Определение № 3107 от 07.12.2023, Окръжен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3107 гр. Бургас, 07.12.2023 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, III ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на седми декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Росен Д. Парашкевов

Членове:

Калина Ст. Пенева

Кремена Ил. Лазарова като разгледа докладваното от Кремена Ил. Лазарова Въззивно частно гражданско дело № 20232100501870 по описа за 2023 година съобрази следното:

Производството е по чл. 413, ал.2, чл. 418, ал.4 от ГПК, вр. чл.278 от ГПК.

Постъпила е частна жалба вх.№ 40845/02.11.2023г. на БРС от „Ти Би Ай Банк” ЕАД, ЕИК: 131134023, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.”Димитър Хаджикоцев” № 52-54, представлявано от Изпълнителните Директори А.Димитров и Н.Спасов, чрез ю.к.Д.Иванов, против разпореждане № 10607 от 19.10.2023г. по ч.гр.д.№ 5917/2023г. по описа на БРС, с което е отхвърлено заявлението на частния жалбоподател за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист срещу длъжника Б. К. А. от ***, ЕГН: ********** за сумата от 12101.03лв. главница, включваща сумата от 1256.94лв. – „Такса за оценка на риска“, сумата от 3679.04лв. – договорна лихва за периода 05.03.2023г. – 20.07.2023г., включваща сумата от 394.18лв. – лихва върху „Такса за оценка на риска“, сумата от 391.16лв., представляваща обезщетение за забава върху преведената на кредитополучателя сума за периода 05.03.2023г. – 19.09.2023г., включващо сумата от 41.91лв. – обезщетение върху „Такса за оценка на риска“, както и направените разноски по делото за д.такса в размер на 323.42лв. за първата инстанция и адвокатско възнаграждение в 1 размер на 150лв., както и д.т. за втората инстанция в размер на 15лв.

Твърди, че постановеното от БРС и цитирано по-горе разпореждане не е съобразено с приложените доказателства и спецификата на договора.

Подробни съображения излага в депозираната частна жалба. Моли атакуваното разпореждане да бъде отменено. Не сочи нови доказателства.

Препис от жалбата не е връчен на ответната страна по правилото на чл.413, ал.2 ГПК.

Частната жалба е подадена в срока по чл.275 ГПК, от легитимирано лице и е допустима.

Бургаският окръжен съд, като съобрази доводите на жалбоподателя, представените доказателства и разпоредбите на закона, прие за установено от фактическа и правна страна следното:

БРС е сезиран от жалбоподателя със заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение по реда на чл.417, ал.1, т.2 от ГПК и изпълнителен лист срещу посоченото по-горе физическо лице, за заплащане на упоменатите суми. В заявлението е посочил, че основава вземането си на извлечение от счетоводни книги, с което се установява вземане на банката. Твърдял е, че сумите представляват изискуемо вземане по договор за потребителски кредит № 7001167358 от 05.03.2020г. на „Ти Би Ай Банк” ЕАД. Изложението на обстоятелствата в заявлението е подробно и съобразено с вече установената практика на ВКС. Районният съд е отхвърлил заявлението изцяло и е отказал издаването на Заповед за изпълнение на парично задължение, въз основа на документ – по реда на чл.417 ГПК и изпълнителен лист против длъжника за всички претендирани суми, като е приел, че договорът за потребителски кредит се подчинява на законовата уредба на ЗПК и съдържа неравноправни клаузи по смисъла на чл.143, ал.2 т.19 и т.20, вр. с чл.145, ал.1, ал.2 и чл.146, ал.2 ЗЗП, респ. е налице обосновано предположение за това. Приел е, че тези клаузи са във вреда на потребителя, не му позволяват да прецени икономическите последици от сключения договор, не отговарят на изискването за добросъвестност и водят до дисбаланс между правата и задълженията на банката и потребителя. Изложил е и други основания, за да приеме, че като е добавил и други услуги – напр. „такса за оценка на риска“, на практика кредиторът е оскъпил кредита толкова, че дължимата за връщане сума е надхвърлила почти два пъти и половина получения кредит. Ето защо, 2 като се е позовал на решение на СЕС – С-170/21 и определение на СЕС по дело С-379/21, е приел, че заявлението подлежи на отхвърляне изцяло, понеже не е разграничено каква част от включената в главницата „Такса за оценка на риска“ и договорна лихва върху нея са погасени от длъжника.

