Определение № 3129 от 11.06.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3129 гр. София, 11.06.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мария Иванова

Членове:

Даниела Стоянова

Бисера Максимова като разгледа докладваното от Даниела Стоянова Касационно гражданско дело № 20268002101772 по описа за 2026 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България, чрез главен експерт – юрисконсулт Д. Д., срещу въззивно решение № 5 от 14.01.2026 г., постановено по в. гр. д. № 831/2025 г. по описа на Окръжен съд – Плевен, с което е потвърдено решение № 1164 от 30.07.2025 г., постановено по гр. д. № 2555/2024 г. по описа на Районен съд – Плевен, за осъждането на Прокуратурата на Република България да заплати солидарно с ОД на МВР – Русе на А. Г. М. сумата 8438,88 лева – обезщетение за нанесени имуществени вреди от причинени повреди на възли, части и детайли на собствения на ищцата лек автомобил Б. 53Д, рег. [рег.номер на МПС] , дизел, цвят „сив“, с рама № W., в резултат на престой на същия на паркинг на ОД на МВР – Русе, през периода 2018 г. – м. март 2024 г., ведно със законната лихва от датата на подаването на исковата молба – 10.05.2024 г., до окончателното изплащане на сумата, както и сумата 701,45 лева – обезщетение за имуществени вреди, в резултат от разходи за почистване и диагностика на лекия автомобил на ищцата в оторизиран сервиз на Б., ведно със законната лихва от датата на подаването на исковата молба – 10.05.2024 г., до окончателното изплащане на сумата.

В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т.

3 ГПК. Искането е за неговата отмяна.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване 1 касаторът поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси: 1/ „Допустимо ли е наличието на валиден застрахователен договор да обосновава извод за изправно техническо състояние на вещта, по отношение на която е сключена застрахователната полица?“; 2/ „След внасянето на обвинителен акт в съда, кой има компетентност да върне веществено доказателство – съответната прокуратура или съдът, на когото наказателното производство е подсъдно?“; 3/ „Налице ли е неправомерност на действията по изземване и задържане за вещ като веществено доказателство, в случаите когато наказателното производство е приключило с присъда, с която лицето, от което е иззета вещта, е признат за виновен в извършването на престъплението, за което му е повдигнато обвинение?“.

Ответната страна по жалбата – ищцата А. Г. М., не е взела становище в предоставения срок за отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.

ОД на МВР – Русе, също не е изразила становище по жалбата.

За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:

Касационната жалба в частта, насочена срещу въззивното решение в частта, с която като краен резултат ПРБ е осъдена да заплати на А. Г. М. солидарно с ОД на МВР Русе сумата 701,45 лева – обезщетение за имуществени вреди, в резултат от разходи за почистване и диагностика на лекия автомобил на ищцата в оторизиран сервиз на Б., ведно със законната лихва от датата на подаването на исковата молба – 10.05.2024 г., до окончателното изплащане на сумата, е недопустима. Съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни граждански дела с цена на иска до 5000 лева. Нормата е императивна и за спазването съдът следи служебно. В тази част касационната жалба следва да се остави без разглеждане.

Касационната жалба в останалата част е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима.

За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е установил от фактическа страна, че ищцата А. М. е собственик на процесния лек автомобил Б.; че във връзка с образувано ДП по описа на РУ – Левски, преобразувано в ДП № 245/2017 г. по описа на Окръжна прокуратура – Плевен, процесният автомобил е иззет с протокол от 13.10.2017 г. за претърсване и изземване на разследващите органи при ОД на МВР – Плевен, като действията на полицейските служители са одобрени от съда; че по разпореждане на ОП – Плевен, процесното МПС е предадено през 2018 г. за съхранение на ведомствен паркинг на ОД МВР – Русе; че лекият автомобил е престоял на паркинга на ОД на МВР – Русе до 14.03.2024 г., когато с протокол от същата дата е върнат на собственика А. М.; че процесният лек автомобил е престоял на открит паркинг в рамките на цялото наказателно производство в досъдебна и съдебна фаза за период от 6 години и няколко месеца, като ищцата е подавала молби за връщането му както до ОП Плевен – на 11.07.2019 г., така и 2 до състава на Окръжен съд – Плевен, разглеждащ НОХД № 528/2019 г. – на 19.07.2019 г.

Въззивният състав е съобразил още, че преди завеждане на исковата молба, ищцата А. М. е депозирала молба по чл. 207 ГПК за обезпечаване на доказателства – изготвяне на експертиза за установяване състоянието на автомобила и за оценка на щетите. От приетото заключение по автотехническата експертиза, което е кредитирал като обективно и компетентно дадено, е установил, че на 15.02.2024 г. при извършения оглед от вещото лице е констатирано следното фактическо състояние на автомобила: негодна акумулаторна батерия; липса на емблема от предния капак на автомобила; двигателят, предният капак, калници и джантите на автомобила са обрасли с лиани; в багажника са проникнали полски гризачи; гумите са напукани от слънцето и дългия престой и са негодни; не са установени липси на части и агрегати от двигателя; не са установени следи от гризачи в салона и липси по арматурното табло и уредите за управление на автомобила; вътрешната кожена тапицерия в салона и тапицерията в багажника са в добър вид, не са установени следи от деформация по едрогабаритните детайли на купето и увреждане на лаковото покритие на автомобила. Констатирал е, че съгласно становището на вещото лице, с оглед състоянието на автомобила, същият не може веднага да се приведе в движение и да се ползва по предназначение; че установените и описани повреди в автомобила са възникнали вследствие продължителен престой в процесния паркинг под въздействие на метеорологичните условия, като автомобилът изисква техническо обслужване, а при необходимост и ремонт, но подлежи на възстановяване.

