Решение № 5139 от 18.03.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 5139 гр. София, 18.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 43 СЪСТАВ, в публично заседание на десети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ЕЛЕНА ЛЮБ. ДОНКОВА при участието на секретаря РАЛИЦА Г. НАКОВА като разгледа докладваното от ЕЛЕНА ЛЮБ. ДОНКОВА Гражданско дело № 20251110150591 по описа за 2025 година

Предявен е за разглеждане иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД – за прогласяване за нищожен на договор за потребителски кредит, поради противоречие със закона.

Производството е образувано по предявен от А. В. Д. срещу „Мъни Лийз“ ЕАД иск за прогласяване за нищожен на договор за потребителски кредит МММ28258/12.09.2024 г. поради противоречие със закона.

В исковата молба ищецът твърди, че на 12.09.2024 г. е сключил с ответното дружество договор за потребителски кредит МММ28258, по силата на който му била предоставена сума в размер на 5000,00 лева за срок от 24 месеца, при ГПР – 60 % и ГЛП - 47 %. Сочи, че така общата сума, която следвало да върне възлиза на 10 056 лева. Поддържа още, че съгласно чл.19 от процесния договор, в случай, че кредитополучателя забави плащането на погасителна вноска повече от ден, същият дължи заплащане на кредитодателя на сума в размер на 118,00 лева за всяка просрочена вноска, според размера на направените разходи за събиране на просрочените вземания, на основание договор за събиране на просрочени вземания сключен между заемодателя и подизпълнителя „Финанс Плюс Мениджмънт Холдинг“ АД. В случай, че заемополучателят забави плащането на погасителна вноска повече от 30 дни, същият дължи на заемодателя сума в размер на 135,00 лева за всяка просрочена вноска, според размера на направените разходи за събиране на просрочените вземания, на основание договор за събиране на просрочени вземания сключен между заемодателя и горепосоченото трето за спора дружество. Разходите се начисляват и за всеки следващ период, през който има погасителна вноска, чието 1 плащане е забавено. Ищецът поддържа, че процесния договор противоречи на закона, тъй като в същия е посочен процент на ГПР само колкото формално да е изпълнено изискването на чл.11, ал.1, т.10 ГПК, но този размер не отразява действителния такъм, тъй като не включва част от разходите по кредита, а именно неустойката при непредоставяне на обезпечение. По изложените в исковата молба доводи и съображения, ищецът обуславя правния си интерес от предявения иск и моли за неговото уважаване. Претендира разноски.

В подадения в срока по чл.131 ГПК писмен отговор ответникът изразява становище за неоснователност на предявения иск. Сочи, че не е титуляр на твърдяното вземане, тъй като същото е предмет на цесия, по силата на която е прехвърлена на трето за спора лице. По същество не оспорва сключения между страните договор, но се оспорват изложените в исковата молба възражения относно ГПР. Сочи се, че в чл.11, т.10 ЗПК не се съдържа изискване за посочване на компонентите на ГПР, а визираните в закона допускания, използвани при изчисляването му, били уточнени в самия договор. Предвид на това, следва че при сключване на договора е изпълнено условието на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. По изложените в отговора подборни съображения се иска отхвърляне на предявения иск и присъждане на разноски. В условията на евентуалност, при уважаване на исковата претенция се прави възражение относно размера на евентуално претендираните от ищеца разноски, съобразно действителната фактическа и правна сложност на спора.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства по отделно и в тяхната съвкупност, и като взе предвид становището на страните, приема за установено следното от фактическа страна:

Между страните не се спори, поради което с доклада по делото, обявен за окончателен в първото открито съдебно заседание, без възражения от страните, съдът е обявил за ненуждаещо се от доказване наличието на облигационно правоотношение между тях по силата на договор за потребителски кредит МММ28258/12.09.2024 г.

Предходното се установява и от приложения по делото договор и погасителен план, въз основа на който на ищеца е предоставен кредит в размер на 5000,00 лева, със срок на погасяване от 24 месеца, при ГПР – 60 % и ГЛП - 47 % и размер на погасителна вноска от 419,00 лева.

Съгласно чл.19 от процесния договор в случай, че кредитополучателя забави плащането на погасителна вноска повече от ден, същият дължи заплащане на кредитодателя на сума в размер на 118,00 лева за всяка просрочена вноска, според размера на направените разходи за събиране на просрочените вземания, на основание договор за събиране на просрочени вземания сключен между заемодателя и подизпълнителя „Финанс Плюс Мениджмънт Холдинг“ АД. Посочено е още, че разходите се начисляват и за всеки следващ период, през който има погасителна вноска, чието плащане е забавено.

2

Съгласно горепосочената клауза в случай, че заемополучателят забави плащането на погасителна вноска повече от 30 дни, същият дължи на заемодателя сума в размер на 135,00 лева за всяка просрочена вноска, според размера на направените разходи за събиране на просрочените вземания, на основание договор за събиране на просрочени вземания сключен между заемодателя и горепосоченото трето за спора дружество.