БОС, като взе предвид ангажираните писмени доказателства и съобрази доводите на частния жалбоподател, закона, спецификата на конкретното правоотношение и цитираните решения на СЕС, прие следното:

Депозираното заявление се основава на чл.417, ал.1, т.2 ГПК – извлечение от счетоводни книги. Вземането на кредитора е предпоставено от съществуването на договор за потребителски кредит, приложен към преписката, ведно с погасителен план, като в извлечението от счетоводните книги е посочено начало, край на договора, падежи на вноските, колко вноски и от кои дати са просрочени, каква е общата дължима сума, размер на лихвата, период на забава и др. Липсват зачертавания или поправки по извлечението от счетоводни книги, налице е подробно описание на дълга по размер и период.

От извлечението от счетоводни книги се установява, че крайният срок на договора за кредит не е настъпил към депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, но с надлежно връчено лично на длъжника уведомление, кредитът е обявен за изцяло предсрочно изискуем, затова кредиторът счита всички неиздължени суми за ликвидни и изискуеми и моли за допускане на незабавно изпълнение и издаване на изпълнителен лист.

Бургаският окръжен съд намира жалбата за частично основателна, по следните съображения:

За да бъде уважено искането за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.417 ГПК, да бъде допуснато незабавно изпълнение на вземането и издаден изпълнителен лист в полза на кредитора, заявлението следва да е редовно от външна страна и да отговаря на изискванията на чл.127, ал. 1 и ал.3 и чл. 128, т.1 и т.2 от ГПК и да е приложен документ от кръга на изброените в чл.417, ал.1 ГПК.

Съгласно чл.417, ал.1, т.2 от ГПК: „Заявителят може да поиска издаване на заповед за изпълнение и когато вземането, независимо от неговата цена, се основава на … документ или извлечение от счетоводни книги, с които се 3 установяват вземания на държавните учреждения, и общините, или извлечение от счетоводните книги на банка, към което е представен документът, от който произтича вземането на банката, заедно с всички негови приложения, включително приложимите общи условия“. Това изискване на закона е с оглед възможността на заповедния съд да изпълни задължението си за извършване на служебна проверка дали искането не се основава на неравноправна клауза в потребителския договор или е налице обоснована вероятност за това.

В случая към заявлението са приложени необходимите и изискуеми доказателства, съобразно изискванията на чл. 417, ал. 1, т.2 от ГПК, включително и цитирания по-горе договор за потребителски кредит № 7001167358 от 05.03.2020г. на „Ти Би Ай Банк” ЕАД.

От съдържанието на представения договор за потребителски кредит се установява, че кредиторът „Ти Би Ай Банк” ЕАД е отпуснал потребителски кредит в размер на 15000лв., със срок за погасяване 05.03.2025г., при равни месечни погасителни вноски в размер на 592.16лв. всяка, с лихвен процент по кредита – 34.62 %, ГПР – 49.68% и общ размер на задължението – 35528.94лв. Погасителният план и условията по договора за кредит са описани в самия договор, като погасителният план е част от договора.

Съгласно чл.7 от договора за кредит, общият размер на главницата по кредита включва сумата от 1 800лв., еднократна „Такса за оценка на риска“.

При преценката по чл.143 от ЗЗП, съдът намира, че уговорената между длъжника и кредитодателя клауза за заплащане на такса за оценка на риска в размер на 1800лв. е неравноправна по смисъла на чл.143, ал.1, т.19 и т.20 от ЗПП, доколкото тази такса и по-конкретно размерът й не са обосновани по своето естество и не е ясно по какъв начин е формирана таксата и защо кредитодателят я е определил в точно този размер. Ето защо, според настоящия съд, уговорките за заплащане на такса за оценка на риска е в нарушение на изискванията за добросъвестност и води до неравновесие между правата на потребителя и търговеца, поради което тази клауза е неравноправна.

