Решение № 386 от 24.04.2026, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 386 гр. Стара Загора, 24.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, VI-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Таня Илкова при участието на секретаря Пламена Цв. Д.а като разгледа докладваното от Таня Илкова Гражданско дело № 20255530101991 по описа за 2025 година

Предявен е иск с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД за прогласяване недействителността на договор за паричен заем.

Ищецът А. Н. Р., чрез пълномощника си – адв. П., твърди в исковата си молба, че на *************г. с „Вива Кредит” АД сключили договор за кредит *************, с който му бил отпуснат паричен заем в размер на 1600 лева за срок от 15 месеца, при 15 погасителни вноски, всяка от по 211,00 лева. Общият размер на кредита бил 3165,00 лева.

Съгласно чл. 2, т. 5 от договора, фиксиран годишен лихвен процент по заема бил 40.32%, а годишния процент на разходите 49.49%. в чл. 1, ал. 3 от договора кредиторът бил уговорен т. нар. „такса за експресно разглеждане на документи” в размер на 1101,90 лева.

Счита договора за кредит за недействителен, тъй като не били спазени редица разпоредби от Закона за потребителския кредит /ЗПК/. Съображенията в тази насока са следните:

Клаузата на чл. 1, ал. 3 от договора била „такса за експресно разглеждане на документи”, съдържала неравноправна за потребителя финансова тежест : „За извършената от кредитора допълнителна услуга по експресно разглеждане на заявката за паричен заем, заемателят дължи такса за 1 експресно разглеждане на документи за отпускане на паричен заем в размер на 1101,90 лева”. Такса за експресно разглеждане на документи била недължима на основание чл. 10а, ал. 2 ЗПК, тъй като касаело за услуги, които били свързани с усвояване и управление на кредита, а законът бил забранил изискването за заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Същото не се дължало и на основание чл.

10а, ал. 4 ЗПК, тъй като в договора нямало конкретно описание на вида, размерът и действието, за което било начислено възнаграждението за т. нар. експресно разглеждане на документи.

В чл. 4, ал. 1 и ал. 2 от Договора за кредит била предвидена неустойка.

Тази клауза била неравноправна: „Заемателят се задължава в 3-дневен срок от усвояване на сумата по този договор да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения на задълженията му по този договор, а именно: 1.

Поръчителство на едно физическо лице до 21 годишна възраст, да работи на безсрочен трудов договор, да има минимален стаж 6 месеца при настоящия си работодател, и минимален осигурителен доход в размер на 1000 лева 2.

Предоставяне на банкова гаранция в размер на цялото задължение на сумата по чл. 3, ал. 1, т. 7 от договора, валидна до 30 дни след падежа за плащане по договора ”.

Ноторно известен факт било, че обезпечение на кредит с физическо лице до 21-годишна възраст, да работи на безсрочен трудов договор, да има минимален стаж 6 месеца при настоящия си работодател, и минимален осигурителен доход в размер на 1000 лева, представлявало затруднение за кредитоискателя, тъй като такива лица, отговарящи на тези условия били рядкост и се прибягвало до заплащане а неустойката предвидената в чл. 4, ал.

2 от договора в размер на 734,55 лева, която била разсрочена към погасителните вноски. След прибавяне на неустойката общата дължима сума по кредита била 3899,55 лева.

Тази неустойка в чл. 4, ал. 2 от Договора както не била включена при формирането на годишния процент на разходите, като посочения ГПР от 49.49% не отговаряло на действителния такъв.

Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, 2 възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. и тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“, били всички разходи по кредита, вкл. лихви, комисионни, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които били известни на кредитора и които потребителят трябвало да заплати, вкл. разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга било задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита било в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.

При така дадените легални дефиниции в закона, при изчисляване на годишния процент на разходите, при процесния договор, следвало да бъдат включени в ГПР неустойката в чл. 4, ал. 2 от Договора, като невключването им водило до нереален и недействителният ГПР, който заблуждавал потребителя.

Така не само, че ГПР бил посочен единствено като процентна стойност в цифри, а и не била посочена действителната стойност на ГПР, изчислен към момента на сключване на договора за кредит. Поради липсата на конкретизация относно начина, по който бил формиран посочения ГПР, което водило и до неяснота относно включените в него компоненти, се препятствала възможността на потребителя да прецени дали да сключи договора за кредит при определените условия за връщане на заетата сума и обуславяло нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем за потребителя начин (чл. 10, ал. 1 от ЗПК). Нарушаване на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК било самостоятелно основание за недействителност на договора, съгласно чл. 22 от ЗПК, поради което и на това основание следвало да бъде признат за недействителен.

Договорът бил недействителен и поради липса на посочване на условията за прилагане на договорения лихвен процент /чл.22 вр. с чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК/. В договора не били упоменати - условията за прилагането на лихвения процент; индекс или референтен лихвен процент; не бил регламентиран и размерът на "печалбата на кредитора" /възнаградителна лихва/, като не било посочено каква част от месечната погасителна вноска представлявала главница и каква - лихва. Не било ясно по какъв начин е 3 определен размерът на общата дължима сума и какви вземания се включвали в нея. Тези пропуски сами по себе си водили до недействителност на договора за потребителски кредит.

Според чл. 22 ЗПК, когато не били спазени изискванията на чл. 11, ал.1, т.7 - 12 и 20 и ал.2 и чл. 12, ал.1, т.7 - 9, договорът бил недействителен.

Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания водило до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност, тъй като същите били изискуеми при самото сключване.

Моли съда да бъде признато за установено по отношение на „Вива Кредит” АД, ЕИК: 207343548, със седалище и адрес на управление: гр.

София, район Люлин, ж.к. „Люлин 7”, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, бл.

