Решение № 391 от 12.11.2024, Софийски окръжен съд

РЕШЕНИЕ

№ 391 гр. София, 11.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, III ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Георги Ст. Мулешков

Членове:

Лилия М. Руневска

Магдалена Д. Инджова при участието на секретаря Цветанка П. Младенова Павлова като разгледа докладваното от Лилия М. Руневска Въззивно гражданско дело № 20241800500104 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 258 и следв. ГПК.

С решение № 269 от 13.11.2023 г., постановено по гр. д. № № 1345/2022 г. по описа на РС – Елен Пелин, е отхвърлен предявеният от П. Д. Б. срещу Б.

К. Б. иск с правно основание чл. 109 ЗС за осъждане на ответника да премахне построена плътна ограда на границата между УПИ IV-24 и УПИ IX-24 в кв. 3 по плана на с. Г., община Е.П., Софийска област, като възстанови предишното й състояние - ограда с мрежа. С решението са присъдени и разноски в полза на ответника в размер на 1000 лв. за адвокатско възнаграждение, както и разноски в полза на съда в размер на 50 лв. за държавна такса.

Решението е обжалвано изцяло от ищцата в първоинстанционното производство с оплаквания за неправилност, като се иска отмяната му и постановяване на ново решение, с което искът бъде уважен и се присъдят разноски в полза на настоящата въззивница за двете съдебни инстанции.

Въззиваемият – ответник в първоинстанционното производство, е депозирал отговор на въззивната жалба, в който оспорва същата, като са изложени съображения за правилност на решението и се иска потвърждаването му.

След преценка на доказателствата по делото и доводите на страните настоящият въззивен състав намира следното от фактическа и правна страна:

Жалбата е процесуално допустима, а разгледана по същество – 1 основателна. Съображенията на въззивния съд са следните:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на първоинстанционното решение, а по допустимостта му - в обжалваната част. В случая решението е обжалвано изцяло.

Въззивният съд намира, че първоинстанционното решение е валидно, освен това е и допустимо като постановено по допустим иск съобразно изложените от ищцата твърдения. В исковата молба ищцата е изложила твърдения, че на границата между нейния имот и този на ответника последният е построил незаконна плътна ограда, която пречи на ищцата да упражнява правото си на собственост. Оградата била с височина 2.50 м. съобразно котата на прилежащия терен, като нямало дадено изрично съгласие от ищцата за построяването й, каквото е изискването на чл. 48, ал. 3 ЗУТ.

Самият факт на осъщественото незаконно строителство на имотната граница представлявало пречка за пълноценното ползване на имота й, без да е необходимо да се доказва конкретното изражение на ограничаването на правото й. Независимо от това, в случая било налице такова ограничаване, изразяващо се в пречка за допустимото пълноценно ползване на къщата и навеса според предназначението им. Плътната ограда пречела за навлизане на светлина в навеса /който бил търпим строеж по смисъла на ЗУТ/, ползван като кухня и дневна, разстоянието от оградата до къщата и навеса в единия край било 0.52 см., а в другия край било 1.23 м. Освен това, когато излизала навън, ищцата се „сблъсквала“ с плътна неприветлива стена. Видно е от изложеното, че в исковата молба ищцата е изложила твърдения в насока цялостно ограничаване на правото й на собственост върху твърдените като притежавани от нея постройки и УПИ - както с оглед твърдението, че самото наличие на незаконна постройка на имотната граница ограничава правото на собственост на ищцата, така и с оглед конкретните твърдени негативни отражения, като излагането на по-подробни твърдения по отношение на въздействието на оградата върху ползването на навеса /задържане на влага, невъзможност за пълно отваряне на вратата на навеса/ не води до обратен извод. Изхождайки от така изложените от ищцата твърдения за цялостно ограничаване на правото й на собственост върху имотите, а също и от твърденията, че ищцата ползва имотите заедно със съпруга си Г. И. Б., който е и неин праводател, въззивният съд намира, че негаторният иск е допустим /съответно и обжалваното решение е допустимо/, независимо дали ищцата е придобила правото на собственост и върху навеса по изложените от първоинстанционния съд съображения или не /отделен въпрос е, че дори ищцата да търсеше защита само на твърдяното право на собственост върху навеса, придобиването или не на същото от нея би било преценка за основателност на иска, а не за неговата допустимост/ и независимо от запазеното право на ползване на имотите от Г. И. Б., което не изключва ползването им и от ищцата /което също е преценка за основателност, не за допустимост на иска/. Доколкото въззиваемият не поддържа доводите си за недопустимост на иска във въззивнотто производство, в настоящото решение същите не следва да се обсъждат, като предвид направената служебна преценка от въззивния съд относно допустимостта на обжалваното решение, 2 не следва да се излагат по-подробни съображения в тази насока.

Решението обаче е неправилно.

За да отхвърли иска, първоинстанционният съд е приел /в резюме/, че по делото е установено, че навесът, находящ се в имота на ищцата, не отговаря на изискванията на § 1, т. 23 ДР на Наредба № Iз-1971 от 29 октомври 2009 г. за строително-технически правила и норми за осигуряване на безопасност при пожар и именно това несъответствие е довело до неблагоприятните последици, твърдени като търпени от ищцата. В случай, че навесът отговарял на изискванията за този вид второстепенно застрояване, ищцата не би търпяла твърдените негативни последици, поради което поведението на ответника, изразяващо се в построяване на плътна ограда в собствения му имот, не било причина за твърдените като търпени неблагоприятни последици за ищцата.

Тези решаващи изводи на първоинстанционния съд не се споделят от въззивната инстанция.

