на ищеца, че в размера на обезщетението следва да бъде включена и „съответната част за загубените възможности“.

Относно неимуществените вреди съдебната практика приема, че съществува оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява такива, поради което по начало не е необходимо да се доказват изрично обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, спрямо което съдебното производство е продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения и безпокойство за развитието на делото и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството за справедливост и на доверието му в държавността. Доколкото по делото не са ангажирани доказателства, опровергаващи твърденията на ищеца, съдът е приел, че той е претърпял /лично и като наследник, встъпил в правата на пострадалия/ претендираните от него неимуществени вреди - безпокойство и несигурност, разочарование и загуба на доверие в институциите, чувство за липса на справедливост, притеснение, че виновните лица за извършените спрямо баща му репресивни действия няма да бъдат наказани. В същото време 4 съдът е отчел, че по делото не са ангажирани доказателства, установяващи негативни изживявания, надхвърлящи по интензитет обичайните такива от неразумната продължителност на делото. Не е твърдяно и съответно не е и установено воденото производство да е рефлектирало върху начина на живот на пострадалия, респективно ищеца, или да е причинило други неудобства, вън от обичайните. На основание чл. 52 ЗЗД и съгласно разясненията на ППВС № 4/1968 г., съдът е определил, че справедливият размер на обезщетението за така претърпените неимуществени вреди възлиза на 12 000 лева. При определянето му е отчетена и значимостта на упражнената спрямо наследодателя на ищеца и семейството му репресия през 1985 – 1989 г., съразмерността за обезщетението с обществено-икономическото развитие в страната, както и обстоятелството, че самият факт на осъждането също има репариращ ефект за пострадалия. Не са споделени изложените от ищеца доводи за съобразяване на същия с установени базови размери и стандарти в практиката на ЕСПЧ при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от нарушения на Конвенцията, като съдът се е аргументирал, че посочените в решенията на ЕСПЧ критерии винаги са прилагани в контекста на конкретния правен спор, поради което обезщетението не зависи единствено от установеното нарушение на конкретна норма на Конвенцията. Като неоснователно е отхвърлено позоваването на постановените от ЕСПЧ решения по делото Mocanu и други срещу Румъния, както и по делото Romanesko срещу Румъния, тъй като присъдените с тези решения обезщетения са за нарушение на чл. 3 от Конвенцията в процесуален аспект, а не за нарушение по чл. 6, § 1. Посочено е, че в практиката на ВКС последователно се приема, че размерът на обезщетението се определя конкретно за всеки отделен случай и въз основа на конкретните по делото обстоятелства, като за разлика от цитираните от ищеца решения, с които са присъдени обезщетения в размер на 30 000 лв. на ищците, които са били пряко пострадали лица, в настоящия случай ищецът е само един от наследниците, заместил починалия в хода на наказателното производство пострадал. Макар и за периода след смъртта му същият да има качеството на пряко увреден от нарушението по чл. 6, § 1 КЗПЧОС, то за предхождащия период той е встъпил в правата на своя наследодател, наред с останалите наследници.