Определение № 2789 от 29.10.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2789 гр. София, 28.10.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТО 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на шестнадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Ирина Петрова

Членове:

Десислава Добрева

Мария Бойчева като разгледа докладваното от Мария Бойчева Касационно търговско дело № 20248002901229 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца “АЙ ЕНД АЙ ИНВЕСТ ГРУП” ЕООД, ЕИК 103812335, против решение № 125/27.02.2024 г. по в.т.д.

№ 607/2023 г. по описа на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение № 2168/02.12.2019 г. по т.д. № 2407/2018 г. на Софийски градски съд за отхвърляне на предявените от настоящия касатор срещу “УНИКРЕДИТ ЛИЗИНГ” ЕАД, ЕИК 121887948, осъдителни искове за сумата от 40 000 лева – частичен от иск в пълен размер от 127 547,47 лева, представляваща платено на ответника – лизингодател по сключения между страните договор за финансов лизинг от 12.05.2008 г., застрахователно обезщетение за настъпило в срока на действие на лизинговия договор застрахователно събитие “кражба” на лизинговата вещ- лек автомобил, съгласно договор за застраховка “Автокаско”, което обезщетение се дължало на ищеца по силата на закона – чл. 199а КЗ (отм.) и чл. 384, ал. 3 КЗ, и сумата от 10 888,88 лева, като част от вземане от 34 721,24 лева – обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за забавено плащане на главното задължение за периода 10.03.2016 г. - 15.11.2018 г., както и при условията на евентуалност иск с правно основание чл. 59 ЗЗД за сумата от 40 000 лева – частичен от иск в пълен размер от 127 547,47 лева, представляваща обезщетение за неоснователно обогатяване на ответника за сметка на ищеца със стойността на застрахователното обезщетение.

С касационната жалба са въведени оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост - касационни основания по чл.281, т. 3, предл. 1, 2 и 3 ГПК. Според касатора, основният въпрос, обусловил изхода на спора, е дали в хипотезата на чл. 384, ал. 3 КЗ, респ. чл. 199а КЗ (отм.), съответно в хипотезата на чл. 59 от ЗЗД, лизингодателят, за който със сила на пресъдено нещо е признато, че е длъжник на лизингополучателя, има право да задържи получено застрахователно обезщетение до размера на неплатените задължения по договора за лизинг, които задължения към момента на получаване на обезщетението са погасени по давност, каквото твърдение е заявено с исковата молба. Счита се, че второинстанционният съд незаконосъобразно е игнорирал последиците на изтеклата погасителна давност, като вместо да санкционира въззиваемия за бездействието му, му е 1 осигурил защита по съдебен ред. Изтъква се, че погасеното по давност вземане води до липса на изпълняемо право, а въззивният съд не е съобразил обстоятелството, че в конкретния случай не е налице доброволно изпълнение на задължение след изтичане на давността, т.е. хипотезата на чл. 118 ЗЗД.