Предвид обсъдените по-горе твърдения на ищцата, първоинстанционният съд неправилно е основал крайния си извод на анализ единствено на въздействието на оградата, построена от ответника, върху ползването на навеса, построен в притежавания от ищцата УПИ. Съответно неоснователно е и изложеното в отговора на въззивната жалба в същата насока, а именно, че в първоинстанционното производство ищцата не е навела твърдения, че оградата пречи на упражняването на правото й на собственост и върху жилищната сграда, поради което наведените такива твърдения във въззивното производство /и съответно заключението на вещото лице в този смисъл/ не следва да се вземат предвид.

От събраните по делото доказателства /надлежно обсъдени от първоинстанционния съд, поради което не следва да бъдат обсъждани и в настоящото решение/ е установено, че страните по делото са собственици на съседни урегулирани поземлени имоти в с. Г., община Е.П., като на границата между двата имота и понастоящем съществува ограда от тЕ. мрежа и стоманобетонови колове, а до нея е долепена, но изградена изцяло в имота на ответника, процесната плътна ограда, която е с височина 2.15 м. За строежа на плътната ограда на ответника е издадено разрешение за строеж, като оградата не е изпълнена изцяло в съответствие с разрешението, тъй като е изпълнен светъл отвор от изток към имота на ищцата, който не е предвиден в строителите книжа. Разрешението за строеж на оградата е издадено без съгласието на ищцата. Плътната ограда се намира на разстояние 1 м. от жилищната сграда на ищцата и на разстояние 0.52 м. от навеса на ищцата, който се ползва като кухня и дневна и фактическото му положение е следното: ограден и остъклен е почти изцяло, като малка част от южната страна не е оградена и там са разположени шкафове. Плътната ограда пречи на навлизането на светлина в навеса, като от изток навлиза малко светлина поради оставен светъл отвор в оградата, а от юг не навлиза никаква светлина.

При тези факти се налага извод за ограничаване на правото на 3 собственост на ищцата в резултат на изградената от ответника ограда.

Следва да се отбележи, че по делото не се установява плътната ограда да е незаконен строеж по смисъла на чл. 225, ал. 2 ЗУТ. Оградата е в известно отклонение от разрешението за строеж, но не такова, обуславящо незаконност на строежа по смисъла на посочения законов текст, а и в случая това отклонение е в интерес на ищцата /доколкото именно поради оставения светъл отвор навлиза малко светлина към нейните постройки/. Освен това плътната ограда не е изградена на самата регулационна граница – построена е в непосредствена близост до нея, долепена до съществуващата и към момента ограда от тЕ. мрежа и стомано-бетонови колове, изградена на самата граница.

В този смисъл в конкретния случай дори при извод за незаконност на оградата нейното съществуване само по себе си не съставлява ограничаване на правото на собственост на ищцата без наличието на други факти, установяващи ограничаване на правото й, поради което цитираната от ищцата съдебна практика /и по-конкретно задължителната такава, доколкото ищцата се позовава и на незадължителна такава/ е частично неприложима и доводите в тази насока са неоснователни. Оградата обаче е недопустим строеж по смисъла на чл. 48, ал. 3 ЗУТ /както правилно е прието от първоинстанционния съд/, тъй като е плътна, с височина над 0.6 м., като не е дадено изричното съгласие на собственика на засегнатия имот /т. е. на ищцата/ за построяването й. Законът /чл. 48, ал. 4 ЗУТ/ дава възможност да се допусне построяване на плътна ограда с височина над 0.6 м. и без съгласието на собственика на засегнатия имот, в който случай оградата се разполага изцяло в имота на възложителя /което в случая е изпълнено/, но само ако разстоянието от оградата до жилище в първия етаж на сграда в съседния урегулиран поземлен имот е по-голямо или равно на височината на плътната част на оградата, а в случая това условие не е изпълнено /оградата е с височина 2.15 м., а разстоянието до жилищната сграда на ищцата е 1 м./. Същевременно от доказателствата по делото се установява, че така построената плътна ограда ограничава правото на собственост на ищцата, тъй като значително ограничава навлизането на светлина към нейните постройки /които са съществували преди изграждането на оградата и са търпими строежи по смисъла на ЗУТ, т. е. не подлежат на премахване и на забрана за ползване, годни обекти са на право на собственост, при което това право на собственост може да бъде защитено, вкл. чрез негаторен иск; относно възражението на ответника, че не е дал съгласие в рамките на процедурата по издаване на удостоверение за търпимост на навеса следва да се отбележи, че, както е прието и от първоинстанционния съд, предмет на делото не е защита на правото на собственост на ответника, накърнено с построяването на навеса, същевременно доколкото би могло да се мисли в посока инцидентен съдебен контрол по отношение на издаденото удостоверение за търпимост в полза на ищцата, предвид, че то се противопоставя на ответника и той навежда възражение за липса на дадено от него съгласие, то този контрол би бил относим единствено по отношение преценката за въздействието на оградата върху навеса, поради което изводите от такъв инцидентен контрол не биха повлияли на крайните изводи за основателност на иска предвид обема на 4 търсената защита съобразно изложеното по-горе в тази насока/. Освен това, ползвайки тази част от двора си, която е оградена от процесната ограда, ищцата безспорно изпитва негативното усещане за ограниченост на пространството поради изключителната близост на плътната ограда /което усещане безспорно не е било същото, когато оградата е била от тЕ. мрежа с колове/. Следва да се отбележи /само за пълнота на изложението/ по отношение на навеса, че макар по делото да е установено, че той не се ползва по предназначение, тъй като е преустроен на практика в жилищно помещение, това не води до извод за неоснователност на иска /съответно направеният такъв извод от първоинстанционния съд е неправилен/. Както се посочи, ищцата търси цялостна защита на правото си на собственост и се установява ограничаване на това нейно право, като не може да се възприеме, че се твърди от нея по делото ограничаване само на правото й на собственост върху навеса.