Съгласно § 1, т.1 от ДР на ЗПК: „Общ разход по кредита за потребителя” са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове 4 разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси“.

Видно от приложения договор между страните, ГПР по кредита е определен в разрешения законов размер от 49.68%, като от данните по делото не може да се установи дали същият включва договорената такса за оценка на риска. В тази връзка съдът приема, че горната сума представлява разход за длъжника, подлежащ на включване в ГПР, но не и дължим от кредитополучателя като такъв, основан на неравноправни клаузи, т.е. нищожни. Тук съдът взема предвид, че обстоятелството кои вземания на кредитора са включени, респ. кои подлежат на включване в ГПР, не може да бъде изцяло изследвано в заповедното производство при преценката му по чл.

411, ал. 2 от ГПК именно поради едностранния му характер.

По изложените мотиви от претендираната и поддържана по заявлението и частната жалба сума на главницата от 12101.03лв. главница, следва да бъде намалена сумата от 1256.94лв. – „Такса за оценка на риска“, от сумата от 3679.04лв. – договорна лихва за периода 05.03.2023г. – 20.07.2023г., следва да бъде намалена сумата от 394.18лв. – лихва върху „Такса за оценка на риска“, от сумата от 391.16лв., представляваща обезщетение за забава върху преведената на кредитополучателя сума за периода 05.03.2023г. – 19.09.2023г., следва да бъде намалена сумата от 41.91лв. – обезщетение върху „Такса за оценка на риска“

Настоящият състав не споделя възприетите от първоинстанционния съд процесуални опити по прихващане на заплатените от кредитополучателя суми с описаните по заявлението, поради извършено плащане от страна на длъжника на чистата сума на главницата по кредита. Позоваването на Решение на съда (СЕС) от 30 юни 2022г. по дело С-170/21 на „Профи Кредит България“ ЕООД срещу Т.И.Т. и Определение на съда (СЕС) от 17 януари 2023 година по дело C‑379/21 на „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД, според настоящия 5 състав са превратно тълкувани и приложени от районния съд, защото в § 37 от Решение на съда от 30 юни 2022г. ясно е посочено, че: „От изложените погоре съображения следва, че националната юрисдикция, сезирана със заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на договор за потребителски кредит, съдържащ неравноправна клауза, може да уважи това заявление, като същевременно остави без приложение тази клауза, при условие че договорът може да продължи да действа без каквито и да било други изменения, допълнения или поправки, което запитващата юрисдикция следва да провери. В тази хипотеза посочената юрисдикция следва да има възможността да отхвърли разглежданото заявление само по отношение на претенциите, произтичащи от посочената клауза, ако те могат да бъдат разграничени от останалите претенции в заявлението“.

В следващите § 44 и § 45 съдът е изложил, че: „Макар по силата на член 6, параграф 1 от Директива 93/13 държавите членки да са длъжни да предвидят в националното си законодателство процесуални правила, които позволяват да се осигури спазването на посоченото право на възстановяване, от тази разпоредба не произтича задължение за прилагане на същото това право посредством служебно прихващане от страна на националния съд, въпреки че последният е длъжен да остави без приложение неравноправната клауза.

Следователно, национална правна уредба като разглежданата в главното производство, по силата на която юрисдикция, сезирана със заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение, е длъжна да отхвърли това заявление, доколкото то се основава на неравноправна клауза, но няма право служебно да извърши прихващане между плащанията, извършени на основание на тази клауза, и останалата дължима сума по договора, вследствие на което длъжникът, който не участва в заповедното производство, е принуден да започне отделно производство, в което да упражни правото си на пълно възстановяване, по принцип не е в противоречие с член 6 от Директива 93/13“.