Решение № 168 от 14.01.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 168 гр. Пловдив, 14.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, ХХІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Крум Б. Гечев при участието на секретаря Марина М. Кънева като разгледа докладваното от Крум Б. Гечев Гражданско дело № 20245330100283 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 235 и сл. ГПК.

Съдът е сезиран с искова молба от „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК:

131576434, против Г. А. Д., ЕГН: **********, с която са предявени обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал.

1 от ГПК, във връзка с чл. 240, ал. 1 от ЗЗД за признаване за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от 1368,65 лева, представляваща главница по Договор за паричен заем № ****, както и сумата от 207,25 лева, представляваща възнаградителна лихва по договор за паричен заем № **** за периода *** за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № ****** по описа на Районен съд – Пловдив, III брачен състав.

Ищецът твърди, че на *** в качеството му на заемател е сключил с „Изи Асет Мениджмънт" АД в качеството му на заемодател договор за паричен заем № *** По силата на същия „Изи Асет Мениджмънт" АД е предал в собственост на Г. А. Д. сумата от 1500.00 лв., а ищецът се е задължил да я върне при посочените в договора условия, а именно - на 10 равни месечни вноски, всяка от които в размер на 175,10 лева,, платими на равни периоди и с падежи, указани изрично в чл. 2, т. 5 от договора. Уговорен бил фиксиран годишен лихвен процент в размер на 41.88 %, въз основа на който размерът на общо дължимата възнаградителна лихва за срока на договора възлизала на 251 лева. Общо дължимата сума по договора възлизала на 1751 лева, като първата 1 вноска е следвало да бъде заплатена на *** а последната на *** до която дата цялата дължима по договора сума е следвало да бъде погасена.

Ищецът сочи, че не е изпълнявал надлежно задължението си за своевременно заплащане на цялата дължима главница и възнаградителна лихва, съгласно уговорените падежи. Ищецът твърди, че към датата на подаване на исковата молба заплатената част от главницата възлиза на 131,35 лева, а погасената лихва в размер на 43,75 лева. Незаплатените суми са както следва: неплатена главница – 1368,65 лева и неплатена възнаградителна лихва – 207,25 лева. Претендира разноски в настоящото и в заповедното производство.

В законоустановения срок по чл.131 от ГПК е постъпил писмен отговор на исковата молба от ответника „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, в който същия поддържа становище за неоснователност на исковата молба, възразява срещу дължимостта на посочените в исковата молба суми.

Отчетника сочи, че договор за кредит е нищожен поради противоречие с добрите нрави /чл. 26, ал. 1, преди. 3 от ЗЗД/ и поради това, че е сключен при неспазване на нормите на чл. 11, т. 9 и т. 10 от ЗПК във вр. с чл. 22 от ЗПК, с произтичащите от това последици по чл.23 от ЗПК. Съгласно договора, заемателят следва да обезпечи договора за кредит със сключването па договор за поръчителство/ гаранция с „Файненпгьл България" ЕООД, като за обезпечението дължи възнаграждение, която сума следва да заплаща разсрочено към месечната погасителна вноска, платима на „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ" АД.

Ответникът твърди,, че „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ" АД е надвземала неправомерно възнаградителна лихва в размер на 525,28 лева, и получено възнаграждение за поръчителство/ гаранция, включено във всяка една от погасителните вноски в размер на 1500,00 лева и ги е получавало без основание. Поради което, предявява при условията на евентуалност ВЪЗРАЖЕНИЕ ЗА ПРИХВАЩАНЕ: ако съдът счете предявения иск за главница в размер на 1368,65 лева за основателен, то на основание чл. 103, ал.

2 от ЗЗД предявява възражение за ПРИХВАЩАНЕ между главницата по кредита в размер на 1368,65 лева със сумата от 2025,28 лева, представляваща получена в периода от *** без правно основание от ищеца въз основа на нищожни договорни клаузи възнаградителна лихва в размер на 525,28 лева и възнаграждение за поръчителство/ гаранция, включено във всяка една от погасителните вноски в размер на 1500,00 лева. Моли за отхвърляне на предявения иск като неоснователен и недоказан.

Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

По допустимостта на предявените искове:

Със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д.*** по описа на ПРС, III бр. състав, съдът е уважил заявлението на „Изи Асет Мениджмънт“ АД за търсените суми.

Срещу издадената заповед за изпълнение е постъпило в срок възражение 2 от длъжника и в тази връзка съдът е указал на кредитора да предяви иск за установяване на вземането си в месечния срок от връчване на съобщението.

Исковете са предявени в преклузивния едномесечен срок, поради което са допустими и подлежат на разглеждане по същество.

Страните по делото не спорят, че помежду им е сключен Договор за паричен заем № ******** г. за сумата от 1500 лева. Договорът е реален /чл.

240 ЗЗД/, счита се сключен от момента на получаването й. Последното се установява от отразеното в чл. 3 от договора /имащ характер на разписка/.

Документът носи подпис за ответника, като не е оспорен откъм авторство /в преклузивния за това срок по чл. 131 ГПК, съгл. чл. 193, ал. 1 ГПК/.

Ето защо и, съдът приема за доказано подписването на договора между страните, поради което е налице съглашение за предоставяне на паричен заем в размер от 1500 лева в полза на ответника.

Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ответникът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 ЗПК и на кредитор, съгласно чл. 9 ал. 4 ЗПК.

Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7- 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В отговора е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 41, 88 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по 3 кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Налице е и друго нарушение, тъй като посочените в договора ГПР от 41, 88 % и общата сума на плащанията от 1751 лева, не съответстват на действителните. Това е така, тъй като още при самото му сключване, е предвидено неустойка да се плаща разсрочено във времето, заедно с месечните погасителни вноски. Въведеното изискване за предоставяне на обезпечение, чрез поръчителство или банкова гаранция, съдържа множество изначално поставени ограничения и конкретно определени параметри, които – предвид броя им и изключително краткия срок, в който следва да се предоставят – тридневен от сключване на договора, на практика правят задължението неизпълнимо. Срокът е твърде кратък – за потребителя се създава значително затруднение, както относно ФЛ – поръчители, тъй като същите следва да отговарят на критерии, за които информация би следвало да се събере и от допълнителни източници /напр. за осигуровки, чиста кредитна история и пр./, в това число и относно банковата гаранция, която трябва да е в размер на пълната дължима обща сума и период след крайния падеж, но за учредяването на която се изисква набавяне на документи, одобрение и пр., т.е. все действия, за които са нужни технологично време и чуждо съдействие. При това положение и изначалното предвиждане на неустойката да се кумулира към погасителните вноски, следва извод, че тя води единствено до скрито оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън присъщите й функции.

Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяване на вреди за кредитора, който е бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника, съответно - риска при предоставяне на заема към сключване на договора, като съобрази и възможностите за предоставяне на обезпечение. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката всъщност се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Ето защо и поради липса на част от задължителните реквизити на т.10 на чл. 11 ЗПК, договорът се явява недействителен.

Отделно - посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл.11, т.10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.

Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.

Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК /в т см. - трайната практика на Окръжен съд Пловдив - Решение № 242/18.02.2016 г. по гр. д. № 45/2016 г.; Решение № 1561/30.11.2016 г. по гр. д. № 2355/2016 г.; Решение № 4

656/ 26.05.2017 г. по гр. д. № 499/2017 г.; Решение № 336/13.03.2018 г. по в. гр. д. № 3025/2017 г. и др./. Ето защо, съдът приема, че договорът за паричен заем е недействителен.

Законодателят е предвидил в чл. 23 ЗПК, че когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

С оглед недействителността на договора за паричен заем и в съответствие с приетите по делото писмени доказателства и заключението на вещото лице К., което съдът кредитира като обективно, компетентно и добросъвествно изготвено, се установява, че ищецът е предоставил в заем на ответника сума в размер на 1500 лева /главница/, а ответникът е заплати в полза на ищеца по договора сумата в общ размер на 175, 10 лева, която следва да бъде приспадната от дължимата главница на основание чл. 23 ЗПК.