Решение № 168 от 29.02.2024, Районен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 168 гр. гр. Хасково, 29.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Валентина Ж. Иванова при участието на секретаря Галя В. Ангелова като разгледа докладваното от Валентина Ж. Иванова Гражданско дело № 20225640103294 по описа за 2022 година

Предявени са обективно съединени при условията на евентуалност искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД от М. А. А., ЕГН **********, от *********, чрез адв. Д. М. от АК-Пловдив, против „Кредисимо“ ЕАД, ЕИК 175330437, със седалище и адрес на управление гр.София, бул. „Витоша“146, сграда А, ет.4, бизнес център „България“.

В исковата молба се твърди, че ищецът бил страна по сключен с ответника Договор за потребителски кредит /ДПК/ №2514137/01.02.2022г., съгласно който ищецът се задължил да върне сумата от 5 032.61 лева, при получена сума от 3500 лева, при ГПР в размер на 48.21%, ГЛП 40%, на 22 вноски. Съгласно чл.4 ал.1 от ДПК, той сключил договор за предоставяне на поръчителство с „Ай Тръст“ ЕООД, с цел обезпечаване на сключения договор за кредит. По сключения договор за предоставяне на поръчителство ищецът следвало да заплати сумата от 3439.26 лева, разпределена на 22 вноски, включени към вноските по сключения ДПК. Твърди се, че ищецът изплатил на ответника по сключения ДПК сумите от 3 500 лева - главница, 50 лева – лихва и 100 лева – възнаграждение за поръчителство. Той поддържа, че същият е нищожен на основание чл.26 ал.1 ЗЗД, вр. чл.22 ЗПК. На първо 1 място, договорът за кредит бил недействителен на специалните основания по чл.22 от ЗПК, тъй като в същия бил посочен годишен лихвен процент /ГЛП/, но липсвали условия за прилагането му и изрично посочване дали лихвеният процент е фиксиран за целият срок за кредита, или е променлив.

Нарушението било още по-съществено, доколкото нито в договора, нито в погасителния план имало отбелязване на общия размер на дължимата за срока на договора възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по кредита, както и таксата гаранция, за да можела да се направи проверка дали посоченият лихвен процент отговарял на действително прилагания от заемодателя, което от своя страна съществено ограничавало правата му.

Освен това, към договора бил наличен погасителен план, но същият не отговарял на изискванията на чл. 11, ал.1, т.11 от ЗПК, тъй като липсвала задължителната по ЗПК информация. В договора била предвидена дължимостта на главница, договорна лихва, такса гарант и същите следвало да бъдат индивидуализирани, подробно посочени с оглед тяхната периодичност, което не било сторено от кредитодателя, а била посочена само общо дължимата сума, без да става ясно, какво точно се съдържа в нея, което създало невъзможност за ищеца да разбере заплащаните от него вноски какви компоненти включват, как са изчислени и на каква база, което представлявало още едно самостоятелно основание за нищожност на договора за заем. Освен това, същият не отговарял и на изискванията на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК, тъй като в него била посочена само абсолютната стойност на ГПР и липсвала ясно разписана методика на формиране на ГПР на разходите по кредита, не ставало ясно какво се включва в него. В същото време, ГПР бил величина, чийто алгоритъм бил императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия, било недопустимо. Тези съставни елементи обаче не били известни, което създавало предпоставки кредиторът да ги кумулира, завишавайки цената на ресурса. Не ставало ясно и какво се включвало в общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи, доколкото била предвидена дължимост и на неустойка. От изложеното според ищеца, не било ясно по какъв начин бил формиран ГПР, неясни били както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формирало годишното оскъпяване на заема. Не било ясно и посочената годишна лихва в договора как точно се съдържала и как била изчислена по отношение на общия ГПР.

2

Нарушено било изискването за яснота, въведено с разпоредбата на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК. Според ищеца договорът се явявал нищожен и поради неспазване на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, а оттам - и на действителния размер на ГПР. Съобразно разпоредбите на чл.19, ал.1 от ЗПК и § 1. т.1 oт ДР на ЗПК заплащането на сумата по договора за поръчителство следвало да бъде разглеждано като елемент от общия разход по кредита за потребителя, тъй като то било пряко свързано с договора за потребителския кредит, било известно на кредитора и се заплащало от потребителя. Налице било заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, тъй като с уговорките за заплащане на допълнителни разходи по Договора за поръчителство се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута определена с ПМС№426/2014г. Наред с това, при справка в Търговския регистър се установявало, че собственик на капитала на „Ай Тръст“ ЕООД е ответникът „Кредисимо“ АД и според ищеца реализираната от ЕООД печалба се разпределяла в капитала на ответното дружество, от което следвал извода, че със сключването на договор за поръчителство се целяло заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал.4 от ЗПК. Освен това, поради невключване на разходите по Договора за поръчителство в размера на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение и посочването на размер на ГПР, който не бил реално прилаган в отношенията между страните, представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2,т.1 от ЗЗП, а с преюдициално заключение по дело С-453/10 било прието, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлявало един от елементите, на които можело да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143 и сл. ЗЗП. Следвало да бъде взета предвид и разпоредбата на чл.22 ЗПК, която била приложима за процесното договорно правоотношение и която изрично посочвала, че когато не били спазени изискванията на конкретни разпоредби от закона, то договорът за потребителски кредит бил изцяло недействителен, в каквато насока била и практиката на съдилищата /сочат се съдебни актове/. С оглед нищожността на Договора за кредит от 01.02.2022г., ищецът не следвало да заплаща сумите за лихва и възнаграждение за поръчителство в общ размер на 3