По делото е приложен договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) сключен на 14.05.2025 г. между Мъни Лийз ЕАД и Агенция за събиране на вземания ЕАД.

Други относими и допустими доказателства не са представени.

При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:

На първо място съдът намира за необходимо да се произнесе по направеното от ответника възражение за липса на материално правна легитимация, тъй като като вземането по процесния договор било прехвърлено на трето лице – Агенция за събиране на вземания ЕАД.

От съществено значение за допустимостта на производството в случая е дали уведомяването за цесията е настъпило в хода на висящ съдебен процес, иницииран от кредитополучателя, в който случай същото следва да се съобрази като факт от значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска, или уведомяването е настъпило преди образуване на делото. В случай че уведомяването е настъпило след завеждане на делото, то същото следва да продължи между първоначалните страни при съобразяване с чл.226 ГПК /в този смисъл е решение № 243 от 06.08.2017 г. по т.д. 3501/2015 г., I т.о. на ВКС/. Ако обаче уведомяването е настъпило преди депозиране на исковата молба в съда, то предишният кредитор не е процесуално легитимиран да отговаря по предявения иск, а ищецът няма правен интерес от установяване нищожност на договора спрямо него. Правният интерес е абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на иска и ако в хода на делото твърденията за наличието на такъв не се установят, то съдът следва да прекрати производството, без да се произнася по основателността на иска /в този смисъл ТР № 8/2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС/.

Правно релевантно за действието на цесията е единствено съобщението до длъжника, извършено от цедента /стария кредитор/, но не и съобщението, извършено от цесионера /новия кредитор/ - с изключение на случаите на надлежно упълномощаване, в които цесионерът действа като пълномощник на цедента. В конкретния случай ответникът, в качеството му на цедент, не доказа преди образуване на настоящото производство длъжникът да е надлежно уведомен за извършената цесия, въпреки изричните указания на съда в тази насока с постановеното по реда на чл.140 ГПК определение. Ето защо, съдът приема, че същият е процесуално 3 легитимиран като ответник в настоящото производство.

Както бе посочено и по-горе, с доклада по делото, обявен за окончателен в първото по делото открито съдебно заседание, без възражения от страните, съдът е обявил за безспорно и ненуждаещо се от доказване наличието на облигационно правоотношение между страните по договор за потребителски кредит.

Между страните не се спори също, че кредитодателят – настоящ ответник е небанкова институция по смисъла на чл.3 ЗКИ и има право да отпуска кредити със средства, което не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл.9 ал.3 ЗПК и на кредитор съгласно чл.9 ал.4 ЗПК.

Сключеният между ищеца и ответника договор е потребителски, поради което намира своята правна регламентация в Закона за потребителския кредит (ЗПК). За неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива възражения или не (в този смисъл е решение № 23/07.07.2016г. по т.д. № 3686/2014г., I т.о. на ВКС).

Доколкото в случая се касае за приложение на императивни материалноправни норми, за които съдът следи служебно по аргумент от т. 1 на ТР № 1 от 09.12.2013г., постановено по тълк.д. № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, нищожността на уговорките в процесния договор за кредит може да бъде установена и приложена служебно от съда без от страните да е наведен такъв довод.

Съгласно разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, годишният процент на разходите, който включва и законната лихва, не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в съответната валута на кредита, определена с Постановление на Министерския съвет. Според чл.19 ЗПК годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи като лихви, други преки или косвени разходи, комисионни и възнаграждения, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В ГПР не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията по кредита. Стойността на ГПР съответства и онагледява разходите, които потребителят следва да заплати при нормално развитие на правоотношението и точно изпълнение на задълженията от негова страна.

Според § 1, т. 1. ДР ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, 4 когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.

Видно от данните по делото е, че уговореният в договора за потребителски кредит ГПР не включва част от разходите по кредита, а именно предвидените в чл.19 от договор за потребителски кредит суми. В случая същите представляват разход, свързан с договора за потребителски кредит и следва да бъде включен в ГПР по кредита, като тя е била изначално известна на кредитора – същата е уговорена още към момента на сключване на договора за кредит, като липсват данни да е била незадължително условие за сключване на сделката. Посочената клауза съдържа явно и значително неравновесие на правата и задълженията на кредитодателя - търговец, от една страна, и на кредитополучателя - потребител, от друга, поради което сама по себе си се явява неравноправна клауза по смисъла на чл. 146 и сл. ЗЗП. По същество, посочената в чл.19 от договора неустойка не обезщетява вреди, претърпени от кредитодателя, тъй като няма нито намаляване на актива, нито увеличаване на пасива му, а води единствено до повишаване на риска от непогасяване на кредита. В същото време, този риск пряко се отразява на размер на договорната възнаградителна лихва – колкото по-рисков е кредитът, толкова по-висок е размерът на договорния лихвен процент. По този начин кредиторът кумулира възнаграждение за поетия от него кредитен риск чрез две вземания – един път посредством договорната възнаградителна лихва, а втори път – именно чрез процесната неустойка, заобикаляйки по този начин обаче императивните максимални размери на ГПР и генерирайки извънредна печалба за сметка на кредитополучателя.