Решение № 892 от 02.07.2026, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 892 гр. София, 02.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 7-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на първи юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Камелия Първанова

Членове:

Капка Павлова

Георги Иванов при участието на секретаря Пролетка Асенова като разгледа докладваното от Георги Иванов Въззивно гражданско дело № 20251000502262 по описа за 2025 година

Разгледа в съдебно заседание на 01.06.26г. /с участието на секретаря Асенова/ въззивно гражданско дело № 2262/25г. и констатира следното:

С решение на СГС 1-10 състав от 22.04.25г. по г.д. № 3913/23г. са уважени както следва: иск по чл. 124 от ГПК във връзка с чл. 5, ал. 1 от ЗН и иск по чл. 26, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД във връзка с чл. 167, ал. 3 от ЗЗД на Л. И. против „Първа инвестиционна банка“ АД и С. Д..

Решението на СГС се обжалва от „Първа инвестиционна банка“ АД и от С. Д. /в негативните за ответниците части/.

Съображенията на страните са изложени по делото /в рамките на производствата пред СГС и САС/.

Жалбите са неоснователни /първоинстанционното решение е постановено в съответствие със закона, съдебната практика и съдържанието на доказателствения материал/:

От една страна:

Първоинстанционният съдия е изложил конкретни /и подробни/ съображения, с които е обосновал правния интерес на ищеца да води процесните искове /и допустимостта на последните/.

Настоящият съдебен състав препраща изцяло /при условията на чл. 272 от ГПК/ към доводите на СГС /доколкото същите са съобразени с постановките на съдебната практика; в това число и изрично цитираната от съда/.

В допълнение /и във връзка с конкретните възражения на ответниците – жалбоподатели, които възражения касаят допустимостта на процеса и съществото на правния спор/:

Досежно допустимостта на процеса:

Ищецът има правен интерес да води иск за собственост по чл. 124 от ЗЗД /т.е. такъв иск се явява процесуално допустим/ срещу банката: уважаването на иска по чл. 167, ал. 3 от ЗЗД във връзка с чл. 26, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД се предпоставя /съгласно изричната редакция и логика на 1 първата правна норма/ от установено /налично/ право на собственост.

Ищецът няма правен интерес да води /в настоящия процес/ иск за собственост /по чл.

124 от ГПК/ срещу С. Д. /т.е. такъв иск би се явил процесуално недопустим/: правата на Л. И. спрямо този ответник вече са установени с влязъл в сила съдебен акт /решение на ВКС от 11.09.23г. по г.д. № 766 от 22г./. Посоченото решение е анулирало правните последици на учреденото между двете физически лица нищожно /по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД във връзка с чл. 152 от ЗЗД/ правоотношение и е „върнало“ директно процесното право на собственост в правната сфера на ищеца. В тази насока следва да се съобрази и следното обстоятелство: ответникът С. Д. не е установил спрямо Л. И. /в рамките на друг съдебен процес – по иск за собственост; това е могло да бъде сторено и в настоящото производство чрез насрещен иск по чл. 211 от ГПК във връзка с чл.

124 от ГПК; това може да бъде сторено и в евентуален следващ процес по чл. 124 от ГПК във връзка с чл. 79 от ЗС – предвид заявените в тази връзка възражения на ответника във въззивната жалба/.

Досежно съществото на правния спор:

От една страна – принципно:

Ответникът С. Д. не е страна по иска с правно основание чл. 124 от ГПК /по иска за собственост/ и поради това същият не се явява процесуално легитимиран /в това число и по смисъла на чл. 26, ал. 2 от ГПК/ да излага съображения /възражения/ във връзка с тази претенция.

Ответникът С. Д. няма правен интерес да се защитава и срещу иска по чл. 167, ал. 3 от ЗЗД във връзка с чл. 26, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД: тази претенция засяга /на практика/ единствено правата на банката /в качеството й на ипотекарен кредитор/, но не и правата на физическото лице /който е ипотекарен длъжник/. Именно поради това: С. Д. няма правен интерес да се защитава по установителния иск и преюдициално - заради защитата си по иска с правно основание чл. 167, ал. 3 от ЗЗД във връзка с чл. 26, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД/ /който иск съобразно изложеното по-горе се явява зависим от този по чл. 124 от ГПК/.

Всички възражения на ответника /относно двата иска/ на практика защитават единствено правата на банката /в противоречие с посочената принципна постановка на чл. 26, ал. 2 от ГПК/.

