Решение № 4739 от 29.11.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4739 гр. Пловдив, 29.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXIV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Пламена Н. Славова - Милева при участието на секретаря Гергана Хр. Семерджиева - Саръмова като разгледа докладваното от Пламена Н. Славова - Милева Гражданско дело № 20245330102112 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Подадена е искова Б. И. Л. срещу „СИЛВЪР ПРОДЖЕКТ“ АД с актуално наименование „МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ“ ЕАД. Твърди се, че след справка в ЦКР се установило, че е вписано задължение в размер на 600 лв. на ищеца спрямо ответника, като след запитване дружеството не посочило основание на вземането, което обуславяло правен интерес на ищеца от иска.

Твърди, че не дължи тази сума на ответника, а в случай, че се твърди договор за потребителски кредит, оспорва, че същият е недействителен, както и че вземането за чистата стойност на кредита е погасено по давност.

В срок е постъпил отговор на исковата молба. Ответникът намира иска за неоснователен. Твърди сключването на договор за заем от 30.03.2018 г., по който предоставил в заем сумата от 600 лв., която била предоставена за срок от 46 седмици при уговорена възнаградителна лихва, като общо дължимата сума възлизала на 719,90 лв., от които 119 лв. за договорна лихва. Сочи, че сумата следвало да бъде върната съгласно погасителния план, приложение 1, а при неизпълнение, погасителните вноски се уреждали съгласно чл. 12, ал. 6 от договора. Твърди, че договорът не е при общи условия, а индивидуално уговорен, за което на потребителя бил предоставен СЕФ. Поддържа твърдения, че липсват доказателства за начисляване на неустойки, че не следвало да бъдат включени в ГПР, тъй като съставлявали разходи при неизпълнение. Не били нарушени разпоредбите на чл. 11, т. 9, 10 и 11 ЗПК.

При евентуалност счита, че нищожността на отделната клауза не влече нищожност на целия договор, а има относително самостоятелен характер, както и че погасителният план по чл. 12, ал. 6 е приложим само при условие, 1 че е начислена неустойка, която била част от несъщественото съдържание на договора. Моли за отхвърляне на иска и присъждане на разноски. Възразява срещу адвокатското възнаграждение на другата страна.

Съдът, като взе предвид становищата на страните, въз основа на доказателствата по делото и закона, прие следното:

Предявен е иск с правно основание чл. 124 ГПК, по който ответникът следва да установи дължимостта на сумата на всички възможни основания, като в случая твърди два основания - вземания за главница и договорна лихва по договор за заем № *** от 30.03.2018 г. За основателността на тези претенции на ответника, следва да са осъществени следните юридически факти: наличието на валиден договор за потребителски кредит, предаването на заемната сума, наличието на писмена уговорка за възнаградителна лихва, настъпването на падежа за плащане на тези суми.

Като безспорно следва да се отдели обстоятелството за сключения договор за заем № *** от 30.03.2018 г. Същият е сключен с дружеството „Кредихелп“ ООД, преобразувало се чрез промяна на правната форма с актуален правоприемник – ответникът. Безспорно между страните е и обстоятелството, че на 30.03.2018г. ответникът предал на ищеца сумата по заема в размер на 600 лв. Това се установява и от приложената към отговора на исковата молба разписка, подписана от получил и предал сумата в брой.

Установява се още от представения от ответника договор и приложение 1 към него – погасителен план, че била уговорена заемна сума в размер на 600 лв., възнаградителна лихва в размер на 119,90 лв. (като се има предвид размерът на общите плащания и на главницата), а в чл.12, ал.4 от договора била предвидена неустойка в размер на 662,40 лв., ако в тридневен срок след сключване на договора не се предостави обезпечение – трето физическо лице, което да отговаря на определени условия и да се задължи солидарно с длъжника.

Тази неустойка не е включена като разход в ГПР. Договорът е сключен за срок по-малко от една година, като падежът на последната вноска е на 19.02.2019г. За този срок е посочено ГПР в размер на 39,24 %. От този процент става ясно, че в него не е включено вземането за неустойка, което оскъпява кредита с повече от 100 % на година, тъй като превишава размера на главницата. В случая е без значение дали това вземане се претендира от кредитора или не, след като е уговорено в договора. Действителността на договора се преценява винаги изначално, а не според това дали кредиторът ще реши да търси определено вземане или не.

Съдът намира, че вземането за неустойка съставлява по характер едно възнаградително вземане, а само привидно е посочено като обезщетение.

Вредите, които се твърди неустойката да обезщетява, са свързани с непредоставяне на уговорено в договора обезпечение. В последния случай обаче за кредитора не настъпват никакви вреди, увеличава се само кредитният риск, тъй като изпълнението ще може да се търси само от една имуществена сфера. В нарушение на чл.71 от ЗЗД, страните уговарят дължимостта на 2 парична сума за увеличаване на кредитния риск. Ето защо това вземане няма характер на обезщетение, а на възнаграждение. Като такова е следвало да намери израз в ГПР. Това не е сторено, поради което е нарушен чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Посочването на произволен ГПР, който не отразява действителното оскъпяване на кредита, е равнозначно на непосочването му въобще. Поради нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, на основание чл.22 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен. В този случай не се дължи уговорената възнаградителна лихва. Едното сочено от ответника основание, следователно, не е възникнало валидно.