В обжалваното решение въззивната инстанция е кредитирала и показанията на разпитаните по делото свидетели относно възприетото от тях състояние на процесния автомобил. Посочила е, че същите са очевидци, присъствали са на огледа заедно с вещото лице и имат непосредствени впечатления за състоянието на автомобила преди неговото връщане на ищцата като собственик.

При формиране на крайните си изводи решаващият състав е съобразил също така назначените няколко автотехнически експертизи, от които е установил, че понастоящем автомобилът е възстановен и е в движение; че извършените ремонтни дейности са пряко необходими за привеждането му в експлоатационна техническа годност; че общата стойност на ремонта възлиза на сумата от 8 438,88 лв., като причина за уврежданията са продължителния престой на открито място, без полагане на грижи по предпазването на купето на автомобила, а атмосферните условия са оказали влияние; че амортизациите по описаните детайли са настъпили по време на престоя на автомобила в продължение на близо 7 години, без движение и мерки по запазването му.

С оглед изложената фактическа обстановка, второинстанционният съд е приел от правна страна, че са налице предпоставките на чл. 49 ЗЗД, във вр. с чл. 45 ЗЗД и искът се явява доказан по основание. Съобразил е, че отговорността по 3 чл. 49 ЗЗД е за чужди виновни противоправни действия и има обезпечителногаранционна функция, като за възникването й са необходими следните предпоставки: вреди, причинени на пострадалия ищец, вредите да са причинени от лице, на което отговорният по чл. 49 ЗЗД ответник е възложил работа, вредите да са причинени при или по повод изпълнението на работата, възложена от ответника, работникът или служителят да има вина за причинените вреди. В конкретната хипотеза е приел, че Прокуратурата е органът разпоредил изземването като веществено доказателство на процесния лек автомобил, а ОД на МВР – Русе е органът на когото е възложено съхранението на автомобила на паркинг. Позовал се е на разяснения в практиката на ВКС, съгласно които претърпените вреди и пропуснати ползи от предварително производство, което е надхвърлило установените срокове по НПК и когато е липсвала необходимост от изземване и задържане на вещ като веществено доказателство, подлежат на обезщетяване по иск с правно основание чл. 49 ЗЗД.

От събраните по делото доказателства въззивният състав е възприел като безспорно установено, че върху собствения на ищцата лек автомобил са причинени увреждания, в резултат на продължителния му престой на паркинг за период от 6 години и няколко месеца, през които МПС е бил иззет като веществено доказателство. Намерил е за безспорно установено от показанията на двамата свидетели и от приетата експертиза по обезпечаване на доказателствата по гр. д. №227/2024 г. по описа на РС – Русе, че автомобилът е предаден на ищцата в ужасно състояние, негоден за ползването му по предназначение, в невъзможност да се придвижва на собствен ход.

Констатирал е, че за почистването му и привеждането му в движение ищцата безспорно е заплатила сумата 701,45 лв. в сервиз, а съгласно приетата и неоспорена експертиза, стойността на ремонта за отстраняване на причинените щети по автомобила е в размер на 8 438,88 лв. Формирал е решаващи мотиви, че така причинените щети по автомобила са в причинна връзка с поведението на органите на досъдебното производство – Прокуратурата на РБ и ОД на МВР – Русе, които са допуснали необосновано дълго задържане на автомобила за нуждите на разследването, като веществено доказателство /повече от 6 години/, като двамата ответници носят солидарна отговорност, при условията на чл. 53 ЗЗД.

Като необосновани на събраните по делото доказателства въззивната инстанция е преценила възраженията, че не са ангажирани доказателства за техническото състояние на автомобила в периода преди изземването му през м.10.2017 г. Взела е предвид, че в производството пред първата инстанция ищцата е представила застрахователни полици за сключени застраховка „Гражданска отговорност“ и застраховка „Каско“ на автомобила, двете от 02.10.2017 г.; талон за оглед на автомобила от същата дата; фотоалбум на автомобила при огледа от застрахователя, талон за технически преглед от 02.11.2016 г. Приела е, че посочените доказателства не са оспорени от ответниците и установяват, че към момента на изземване на лекия автомобил 4 за нуждите на разследването през м.октомври 2017 г., същият е бил технически изправен, в идеално състояние, в движение и със сключени всички необходими застраховки.

Като неоснователни решаващият състав е преценил и доводите на Прокуратурата, че в случай на ангажирането на отговорността й по реда на чл.

49 ЗЗД, същата следва да отговаря за причинените на автомобила повреди само за периода от 13.10.2017 г. /датата на изземване на автомобила/ до 04.07.2019 г., когато е внесен обвинителния акт в съда. Застъпил е становището, че преценката дали дадено веществено доказателство подлежи на връщане преди приключване на наказателното производство е на съответния наблюдаващ прокурор, независимо дали наказателното производство е в досъдебна или в съдебна фаза. Съобразявайки разпоредбата на чл. 111 НПК, е посочил, че същата не предвижда компетентност на съда, разглеждащ наказателното дело, докато същото е висящо, да се произнася по искания за връщане на иззети веществени доказателства, което е изцяло в правомощията на прокурора, каквото е и становището на наказателния съд в случая. Изложил е и мотиви, че е налице противоправно бездействие от страна ОП – Плевен, която не се е произнесла с мотивиран акт за връщане на иззетия като веществено доказателство лек автомобил на ищцата или с постановяване на отказ за връщането му, който последната да може да обжалва пред наказателния съд, разглеждащ делото. Като необосновани е посочил и твърденията на Прокуратурата, че преценката на наблюдаващия прокурор, че автомобилът не следва да се връща преди приключване на наказателното производство, съвпада с тази на съда.

Разпечатката съдържа 28 от 52 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/8409256c-615a-4af8-abf4-171c85f382fc