Решение № 20862 от 16.12.2023, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 20862 гр. София, 16.12.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 41 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА при участието на секретаря НИКОЛЕТА СТ. ИВАНОВА като разгледа докладваното от МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА Гражданско дело № 20231110122650 по описа за 2023 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 235 ГПК.

Образувано е по искова молба, подадена от М. Б. Х., с която срещу [*******] са предявени кумулативно съединени искове, както следва - установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 2 и 3 и ал. 2, предл. 4 ЗЗД за прогласяване нищожността на договор за предоставяне на гаранция № [*******]/7.10.2022 г., поради заобикаляне на закона, накърняване на добрите нрави, както и поради липса на основание и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за сумата от 383,63 лева, след допуснато въз основа на искане от 30.10.2023 г. увеличение на първоначалния размер на предявения като частичен иск, представляваща платено без основание възнаграждение по нищожния договор за поръчителство, ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба /28.04.2023 г./ до окончателното изплащане.

Ищецът твърди, че е сключил договор за паричен заем № [*******] с [*******] за сумата от 800 лв., по силата на който се е задължил да предостави едно от посочените в договора обезпечения. В изпълнение на това задължение при сключване на договора за заем, ищецът е подписал и договор за предоставяне на гаранция с ответника, по който последният е обезпечил пред кредитора задълженията на заемателя срещу възнаграждение в размер на 400 лв., платимо от заемателя разсрочено към всяка от месечните му вноски по заемния договор. Ищецът твърди, че е погасил изцяло процесния кредит. Счита, че в отношенията си със заемодателя и гаранта, ищецът има качеството потребител, като и двата договора следва да отговарят на специалните изисквания на ЗПК, а доколкото обезпечителната сделка има акцесорен характер, нейната действителност зависи от наличието на валидно заемно правоотношение. Поддържа, че клаузата на чл. 4 от договора за заем е нищожна поради противоречие с разпоредбите на чл. 19, ал. 4 и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, а договорът за поръчителство е изначално лишен от основание поради липса на насрещна престация от ответника срещу получаваното възнаграждение предвид наличието в негова полза на регрес в случай на погасяване на задълженията по заемния договор. Твърди, че ответникът и 1 заемодателят са свързани лица, като възнаграждението по оспорената сделка на практика се е усвоявало като печалба от заемното дружество и не се включвало в ГПР по заемния договор, като по този начин се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК и се накърняват добрите нрави. Ето защо моли са установяване на нищожността на договора за поръчителство и връщане на платеното без основание възнаграждение. Претендира разноските по делото.

Ответникът оспорва исковете с твърдението, че процесният договор представлява гаранционна сделка, по която ищецът е платил възнаграждение за насрещна услуга – гарантиране от страна на ответника на изпълнение на задълженията по договора за заем, в следствие на което, заемателят да избегне неблагоприятните последици по това правоотношение, като разпоредбите на ЗПК са неотносими към договора за поръчителство.

Счита, че евентуалните пороци по договора за заем нямат отношение към действителността на гаранционния договор, доколкото гарантът и заемодателят са различни правни субекти и не са обвързани помежду си, като намира и че разпоредбите на ЗПК са неприложими към процесното правоотношение. Счита, че договорът не е лишен от основание, тъй като поръчителят се задължавал да отговаря с главния длъжник срещу съответното възнаграждение, относно твърденията за нищожност поради накърняване на добрите нрави – сочи, че това основание не е налице, тъй като договорът е сключен в съответствие с принципите на добросъвестността. Поддържа, че възнаграждението по гаранционната сделка не е прекомерно, доколкото е изчислено след преценка на риска и при положение, че гарантът е поел солидарно задължение да отговаря за всяко неизпълнение по заемния договор, включително по отношение на разноските по събиране на вземането. Твърди, че договорът за гаранция е сключен поради възлагането от страна на ищеца, който е имал избор между трите вида обезпечение по договора за паричен заем. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.

Към отговора на исковата молба ответникът е приложил извлечение, съгласно което признава, че по процесния договор ищецът му е заплатил сума в размер на 383,63 лева.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:

По делото не се спори, а и от представения като доказателство договор за паричен заем № [*******]/07.10.2022 г. е видно, че между ищеца, в качеството на заемател, и [*******], в качеството му на заемодател, е бил сключен договор за потребителски кредит, по силата на който [*******] е предоставило на потребителя сумата в размер на 800 лева, която ищецът се е задължил да върне на равни вноски в размер 67,49 лв. всяка, заедно с възнаградителна лихва при фиксиран годишен лихвен процент в размер 35 % и годишен процент на разходите, посочен в договора в размер на 40,20 %.

В чл. 4 от договора е уговорено, че заемателят се задължава в срок до три дни, считано от датата на сключване на процесния договор да предостави на заемодателя обезпечение в една от следните форми: 1) двама поръчители, всеки от който да отговаря на следните условия: нетният размер на осигурителния му доход да е в размер над 1000 лева; да работи на безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с [*******]; да няма задължения към други банкови и финансови институции или ако има – кредитната му история една година назад да е със статус не полош от „просрочие от 0 до 30 дни“; да няма неплатени осигуровки за последните 2 години;

2) банкова гаранция с бенефициер – заемодателя, за сумата от 877,37 лева със срок на валидност – 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по договора; 3) одобрено от заемодателя дружество-гарант, което предоставя гаранционни сделки.