АТЦ, „Силвър център”, ет. 2, офис 73Г, представлявано от Свилен Петков Петков, че договор за кредит ************* от *************г. сключен с А.

Н. Р., ЕГН: **********, с адрес: *************, е нищожен на основание чл.

26, ал. 1, предл. трето ЗЗД вр. с чл. 22 ЗПК чл. 11, ал.1, т. 9 и т. 10, вр. с чл.19, ал.1 от ЗПК. Моли съда да прогласи за недействителна клаузата на чл. 4, ал. ал. 2 от Договора за кредит ************* от *************г., сключен между „Вива Кредит” АД, ЕИК: 207343548, със седалище и адрес на управление: гр. София, район Люлин, ж.к. „Люлин 7”, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, бл. АТЦ, „Силвър център”, ет. 2, офис 73Г, представлявано от Свилен Петков Петков и А. Н. Р., ЕГН: **********, с адрес: *************.

Претендира сторените в производството разноски.

Ответникът „Вива Кредит” АД, гр. София в законоопределения срок депозира писмен отговор, чрез пълномощника си юриск. М.-С..

Оспорва изцяло предявените искове по основание и размер.

Навежда доводи за липсата на правен интерес от предявяване исковете за нищожност на отделни клаузи от процесния договор. на

Отделно, навежда доводи и за нередовност на исковата молба, които съдът е приел за неоснователни.

По отношение на твърденията на ищеца, че договорът за паричен заем бил недействителен на основание чл. 22 ЗПК, поради неспазване на изискванията на чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК:

В процесния договор бил посочен фиксиран годишен лихвен процент 4 по кредита уговорен бил срок на договора, както и условия за прилагането му, поради което не било нарушено правилото на . чл. 11, ал.1, т. 9 ЗПК.

По смисъла на § 1, т. 5 от ДР на ЗПК, фиксиран лихвен процент по кредита бил лихвеният процент, предвиден в клауза на договор за кредит, по силата на която кредиторът и потребителят уговаряли един постоянен лихвен процент за целия срок на договора, а съгласно § 1, т. 5 от ДР на ЗПК лихвения процент по кредита бил лихвения процент, изразен като фиксиран или като променлив процент, който се прилагал на годишна основа към сумата на усвоения кредит. В сключения договор бил посочен фиксиран ГЛП, а при положение, че лихвения процент бил точно фиксиран в договора и бил ясен за страните, то не можело да се приеме, че са нарушени изискванията на чл. 11, т.

9 ЗПК /Решение № 1285 от 27.10.2017 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1764/2017 г./. При фиксирана лихва липсвало задължение в договора да се съдържала информация по чл.11, ал.1, т.9 ЗПК.

Изискването в чл.11, ал.1, т. 9 ЗПК за посочване на индекс или референтен лихвен процент, който бил свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент, ако при различни обстоятелства се прилагали различни лихвени проценти, било неприложимо в настоящия случай, доколкото същото е приложимо при променливи лихвени проценти, а в настоящия случай се касаело за фиксиран годишен лихвен процент. Договорът съдържал и необходимата информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. Както националният закон, така и Директива 2008/48/ЕО не поставяли като изискване към съдържанието на договора посочване на компонентите на всяка една погасителна вноска - каква част от нея била за погасяване на главница и каква част за лихва. В този смисъл било и Решение по дело С-42/15, задължително за националните съдилища на основание чл.633 от ГПК.

От договора ясно се виждал размерът на възнаградителната лихва, както и размерът на всяка вноска и включените в нея компоненти. Всичко това било достатъчно да обоснове липса на нарушение по чл. 11 ал. 1 т. 9 ЗПК, доколкото договорът включвал всички реквизити, посочени в тази разпоредба.

По отношение на твърдението на ищеца, че договорът не отговарял на изискванията на чл. 11, ал. 1 , т. 10 от ЗПК, което от своя страна водело до 5 нищожност на целия договор съгласно чл. 22 ЗПК - също счита за неоснователни и лишени от правна логика. Цитираната разпоредба, от която ищецът превратно се домогвал да черпи права, изисквало посочване на годишния процент на разходите по кредита, както и на общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора, което изискване в случая било спазено.

Безспорно от съдържанието договора било, че са посочени фиксирания годишен лихвен процент, ГПР и общия размер на всички плащания по договора /главница и възнаградителна лихва с включена такса експресно разглеждане на документи/. Несъмнено от договора било и, че единственият компонент, който определял ГПР била възнаградителната лихва, като било посочени и допусканията, при които този ГПР се изчислявал. Тоест, ГПР се формирал от възнаградителната лихва, уговорена като фиксиран лихвен процент в договора. Обстоятелството дали неустойката следвало да се включи в ГПР било въпрос, относим към действителността на клаузата, а не на целия договор.

Що се касаело до твърденията на ищеца, че неустойката следвало да се включи при калкулацията на ГПР и че поради невключването й посоченият в Договора ГПР не бил действителен, при изчисляване на ГПР чл. 19, ал. 3 от ЗПК изрично изключвал плащания, възникващи при неизпълнение на задължения по договора за потребителски кредит. Тази разпоредба идвала да покаже, че освен да защити потребителя, законодателят пожелал да насърчи добросъвестното спазване на неговите задължения и стриктното им изпълнение. Засилената защита на потребителя като по-слаба страна се простирало дотам, докъдето от негова страна също била налице добросъвестност и своевременно и точно изпълнение. Когато такова липсвало, той не следвало да се ползва от допълнителна закрила. Счита, че уговорената неустойка не влизала в противоречие с целта на въведеното ограничение на ГПР, а дори напротив, целяло минимизирането на риска от неизпълнение и осигурявало добросъвестно поведение от страна на длъжника, като го стимулирало да спазва стриктно договора, без да поставя в риск.