Независимо от изложено:

Обстоятелството, че исковата молба /на основание на която е било водено предходното дело между Л. И. и С. Д./ е била вписана след вписването на процесната /спорната/ ипотека е ирелевантно: по исковете за нищожност /какъвто е бил предметът на делото между двете физически лица/ вписването на исковата молба има само оповестително, но не и защитно действие /по смисъла на ТР № 4 от 17г. на ВКС; по смисъла и на цитираното от Л. И. в отговора на въззивните жалби решение на ВКС от 24.11.22г. по г.д. № 2001 от 20г./. Правилото на чл. 17, ал. 2 от ЗЗД в случая е неприложимо /предходният процес се е движил по друга правна квалификация, а именно – по чл. 26, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД във връзка с чл. 152 от ЗЗД; привидните сделки са регламентирани в друг законов текст, а именно – в чл. 26, ал. 2, изр. 1-во, предл. - последно от ЗЗД/.

Защитната теза на С. Д. /обоснована с твърдения за действителност на договора за продажба от 14.11.14г./ не подлежи на разглеждане в настоящия процес: налице е влязъл в сила съдебен акт между двете физически лица относно този спор /посоченото по-горе решение на ВКС, преценено в контекста на правилата по чл. 299 от ГПК във връзка с чл. 298 от ГПК/.

Същата защитна теза не може /предвид горните съображения и отново поради забраната по чл. 26, ал. 2 от ГПК/ да бъде съобразена и в полза на банката /която действително не е била страна в процеса между Л. И. и С. Д. – по смисъла на чл. 298, ал. 1 от ГПК/. Отделно от това: банката не е оспорила /в рамките на императивно установените срокове по ГПК/ иска по чл. 124 от ГПК /на този етап от процеса защитната теза на юридическото лице е недопустимо да бъде променена и съобразена от съда – предвид забраната по чл. 266, ал. 1 и ал. 2 от ГПК/.

Независимо от това /в същата насока и в допълнение/: първоинстанционният съдия е изложил конкретни съображения относно нищожността на сделката от 14.11.14г. /които кореспондират изцяло и с мотивите на ВКС по г.д. № 766 от 22г.; последните мотиви са изложени 2 след подробно обсъждане на събраните в предходния процес множество писмени и гласни доказателства, относими към хипотезите по чл. 26, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД във връзка с чл. 152 от ЗЗД/. Настоящият съдебен състав препраща изцяло /при условията на чл. 272 от ГПК/ към съображенията на СГС /а косвено и към тези на ВКС/ в посочената насока. От друга страна: съдържанието на самото тристранно споразумение от 12.11.14г. /преценено при условията на чл. 20 от ЗЗД и във връзка със съдържанието на продажбата от 14.11.14г., която е била сключена в изпълнение на това споразумение/ обосновава директен извод /дори и при отсъствие на други доказателства в тази насока/ за наличие на порок на учреденото правоотношение /по смисъла на чл.

26, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД във връзка с чл. 152 от ЗЗД/.

Искане за събиране на доказателства във въззивното производство не е заявено /от страна на двамата ответници/. С оглед това: защитната теза /и на двамата ответници/, обоснована с хипотезата по чл. 266, ал. 3 от ГПК се явяла лишена от предмет.

Предвид изложеното: атакуваното решение следва да бъде потвърдено.

Предвид изхода на спора пред САС: в полза на ищеца следва да бъдат присъдени /при условията на чл. 78, ал. 1 от ГПК/ съдебни разноски за въззивното производство, но в размер на 500 евро – адвокатски хонорар /предвид възраженията на ответниците по чл. 78, ал. 5 от ГПК, които се явяват основателни/. Тази сума кореспондира по размер с фактическата и правна сложност на въззивния процес /където не е проведено производство по събиране на допълнителни доказателства/. Същата сума кореспондира и с актуалната практика на СЕС /и тази на ВКС/, които позволяват адвокатски хонорар да бъде присъден и под минимума по Наредба № 1.

Съдът,

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение на СГС 1-10 състав от 22.04.25г. по г.д. № 3913/23г.

ОСЪЖДА „Първа инвестиционна банка“ АД и С. А. Д. да платят на Л. Б. И. общо 500 евро – съдебни разноски за производството пред САС /разпределени по равно между ответниците/.

Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС в 1-месечен срок от съобщаването му на страните.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

3