На следващо място, безспорно е по делото, че на същата дата между ищеца, в качеството на потребител, и [*******], в качеството на гарант, е бил сключен договор за 2 предоставяне на гаранция, по силата на който гарантът се задължил да издаде гаранция за плащане в полза на [*******], с наредител-потребителят, с цел гарантиране изпълнението на всички задължения на потребителя, възникнали съгласно договора за паричен заем, както и за всички последици от неизпълнението на задълженията на потребителя по договора за паричен заем, за сума, покриваща, както следва: задължение за връщане на заемната сума; задължение за плащане на възнаградителна лихва; задължение за плащане на законна лихва за забава в случай на забава на плащането на разходи за събиране на вземането, съдебни разноски и адвокатски хонорари.

Чл. 2 от процесния договор за предоставяне на гаранция предвижда, че договорът влиза в сила, в случай че потребителят не изпълни задължението си по чл. 4, т. 1 или т. 2 от договора за паричен заем в указания срок да предостави обезпечение – поръчителство по две физически лица или банкова гаранция.

Съгласно чл. 3, ал. 1 от договора за предоставяне на гаранция за поемане на описаните задължения, потребителят дължи възнаграждение на гаранта в размер на 383,63 лв., платимо на разсрочено на вноски, всяка от които в размер на 29,51 лв., като съгласно чл.

3, ал. 2 потребителят заплаща възнаграждението по начините, установени в договора за паричен заем, за плащане на задълженията на потребителя по договора за паричен заем.

Съгласно чл. 3, ал. 3 от договора за предоставяне на гаранция, [*******] е овластено да приема вместо гаранта изпълнение на задължението на потребителя за плащане на възнаграждение по договора.

В производството пред настоящата инстанция е отделено за безспорно между страните обстоятелството, че във връзка с договора за предоставяне на гаранция потребителят е заплатил на ответника сумата от 383,63 лева. Не е спорно също така, че М.

Х. е погасил и задълженията си по договора за потребителски кредит. Съдът, като взе предвид обстоятелството, че потребителят се е задължил по договора за кредит да заплати възнаграждение на кредитора в размер на 77,37 лева като е посочен размер на годишния лихвен процент 35 %, а ГПР възлиза на 40,20 %, то и ако към същия се включи и дължимото възнаграждение към гаранта, в този случай размерът на ГПР ще нарастне поне до нараства до 213,74 %.

При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:

Твърденията на страните, съдържащи се в исковата молба и в отговора, дават на съда основание да приеме, че е сезиран с искове по чл. 26, ал. 1, пр. 2, пр., пр. 3 и ал. 2, пр. 4 ЗЗД, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК, и чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

По предявените искове в тежест на ищеца е да докаже, е да докаже сключването на процесния договор за предоставяне на гаранция (поръчителство) с посоченото в исковата молба съдържание, което заобикаля законова разпоредба и/или накърнява добрите нрави, а ответникът следва да докаже валидността на процесния договор, сключен при наличие на основание.

По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже факта на плащане на процесната сума на ответника, а в тежест на ответника – че е налице основание за получаването, съответно задържане на полученото.

В тежест на ответника е да докаже основателността на възраженията си, както и че на потребителя при сключването на договора е предоставена ясна и коректна информация, за да бъде в състояние последният да прецени икономическите последици от сключването на договора.

Какато се посочи и по-горе между страните не е спорно, че ищецът е сключил с [*******] договор за потребителски кредит, както и че на същата дата между страните по делото е бил сключен договор за предоставяне на гаранция със същия номер и че въз основа 3 на този договор ищецът се е задължил и е заплатил на ответника възнаграждение в размер на сумата 383,63 лева.

Съдът намира за необходимо да посочи, че доколкото са предявени искове за прогласяване на нищожност на правна сделка, приложими са разрешенията, дадени с Тълкувателно решение по тълк.д.№ 1/2020 г., ВКС, ОСГТК, а именно че принципът на диспозитивното начало се проявява в пълнота при предявяване на иск по реда на чл.124 ал.1 ГПК за прогласяване нищожност на правна сделка или на отделни клаузи от нея. Когато е сезиран с такъв иск, съдът е обвързан да се произнесе само по посочения в исковата молба порок на сделката и не следи служебно за пороци на сделката, в т.ч. и когато страна по същата е потребител.

Следва също така да се посочи, че когато са предявени искове за недействителност на сделка, начинът на съединяването на исковете не зависи от волята на ищеца и съдът не е обвързан от начина, по който ищецът е заявил, че съединява предявените искове. Каквато и поредност и каквото и съотношение да е посочил ищецът, всички искове са предявени в условията на евентуалност, тъй като никоя сделка не може да бъде нищожна на повече от едно основание, нито е възможно едновременно тя да е нищожна и да подлежи на унищожение, и наред с това да съществува някаква форма на относителна или висяща недействителност. Във всички случаи съдът е длъжен да разгледа първо основанията на нищожност, подредени според тежестта на порока: от най-тежкия – противоречие на закона или заобикалянето му, през по-леките – липса на основание, липса на съгласие, привидност, невъзможен предмет, противоречие на морала или липса на форма. В този смисъл е напр. решение № 2 от 22.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1153/2019 г., IV г. о., ГК и др.

Следователно и с оглед заявените с исковата молба основания за нищожност на процесния договор за предоставяне на гаранция съдът приема, че следва първо да разгледа иска на заявеното главно основание – нищожност поради заобикаляне със същия на императивното изискване на чл. 19, ал. 4 ЗПК.