Решение № 2969 от 23.04.2019, Софийски градски съд

Р Е

Ш Е Н

И Е гр. София, 23.04.2019 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и втори март през 2019 година, в следния състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ТАТЯНА ДИМИТРОВА

ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА мл.съдия АНЕТА

ИЛЧЕВА секретар Алина Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело номер 9252 по описа за 2018 година, и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.

С решение № 373789 от 28.03.2018 г., постановено по гр.д.№ 1409/2017 г. на СРС, 40 състав, е осъден на основание чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.92, ал.1 от ЗЗД Л.Д.У., британски гражданин, да заплати на „Т.“ ЕООД, ***, следните суми: 3880,80 евро - дължимо възнаграждение за 2014, 2015, 2016 и 2017г., по сключен между страните договор от 11.03.2005г. за поддръжка на жилищна сграда, намираща се в гр. Банско, ул. *********в която се намира собствен на ответника обект - ап. № А16, с обща площ от 138,60 кв.м., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 11.01.2017г. до окончателното й изплащане и 2110,19 евро - договорна неустойка за забавено плащане на дължимото по договора възнаграждение, считано от датата на всяко просрочие до 10.01.2017г., както и на основание чл.78, ал.1 от ГПК разноски по делото в размер на 2831,20 лева, като е отхвърлен предявения иск за неустойка за разликата над присъдената сума от 2110,19 евро до пълния предявен размер от 2115,57 евро.

Решението е обжалвано от ответната страна Л.Д.У., чрез пълномощник адв.М.Н., с искане за отмяната му и отхвърляне на исковете. Излагат се доводи неправилност на решението поради нарушения на материалния закон и нарушение на съдопроизводствените правила, и необоснованост. Оплакванията за неправилност сочат на нарушение на чл.26 от ЗЗД, вр. чл. 2, ал. 1 от Закон за управление на етажната собственост (ЗУЕС), сочещи на нищожността на договорните отношения след 2009г.

(датата на приемане на ЗУЕС), предвид периодичния характер на договора, продължаващ действие и след 2009 г., също и поради липсата н асъгласие за сключване на договора от общото събрание и/или сдружение на собствениците съгласно ЗУЕС, доколкото договорът с ищеца е за поддръжка на общите части на сградата, а ответникът нямал правои да задължава целия комплекс.

Оплакванията за процесуални нарушения са свързани с кредитиране на доказателства, които не са годни да установяват факти от предмета на делото. Конкретно се сочи, че кредитиране от съда на приетите фактури, особено тези, издадени от ищеца през 2016 г. за минал период/ за задължения 2014 и 2015 г./, което било нелоялна търговска практика, и не доказвали действително предоставяне на услугата, като несъставени при датата на възникване на данъчното събитие , което обуславяло и нередовност на воденото от ищеца счетоводство и неприложимост на чл. 55 от ТЗ и невъзможност с фактурите, съставени от ищеца да се доказва предоставяне на услуги и дължими парични суми от ответника.

Възразява се още с жалбата, че другите приети фактури, представени от ищеца с издадети други ЮЛ-доставчици на услуги, не установявали, че издадените фактури се отнасят точно за обекта, където е разположен имотът на ответникапоради липсата на данни за мястото на изпълнение на услугите. Излага и оплаквания за необсъждане с първоинстанционното решение нанаправеното то товтеника сопорване на липсата на достоверна дата на договора между ищцовото другжество и „М.П.” АД, свързаността между двете дружества, и невъзможността с този договор да се установи че е поддържана именно сградата от затворения компмлекс, къдзенто е имота наответника. Оспорва и доказателствената стойност на свидетелските показания на Марин Л., чието място на работа по трудов договор е в София, и при липса на доказателстгва за командироване или други основания за изпълнение на трудовите правоотношения на друго място - в гр. Банско, не се установявало с тях, че свидетелят е извършвал поддръжка на сграда, намираща се извън гр. София. Относно иска за неусктойка, също намира р за неправилен извода в първоинстанционното решени, че липсата на краен лимит на неустойката не я прави прекомерна. Моли решението да се отмени и исковете да се отхвърлят, претендира разноски по делото.

Въззиваемата страна – ищец „Т.“ ЕООД чрез пълномощници адв.С.П. и

В.П., оспорва жалбата с писмен отговор с доводите, че решението не страда от сочените в жалбата пороци. Счита, че не е налице нарушение на материалния закон ЗУЕС, тъй като същият няма обратно действие и не оказва влияние върху валидността на вече сключения преди действието му договор, а и в закона не е поставено изискване вече сключените договори по чл.2 от ЗУЕС трябва да се приведат в съответствие с изискванията на закона. Възразява, че договорът не е с периодично изпълнение а такъв с неопределен срок, като дължимата цена за услугата се определя на годишна база, намало доказателства за неговото прекратяване, нито разваляне по реда на чл.87 от ЗЗД, и валидно обвързва страните. Излага доводи за относимост на събраните по делото доказателства към установяване на правнорелеванстните факти за изпълнение от ищеца на задълженията по договора, и насрещно възникналото задължениа на товтеица да плати цената по договора, като самия договор, независимо от факта дали са издавани фактури за това от ищеца, като намира да нямат правно значение съображения на ответната страна за нарушаване на принципа на текущото начисляване. Относно оспорването на договора с третото лице- „М.П.” намира, че липсва забрана свързани лица да сключват договори. Намира, че събраните писмени и гласни доказателства установявали изпълнениет назадължението на ищеца по договора чрез трети лица, именно на адреса в гр.Банско, ул.”*********Жилищен комплекс, „М.П. 1”, като акцентира и на факта, че съгласно Закона за счетоводството място на извършване на услугата не е предвидено като задължителен реквизит, а то се установявало от събраните свидетелски показания. И относно неустойката счита, че същата не е прекомерна, тъй като размерът и е определен е не само поради формулирането й в договора по начин, ненакърняващ добрите нрави, а главно поради продължително неизпълнение на длъжника, което било в разрез с добросъвестното поведение на страната по договора. Моли решението да се потвърди, претендира разноски по делото.

Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира следното по предмета на въззивното производство:

Решението в частта в която искът за неустойка е бил отхвърлен за разликата над уважения размер от 2110,19 евро до пълния предявен размер от 2115,57 евро, не се обжалва и не е предмет на въззивна проверка за допустимост и правилност.

Първоинстанционното решение е валидно, а в обжалваните части, в които исковете са били уважени, и допустимо, тъй като има съдържанието по чл.236 от ГПК и съдът се е произнесъл съобразно предявените с исковата молба претенции за заплащане на главница-цена на услуга по договор и неустойка по договор.

При произнасянето си по правилността на решението в обжалваните части, съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и приложимите материално правните норми, както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.

Първоинстанционният съд е изложил фактически констатации и правни изводи, за основателност на предявените искове, като е приел, че договорът между страните по спора е валиден и ЗУЕС няма приложение към него като сключен преди неговото действие, и че от събраните по делото доказателства - от кредитираното заключение на съдебно-счетоводната експертиза, представените писмени доказателства и депозираните свидетелски показания, се установявало извършването от страна на ищеца на дейностите по поддръжка на общите части на сградата, в която се намира апартаментът на ответника, при което ответникът дължи на ищеца исковите суми, предвид липсата на насрещно доказване да ги заплатил. Относно неустойката е приел, че по смисъла на т. 3 от Тълкувателно решение №1/2009 г. на ОСТК на ВКС прекомерността на неустойката не я прави а priori нищожна и същата се преценява към момента на неизпълнение на договора, чрез съпоставяне с настъпилите от неизпълнението вреди, при което липсата на уговорен краен предел и срок за начисляване на неустойката не я прави нищожна, доколкото и периодът, и размерът на неустойката, са последица единствено от виновното бездействие на страната по договора.

Приел е за неоснователно възражението на ответника за погасянане на исковете по давност поради подаване на исковата молба преди да изтече 3 год.срок по чл.111 от ЗЗД от датата на падежа на най-старото задължение-това за 2014 г. започващ от 15.01.2014 г.

Изложените в жалбата оплаквания на ответника касаят правнорелевантните факти относно действителността на договора, изпълнението на задълженията на ищеца по този договор, доказателствената стойност на събраните по делото доказателства за доказване на такова изпълнение, и те очертават въззивната проверка за правилност и преценка установяване на тези правнорелевантни факти, въз основа на същия доказателствен материал, събран при първоинстанциноното разглеждане на делото.

Въззивният съд споделя извода на СРС, че договорът е валиден и обвързва старите и при действието на ЗУЕС от 2009 г. Валидността на договора се преценява според правните норми, действали към момента на сключването му, касаещи изискванията за форма и действителност. Към датата на сключване на процесния договор 11.03.2005 г., действащата нормативна уредба, уреждаща етажната собственост, се съдържа в Правилник за управлението, реда и надзора в етажната собственост / отм. от 01.05.2009 г./ и в гл. IV от ЗС / отменена частично на 01.05.2009 г. с приемането на ЗУЕС/. Фактът, че с приемането на ЗУЕС законодателят е предвидил по - тежка форма за сключване на определен вид договори-тези по чл.2 от ЗУЕС /с нотариална заверка на подписите/, не прави автоматично нищожни сключените преди това в обикновена писмена форма договори, като е без значение, че в случая продължителността на договора и дали той е с продължително изпълнение. Отделно от това по делото не се доказа статута на сградата, за която е сключен договора, да е такъв по смисъла на чл.2, вр. пар.1, .3 от ДР на ЗУЕС - на сграда в режим на етажна собственост в жилищен комплекс от затворен тип, доколкото тази характеристика не се извежда нито от процесния договор, нито от нотар. акт, с който ответникът е придобил собственост върху обект в сграда, прендазначена за хотел, нито от другите събрани по делото доказателства. " е комплекс, обособен като отделен урегулиран поземлен имот, в който са построени се касае за договор с продължително изпълнение. Не е налице нищожност и поради невъзможен предмет или липса на съгласие/упълномощаване от етажната собственост/ събранието на собствениците. Съгласно чл. 8 ПУРНЕС поправки, подобрения и изменения в местата за общо ползване и по общите инсталации се извършват само по решение на общото събрание на етажната собственост. Посочената законова разпоредба установява изключителна компетентност на общото събрание относно въпроси за извършването на полезни разноски в етажната собственост /поправки, подобрения и др./, но не и досежно действия по обикновено поддържане на етажната собственост. Процесният договор касае именно действия, свързани с текущата поддръжка на етажната собственост, поради което и посочената норма от ПУРНЕС е ирелевантна към сключения между страните договор, респ. не води до нищожност на същия. Такава нищожност не следва и от разпоредбите на ЗУЕС, доколкото поддържането на етажната собственост е задължение, но и право на всеки от етажните собственици независимо от факта дали има решение на Общото събрание на етажната собственост. Всеки от етажните собственици сам или посредством трети лица може да предприема действия по поддръжка на общите части, доколкото като притежател на самостоятелен обект има легитимен правен интерес за запазване и поддържане на съответната сграда / чл.62.