Поддържа се, че по искането за признаване на вземането за погасено по давност съдът дължи изрично произнасяне, както би направил при въведено от ответника възражение в този смисъл. Акцентира се, че решаващият състав не е отчел и факта, че процесното застрахователно обезщетение е получено в резултат на успешно проведен иск, предявен по реда на чл. 26, ал. 4 ГПК вр. с чл. 134 ЗЗД вр. с чл. 208 КЗ (отм.), като в приложеното влязло в сила решение по т.д. № 6994/2013 г. на Софийски градски съд изрично е посочено, че “УНИКРЕДИТ ЛИЗИНГ” ЕАД застъпва тезата, че дължи на лизингополучателя разликата между застрахователното обезщетение и оставащите лизингови вноски от лизинговата цена след датата на застрахователното събитие - 17.11.2010 г. Налице е признаване на неизгоден за ответника факт, направено след разваляне на процесния договор за лизинг (на 17.04.2012 г.). Оспорва се и заключението на САС, че по иска с правно основание чл. 59 ЗЗД касаторът не е доказал обедняването си, тъй като застрахователното обезщетение не е излязло от неговия патримониум, а е получено от трето лице – застраховател. Не бил доказал и обогатяването на ответното дружеството, защото лизингодателят с полученото обезщетение е погасил задълженията на касатора. Изтъква се, че обогатяването на ответника е вследствие задържането без основание на сума, която надхвърля следващите му се лизингови вноски с падеж след настъпване на застрахователното събитие до развалянето на договора за лизинг. Добавя се, че дори да се приеме, че вземането му не е погасено по давност, разликата между оставащите до развалянето на договора лизингови вноски и полученото застрахователно обезщетение е 72 870,64 лева, с която сума се е обеднил ищецът предвид признанието на настоящия ответник, направено по т.д. № 6994/2013 г. на СГС. Излагат се доводи за допуснато от апелативния съд съществено нарушение на съдопроизводствените правила – чл. 236, ал. 2 ГПК, тъй като в обжалваното решение липсва обсъждане на събраните по делото доказателства и формиране на изводи досежно релевантните за спора факти, както и на релевираните от страните доводи и възражения във въззивната жалба. Възразява се срещу извода на въззивната инстанция, че в случая не е приложима нормата на чл. 384, ал. 3 КЗ, съответно чл. 199а от КЗ (отм.).

Поддържа се, че фактическият състав на чл. 384, ал. 3 КЗ се е осъществил при действието на цитираната разпоредба, защото плащането на процесното застрахователно обезщетение е извършено на 02.03.2016 г., т.е. след влизане в сила на Кодекса за застраховането (01.01.2016 г.). Счита се също, че приложението по аналогия на разпоредбата на чл.199а от КЗ (отм.), касаеща договора за кредит, по отношение на застраховките на лизингово имущество отговаря на целта на закона и на добрите нрави. Обобщава се, че и при двете хипотези - чл. 384, ал. 3 КЗ и чл. 199а от КЗ (отм.), съдебният състав на САС е дължал произнасяне по твърдението на ищеца, че ответното дружество незаконосъобразно е извършило прихващане с полученото застрахователно обезщетение на задължения на ищеца, които са несъществуващи, респ. погасени по давност към този момент. Претендира се да бъде отменено въззивното решение и да бъдат уважени предявените искове.

Искането за допускане на касационен контрол се основава на чл. 280, ал.

1, т. 1 и съответно т. 3 ГПК, като са поставени следните въпроси:

1. Питане “относно основателността на извършено от лизингодател задържане на получено от застраховател обезщетение за погасяване на неизплатени задължения по договор за лизинг, при условие, че тези неизплатени задължения са погасени по давност към момента на получаване на застрахователното обезщетение и лизингополучателят е направил твърдение (възражение) в този смисъл или обобщено относно предпоставките 2 за отпадане на последиците на изтеклата погасителна давност при направено плащане от трето за облигационното отношение с длъжника лице”.

По този въпрос се поддържа, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с практиката на касационната инстанция – решение № 112/11.02.2010 г. по гр.д. № 179/2009 г. на ВКС, ГК, III г.о., и решение № 1483/17.08.1967 г. по гр.д. № 977/1967 г., I г.о. на ВС.

Релевира се и допуск до касация в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, тъй като нормата на чл. 384, ал. 3 КЗ е неясна и непълна, не дава отговор на въпроса дали погасените по давност задължения на лизингополучателя при направено от последния възражение в този смисъл следва да се удържат от получено застрахователно обезщетение и съответно дали би било основателно искане на лизингополучателя за връщане на недължимо получено по реда на чл. 55, ал.

1, респ. чл. 59 ЗЗД.

2. Въпрос “относно правната същност на връзката между обедняването и обогатяването, и относно правната същност на обедняването, когато от патримониума на ищеца не е излязло плащане, а последното е направено от друго лице на договорно основание”.