По отношение на чистата стойност на кредита в размер на 600 лв., съдът намира за основателно възражението на ищеца за погасяването на това вземане по давност. Поради недействителността на договора, сумата по заема се явява получена от ищеца при начална липса на основание и кредиторът може да иска връщането й веднага. Изискуемостта на това вземане на ответника е от получаване сумата от ищеца – заемополучател, т.е. от 30.03.2018г. От изискуемостта на вземането, на основание чл.114 ЗЗД, тече и погасителната давност за него. Ето защо 5-годишната погасителна давност за това вземане е започнала да тече на 30.03.2018г. и е изтекла на 30.03.2023г., преди подаване на исковата молба. Този извод се прие и след преглед на съществуващата съдебна практика.

В решение № 808/19.06.2024г. по в.гр.д. № 1051/2024г. на ОС Пловдив е застъпено становище, че давността за връщане на чистата стойност на кредита започва да тече от падежа на договора, респективно от предсрочната изискуемост, а не от предаване на сумата. Изложеният довод е, че при недействителност на специалните основания в ЗПК, чистата стойност се дължи на договорно основание – чл.23 от ЗПК. В тази връзка се цитира и решение по чл.290 ГПК №

50056/29.05.2023г. по т.д. № 2024/2022г. ВКС, І т.о.

Настоящият състав не споделя тези доводи. На първо място, в цитираното решение на ВКС не се приема, че вземането за чистата стойност на кредита се дължи на договорно основание. Приема се, че предявеният на договорно основание иск следва да се уважи за чистата стойност на кредита, без да е необходимо това вземане да се предявява на извъндоговорно основание в отделен процес. Доводите на ВКС са, че по този начин ще се предотврати неоснователното обогатяване за длъжника, тъй като предявяването на вземането в нов процес поставя кредитора под угрозата вземането му да се погаси по давност, „предвид изискуемостта на вземането по недействителен договор, в частност при нищожен договор за потребителски кредит”. Изискуемостта на вземането по недействителен договор е от получаване на недължимо платената сума, като от изискуемостта започва да тече и погасителната давност. В този смисъл са ППВС № 1/1979 г., ТР № 5/2017 от 21.11.2019г. на ОСГТК на ВКС, както и ТР № 3/2023г. от 21.11.2024г. на ОСГТК на ВКС.

Липсват други задължителни тълкувателни правилата за изискуемостта и началото на давността на даденото при начална липса на основание, освен 3 посочените по-горе. Цитираното решение по чл.290 ГПК на ВКС няма задължителен характер и което е по-съществено, то не дава ново тълкувание за началния момент на тази давност. Тъкмо напротив, черпейки доводи от специфичните правила за изискуемост и начало на давността при недействителен договор, върховните съдии правят извод, че липсата на произнасяне по чл.23 ЗПК в производството по иска на договорно основание би могло да доведе до погасяване вземането за чистата стойност по давност.

Положение, до което по-рядко би се стигнало, ако изискуемостта и давността за чистата стойност на кредита се отнасяха към същия момент като изискуемостта и давността по иска на договорно основание. Напротив, върховните съдии отчитат този различен режим, като казват „предвид изискуемостта на вземането по недействителен договор, в частност при нищожен договор за потребителски кредит”. Ето защо цитираното решение на тричленен състав на ВКС се отнася само до допустимостта на съдебното решение, в което по иска на договорно основание съдът уважава искането за чистата стойност на кредита.

Материалноправният характер на вземането за връщане на дадената в заем сума при недействителен договор не се променя според това дали недействителността е основана на общите правила на ЗЗД или на специалните основания по ЗПК. Недействителността може да произтича едновременно от няколко основания. Ето защо, независимо от основанието за недействителност, изискуемостта на дадената в заем сума, подлежаща на връщане от потребителя, а също и началото на погасителната давност съвпадат с момента на получаването на сумата от потребителя.

Въз основа на изложеното вземането за чистата стойност на кредита е погасено по давност, с което се явява неоснователно и другото посочено от ответника основание за дължимост на процесната сума.

Предявеният отрицателен установителен иск е основателен и следва да се уважи, тъй като не се установи ищецът да дължи на ответника сумата от 600 лв.

При този изход от спора, ищецът има право на разноски. Същият е сторил разноски за държавна такса в размер на 43,10 лв., която следва да му се присъди. Следва да се уважи и искането за присъждане на адвокатски хонорар при условията на чл.38 от ЗА, като с оглед фактическата и правна сложност на делото и възражението на ответника, съдът определя размера му на 300 лв.

Така мотивиран, съдът:

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, по предявения иск с правно основание чл.124 от ГПК, ч е Б. И. Л., ЕГН:

**********, с адрес: ***, не дължи на „МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ“ ЕАД, ЕИК: 206613478, с адрес: гр. София, ул. „РАЧО ПЕТКОВ – КАЗАНДЖИЯТА“ № 4, ет.6 Б, сумата в размер на 600 лв., претендирана 4 като вземане по сключения между тях Договор за заем № *** от 30.03.2018 г.

ОСЪЖДА „МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ“ ЕАД, ЕИК: 206613478, да плати: на Б. И. Л., ЕГН: ********** – сумата в размер на 43,10 лв. за платена държавна такса; на адв. Д. Б., с № *** към ***, на основание чл. 38 от ЗА, сумата в размер на 300 лв. за адвокатско възнаграждение.

Решението подлежи на обжалване пред ОС Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________ 5