Определение № 240 от 28.01.2025, Окръжен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 240 гр. Бургас, 28.01.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, VI ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и осми януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Албена Янч. Зъбова Кочовска

Членове:

Таня Д. Евтимова

Радостина П. Иванова като разгледа докладваното от Радостина П. Иванова Въззивно частно гражданско дело № 20252100500016 по описа за 2025 година

Производството по делото е по реда на чл. 413, ал. 2 вр. с чл.274- чл. 279 от ГПК.

Образувано е по частна жалба, подадена от „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД, ЕИК: 175074752, със седалище и адрес на управление гр. София, бул.

"България" № 49, бл. 53 Е, вх. В, представлявано от юрисконсулт Ивета Тенева против разпореждане № 7317 от 13.12.2024 г., постановено по ч. гр. д. № 8155 /2024г. по описа на Районен съд- Бургас,в ЧАСТТА, с която е отхвърлено заявлението му за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК против длъжника В. Д. Б., ЕГН:

**********, с настоящ адрес в гр. Бургас, за следните суми, претендирани на основание сключен помежду им договор за потребителски кредит № 30038614731 от 07.08.2019 г., а именно: сумата от 328.59 лв. – договорно възнаграждение за периода от 01.09.2019 г. до 02.10.2020 г., сумата от 142.71 лв. - лихва за забава за периода от 02.09.2019 г. до 02.10.2020 г. и 1098 лв. – лихва за забава за периода от 02.10.2020 г. до 27.11.2024 г.

В частната жалба се изразява недоволно от обжалваното отхвърлително разпореждане в горепосочената му част, с искане за отмяната му и постановяване на ново, с което да бъде разпоредено издаване на заповед по чл. 410 от ГПК за горепосочените вземания. Излагат се съображения районният съд е излязъл извън обхвата на дължимата в рамките на заповедното производство проверка и не разполага на този етап с правомощия да се произнася по валидността на сделката, от която заявителят черпи права, в т.ч. и с оглед настоящата редакция на чл. 411, ал. 2, т. 3 от ГПК. Оспорва като неправилни изводите на съда за наличието на предпоставки по чл.411, ал.2 и ал.3 от ГПК за отказ да се издаде заповед за изпълнение за горепосочените суми, за което излага подробни съображения. Моли въззивният съд да отмени разпореждането в обжалваната част и да постанови издаването на заповед за 1 изпълнение по чл. 410 от ГПК за претендираните със заявлението вземания за договорно възнаграждение и лихва за забава. Претендира присъждане на направените във въззивното производство разноските за платена държавна такса от 15 лв. и за юрисконсултско възнаграждение в размер на 50 лв.

Съгласно на чл.413, ал.2 о т ГПК препис от частната жалба не е връчен на длъжника.

Бургаският окръжен съд, като взе предвид постъпилата частна жалба и събраните по делото доказателства, намира следното:

Частната жалба е подадена в законоустановения срок против подлежащ на обжалване съдебен акт и от легитимирано лице, поради което е допустима.

Разгледана по същество, съдът намира жалбата за неоснователна, по следните съображения:

Производството пред първоинстанционния съд е образувано по заявление на „Профи кредит България“ ЕООД за издаване на заповед по чл.410 от ГПК против длъжника В. Д. Б. за вземания, дължими от него въз основа на сключен помежду договор за потребителски кредит № 30038614731 от 07.08.2019 г., а именно: сумата от 900 лв.-главница, сумата от 328.59 лв. – договорно възнаграждение за периода от 01.09.2019 г. до 02.10.2020 г., сумата от 270 лв. – възнаграждение за закупена и използвана услуга „Фаст“, сумата от 810 лв. - възнаграждение за закупена и използвана услуга „Флекси“, сумата от 142.71 лв. - лихва за забава за периода от 02.09.2019 г. до 02.10.2020 г., сумата от 1098 лв. – лихва за забава за периода от 02.10.2020 г. до 27.11.2024 г., сумата от 30 лева – такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането, начислени на 16.09.2019 г. и сумата 400 лева – такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането за забава с повече от 90 календарни дни, начислени на 13.01.2020 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението – 28.11.2024г. до окончателното изплащане, както и за сумата над 75 лева - разноски по делото.