По това питане се сочи наличие на хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради несъответствие на въззивното решение със задължителната практика на касацията – т. 5 от Постановление № 1/28.05.1979 г. по гр.д. № 1/79 г. на Пленума на ВС, както и формираната такава, намерила израз в решение № 272/17.10.2012 г. по гр.д. № 49/2012 г. на ВКС, ГК, II г.о.

3. Питане “относно задължението на съда да обсъди и изложи мотиви по всички доказателства и възражения на страните с оглед нормите на чл. 235, ал. 2 и чл. 12 ГПК”.

По този въпрос се твърди, че въззивното решение е постановено в отклонение от задължителната практика на ВКС – т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2001 г. (основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК).

Ответникът по касация “УНИКРЕДИТ ЛИЗИНГ” ЕАД в срока по чл.287, ал. 1 ГПК възразява по основателността на искането за достъп до касационен контрол и оспорва касационната жалба като неоснователна.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводи на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касация съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

В случая въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение, е приел, че същото е валидно като постановено от законен съдебен състав, в изискуемата от закона писмена форма и в рамките на дискреционните правораздавателни правомощия на съда, и допустимо, доколкото съдът се е произнесъл по същество по предявените процесуално допустими искове (в какъвто смисъл е и отменителното решение № 50053/12.07.2023 г. по т.д. № 1026/2021 г. на ВКС, І т.о.). Споделил е и на основание чл. 272 ГПК е препратил към изложените в обжалваното първоинстанционно решение изводи от фактическа страна, както и към правните съображения на първата 3 инстанция, налагащи извод за неоснователност на ищцовите претенции.

Изложил е съображения, че разпоредбата на чл. 384, ал. 3 КЗ, на която се позовава ищецът, не е приложима в случая, тъй като както към момента на сключване на процесния договор за финансов лизинг № 83099/12.05.2008 г., така и към датите на настъпване на застрахователното събитие – 17.11.2010 г., и на прекратяване на договора – считано от 17.04.2012 г., приложение е намирал Кодекса за застраховането (обн. ДВ бр.103/2005 г., в сила от 01.01.2006 г. и отм. ДВ бр.102/2015 г., в сила от 01.01.2016 г.), който не съдържа аналогична норма на посочената. Посочил е, че законодателят е предвидил инкорпориране на тази норма във всички действащи към датата на влизане в сила на кодекса договори за финансов лизинг, като е предоставена възможност по §49 КЗ сключените до влизането в сила на кодекса договори да се приведат в съответствие с чл.384, ал. 1 КЗ в 6-месечен срок. Изтъкнал е, че към датата на влизане в сила на новия кодекс, между страните по делото вече не е съществувало облигационното правоотношение по процесния договор за финансов лизинг, с оглед и на което тази норма не може да намери приложение. Подчертал е, че в случая моментът на изплащане на застрахователното обезщетение е ирелевантен, доколкото се касае за изпълнение на вече възникнало задължение, при което приложимият закон се определя не от неговото изпълнение, а от възникването му - настъпване на застрахователното събитие.

Въззивният съд е приел, че в случая не намира приложение и другата разпоредба, на която се позовава въззивникът ищец, а именно чл. 199а КЗ (отм.), предвид че същата урежда друга хипотеза – застраховка, сключена в полза на кредитор, каквато не е разглежданата, при която застрахованото имущество (автомобил) принадлежи на лизингодателя, застраховано е от самия него и в негова полза. Добавил е, че този извод не се променя от обстоятелството, че лизингополучателят е поел задължение да заплаща стойността на премията. Посочил е и че цитираната разпоредба предоставя право на застрахования длъжник да получи застрахователното обезщетение в случай, че е изпълнил задълженията си към кредитора, т.е. има право да получи част от обезщетението, надвишаваща задълженията му, каквито твърдения не са наведени от ищеца, а соченото погасяване по давност касае възможността за принудително им събиране, но не и тяхното съществуване.