150 лева, а само главницата по кредита – на основание чл.23 ЗПК, поради което тази сума следвало да му бъде върната като получена без правно основание. В условията на евентуалност, счита че следва да му бъде заплатена само сумата от 100 лева, представляващо заплатено възнаграждение за поръчител по сключения договор за предоставяне на поръчителство, тъй като същият бил нищожен на основание чл.26 ал.1 предл.3 от ЗЗД, както и на основание чл.26, ал.1, предл.2, вр. чл.19, ал.4 ЗПК. Предвид изложеното, се иска от съда да постанови решение, с което да осъди ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 150 лева, представляваща недължимо платена сума по сключен с него недействителен Договор за потребителски кредит №2514137/01.02.2022г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, а при условията на евентуалност – да осъди ответника да му заплати сумата в размер на 100 лева, недължимо платена като възнаграждение за поръчител, ведно със законната лихва върху главницата считано от датата на депозиране на исковата молба до окончателното изплащане на сумата. Претендира присъждане на разноски.

Ответникът признава предявените искове. Счита, че не е дал повод за завеждане на делото, поради което моли разноските да не бъдат възлагани в негова тежест.

При така установеното по делото и като взе предвид, че ищецът прави искане съдът да се произнесе съобразно направеното признание на иска, съдът направи следните правни изводи:

При наличие на признание на иска от ответника, както и при наличие на направено от ищеца искане съдът да се произнесе съобразно направеното признание, като следва нормата на чл.237, ал.2 от ГПК, съдът мотивира решението си основно върху направеното признание. Освен това съдът направи констатации и относно липсата на пречки по чл.237, ал.3 от ГПК по предявения главен иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД, а именно – признатото право не противоречи на закона и добрите нрави и няма пречки страната да се разпорежда с него.

Ето защо, съдът достига до извода, че следва да бъде уважен предявения главен иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД.

Предвид изхода на делото по главния иск, съд ът не следва да разглежда предявения при условията на евентуалност иск с правно основание чл.55, 4 ал.1, предл.1 от ЗЗД – за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 100 лева, недължимо платена като възнаграждение за поръчител, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, тъй като не се е сбъднало вътрешнопроцесуалното условие за разглеждане на евентуалния иск, доколкото главният иск е уважен, а не отхвърлен.

По отношение на разноските съдът намира, че не са налице предпоставките за прилагането на чл.78, ал.2 от ГПК. Действително с отговора на исковата молба ответникът е признал иска, но доколкото ищецът не разполага с друг ред за защита на накърнените си права, освен чрез предявяване на настоящия иск за осъждане на ответника да му заплати исковата сума, разноските по делото следва да бъдат възложени в тежест на ответника. На ищеца се дължат разноски в размер на 50 лева, представляващи платена държавна такса, които следва да му бъдат присъдени изцяло, на основание чл.78, ал.1 от ГПК. По делото е представен договор за правна помощ и съдействие за ищеца, съгласно който му е предоставена безплатна правна помощ от адвокат Д. М. на основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗАдв.оказване на адвокатска защита на материално затруднени лица. Съгласно чл.38 от ЗАдв. адвокатът може да предостави безплатна правна помощ в изрично посочените в разпоредбата хипотези, в които попада и настоящият случай. Съгласно чл.38, ал.2 от ЗАдв. на адвоката се определя възнаграждение в размер не по-малък от предвидения в Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения. На основание чл.7, ал.2, т.1 от Наредба №1/09.07.2004, съдът определя адвокатско възнаграждение за адвокат Д. М. в размер на 480 лева по главния иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД, която сума е с включено ДДС и следва да бъде присъдена в полза на пълномощника на ищеца.

Водим от горното и на основание чл.237, ал.1 във вр. с ал.2 от ГПК, съдът

РЕШИ:

5

ОСЪЖДА, на основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД, „КРЕДИСИМО“ ЕАД, ЕИК 175330437, със седалище и адрес на управление - гр.София, бул.

„Витоша“146, сграда А, ет.4, бизнес център „България“, да заплати на М. А.

А., ЕГН **********, от *********, сумата от 150 лева като получена без основание по Договор за потребителски кредит № 2514137 от 01.02.2022г., ведно със законната лихва върху нея, считано от 29.12.2022г. до окончателното й изплащане.

ОСЪЖДА „КРЕДИСИМО“ ЕАД, ЕИК 175330437, със седалище и адрес на управление - гр.София, бул. „Витоша“146, сграда А, ет.4, бизнес център „България“, да заплати на М. А. А., ЕГН **********, от *********, направените по делото разноски в размер на 50 лева, представляващи платена държавна такса.

ОСЪЖДА „КРЕДИСИМО“ ЕАД, ЕИК 175330437, със седалище и адрес на управление - гр.София, бул. „Витоша“146, сграда А, ет.4, бизнес център „България“, да заплати на адв. Д. В. М., с адрес на кантората ********, сумата от 480 лева, представляваща дължимо адвокатско възнаграждение по делото.

Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Хасково в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Съдия при Районен съд – Хасково: /п/ не се чете

Вярно с оригинала!

Секретар: Н. Д.

6