Видно от съдържанието на сключения между страните договор за потребителски кредит № 30038614731 от 07.08.2019 г. кредиторът е предоставил на длъжника в заем сумата от 900 лв., при ГПР 48.94% и ГЛП 41%. Към него длъжникът е закупил и пакет от допълнителни услуги, по който се е задължил да заплати на кредитора допълнително възнаграждение за услуга „ФАСТ“ в размер на общо 270лв. и допълнително възнаграждение за услуга „ФЛЕКСИ“ в размер на 810 лв. В договора за кредит е посочено, че общото задължение по договора възлиза в размер на 2398.57 лв., платимо разсрочено при месечна вноска от 99.95 лв. за срок от 24 месеца. Сочи се,че по силата на допълнителните услуги „ФАСТ“ и „ФЛЕКСИ“ длъжникът е получил приоритетно разглеждане и становище по искането му за потребителски кредит с правото за целия срок на договора да променя едностранно погасителния си план, като отлага и/или намалява плащането на вноски и /или променя падежната дата по всяка вноска. Твърди се, че длъжникът не е изплатил нито една от дължимите вноски, като кредитът е обявен за предсрочно изискуем на 02.10.2020г.

Районният съд е уважил частично заявлението, като е издал заповед от 03.12.2024г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по отношение на искането за заплащане на претендираната главница о т 900 лв., ведно със законната лихва върху нея от датата на подаване на заявлението – 28.11.2024г. до окончателното изплащане на вземането, както и сумата общо от 25 лв., представляваща направените 2 по делото разноски възнаграждение,. за държавна такса и сумата от

50 лв. юрисконсултско

С разпореждане от 03.12.2024г. заповедният съд е отхвърлил заявлението за останалите претендирани вземания, извън главницата и законната лихва, мотивирайки отказа си да издаде заповед по чл. 410 от ГПК със съображения, че на основание чл.

23 от ЗПК на кредитора се дължи само чистата стойност на кредита, поради нарушение на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК. За да достигне до този извод съдът е съобразил задължителния характер на решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22 на СЕС, в което са дадени разяснения във връзка с допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“ на „Профи кредит България“ ЕООД. Посочил е, че тези допълнителните задължения са включени в погасителния план още към датата на сключване на договора, следователно имат характер на разход по кредита, пряко свързан с него и известен на кредитора, който потребителят трябва да заплати, но същите не са включени като елемент при определяне на годишния процент на разходите, в който случай размерът на ГПР не би бил такъв, какъвто е посочен в договора. Предвид това съдът е счел, че се нарушава нормата на чл.19, ал.4 от ЗПК, досежно размера на ГПР, както и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, т.к. макар договорът формално да съдържа посочен ГПР в законовия размер – 48.94%, този процент не е коректен и не е определен законосъобразно. Въз основа така на изложеното заповедният съдът е счел, че на основание чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК вр. чл.

23 вр. чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК касае вземания, основани на недействителен договор за потребителски кредит, при който на кредитора не са дължими договорно възнаграждение, лихва за забава, възнаграждение за закупена и използвана услуга „Фаст“, възнаграждение за закупена и използвана услуга „Флекси“ и такси по Тарифата за извънсъдебно събиране на вземането.

Предмет на въззивно обжалване е разпореждането за отказ за издаване на заявление по чл. 410 от ГПК в частта относно отхвърлените вземания сумата от 328.59 лв. – договорна възнаградителна лихва за периода от 01.09.2019 г. до 02.10.2020 г., сумата от 142.71 лв. - лихва за забава за периода от 02.09.2019 г. до 02.10.2020 г. и 1098 лв. – лихва за забава за периода от 02.10.2020 г. до 27.11.2024 г., като в останалите части същото не е обжалвано и е влязло в законна сила.

Правилно районният съд е приел, че досежно договорът за паричен заем, на който са основани процесните вземания е приложим ЗПК. Доколкото, съгласно изискванията на чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 от ГПК съдът е длъжен служебно да извърши проверка дали искането не противоречи на закона и на добрите нрави, както и дали вземането се основава на неравноправна клауза, неоснователни са оплакванията в частната жалба, че в заповедното производство съдът не следва да преценява валидността на договора за кредит.

В постоянната съдебна практика на СЕС задължението на националния съд да 3 провери служебно дали са нарушени някои разпоредби на правото на Съюза относно защитата на потребителите, се определя като необходима мярка за постигане на желаното равнище на защита на потребителите в съответните директиви /в този смисъл решение от 21.11.2002 г. по дело С‑743/00, т. 33; Решение от 04.10.2007 г. по дело С‑429/05, т. 63/.

Съгласно разясненията, дадени в решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22 на СЕС в отговора на втори и трети въпрос, което е задължително за българските съдилища на основание чл. 633 от ГПК следва да се има предвид, че когато е налице посочване на ГПР, който не отразява точно всички разходи по кредита, това лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин, както непосочването или невярното посочване на този процент, предоставеният кредит се счита за освободен от лихви и разноски, т.е. прилага се чл. 23 от ЗПК.

Този подход се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика с оглед както на възможностите си да преговаря, така и на степента си на информираност. Поради това съществува реален риск, особено поради незнание, потребителят да не се позове на правната норма, предназначена да го защити. Ето защо задължението на националните съдилища да проверяват служебно дали са нарушени разпоредби относно защитата на потребителите съществува с цел да се компенсира неравнопоставеността между потребителя и продавача или доставчика чрез действия, които не са свързани със страните по договора. Предвид същественото значение, което посочването на ГПР в договор за кредит има за потребителя, СЕС e постановил, че националният съд може служебно да прилага национална правна уредба, която предвижда, че при непосочване или невярно посочване на ГПР предоставеният кредит се счита за освободен от лихви и разноски.

С оглед на горното въззивният съд счита, че извършвайки такава преценка, заповедният съд не е превишил правомощията си и не е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила. Затова изложеното в този смисъл оплакване в жалбата се явява неоснователно.

Настоящата инстанция споделя изцяло съображенията на районния съд за недействителност на договора за кредит, поради неточното посочване на ГПР в него.

Липсват твърдения в заявлението и в жалбата стойността на допълнителните услуги да е включена в ГПР, но видно от размера на възнаграждението за допълнителните услуги, което надвишава главницата, ГЛП и дължимата сума /без да е включено възнаграждението за допълнителните услуги/ съдът приема, че действително посоченото възнаграждение не е включено като общ разход по кредита, въпреки, че е включено в погасителния план. Задължението за плащане на сумите по допълнителните услуги представлява търговска практика, предназначена да прикрие действителните разходи по кредита и поради това следва да се приеме, че посоченият ГПР не отразява всички общи разходи и лишава потребителя от възможността на прецени обхвата на своето задължение. Поради това съдът споделя мотивите в обжалваното разпореждане, че договорът за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 от ЗПК и се дължи само чистата стойност по него съгласно чл. 23 от ЗПК. Посоченото в жалбата, че уговореният ГЛП не противоречи на закона и добрите нрави, че преди сключване на договора на длъжникът е предоставен Стандартен европейски формуляр и той се е запознал с него и впоследствие е сключил договора за кредит и, че така уговореният размер на ГПР/включващ ГЛП/ формално не надвишава максимума, посочен в чл.19,ал.4 от ЗПК не променят крайния извод на 4 съда, още повече, че РС не е отхвърлил заявлението за издаване на заповед за изпълнение за договорното възнаграждение по горните съображения, а поради това, че посоченият в договора ГПР, невключващ възнагражденията за допълнителни услуги по същество може да се приравни към непосочен ГПР, явяващ се нарушение по чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, водещо до прилагане на чл. 22 и чл. 23 от ЗПК и дължимост само по на чистата стойност на кредита, без да дължи лихва или други разходи по кредита.