Решение № 1310 от 05.03.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1310 гр. София, 05.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на пети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

ГЕОРГИ К. КАЦАРОВ при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова като разгледа докладваното от Николай Димов Въззивно гражданско дело № 20231100512579 по описа за 2023 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С решение № 20101079 от 22.08.2023 г., постановено по гр.дело № 63434/2019 г. по описа на СРС, І Г.О., 26 състав, е осъдена Д. Р. Ш., ЕГН **********, да заплати на Е. З. П., ЕГН **********, С. Р. Ш., ЕГН **********, Р. М. Ш., ЕГН **********, М. З.

Ш., ЕГН ********** и М. З. Ш., ЕГН **********, по искове с правно основание чл.30, ал.3 от ЗС, сумата от 5893,69 лв., представляваща получен наем от съсобствен недвижим имот- нива с площ от 9.700 дка в местността „Караджата“, представляваща имот № 020095, в землището на с.Светлен, община Попово и нива с площ от 9,903 дка, в местността „Синджирли Бунар“, представляваща имот № 025017, в землището на с.Светлен, община Попово за периода 01.10.13 г.-31.10.2018 г., ведно с изтекли лихви и със законната лихва от 01.11.2019 г. до окончателното плащане. В решението е посочено какви конкретно суми за главница и мораторна лихва за забава дължи ответницата на всеки един от ищците по делото. С решението на съда е осъдена Д. Р.

Ш., ЕГН **********, да заплати на Е. З. П., ЕГН **********, С. Р. Ш., ЕГН **********, Р. М. Ш., ЕГН **********, М. З. Ш., ЕГН ********** и М. З. Ш., ЕГН **********, сумата от 2220,43 лв., направени по делото разноски.

1

Срещу решението на СРС, І Г.О., 26 с-в е постъпила въззивна жалба от Д. Р. Ш., подадена чрез назначения й по делото особен представител адв.М. Ш., с искане същото да бъде прогласено за нищожно на основание чл.270, ал.1 от ГПК, евентуално същото да бъде отменено като неправилно и вместо това да бъде постановено друго, с което предявените обективно съединени осъдителни искове да бъдат отхвърлени, като неоснователни и недоказани. Претендира присъждане на направени разноски по делото.

Въззиваемите страни- ищци Р. М. Ш., М. З. Ш., М. З. Ш., действаща със съгласието на своя законен представител Р. М. Ш., Е. З. П. и С. Р. Ш., чрез пълномощника си адв.В. Б. оспорват жалбата, по съображения изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Молят жалбата да бъде отхвърлена, като неоснователна, а първоинстанционното решение - потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претендират присъждане на направени разноски по делото.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми на закона. Същото е и правилно, като настоящата въззивна инстанция споделя изцяло изложените в мотивите му съображения, обосноваващи 2 окончателен извод за основателност на предявените от ищците срещу ответницата Д.

Р. Ш., обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл.30, ал.3 от ЗС и чл.86, ал.1 от ЗЗД. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации/чл.272 ГПК/. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, изложил е подробни мотиви, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. Настоящата въззивна инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на обжалваното решение решаващи изводи за основателност на предявените обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл.30, ал.3 от ЗС и чл.86, ал.1 от ЗЗД. В обжалвания съдебен акт са изложени конкретни и ясни мотиви по отношение разкриване действителното правно положение между страните и разрешаването на правния спор. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства.

Доводите в жалбата са общи, а по същество са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:

Като неоснователни следва да се преценят доводите за недопустимост и нищожност на обжалваното решение. Съгласно задължителната съдебна практика - т.9 от ППВС № 1/1985 г., недопустимо е това съдебно решение, което е постановено, без да отговаря на изискванията за решаване на делото по същество, като при липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, десезиране на съда, както и когато е разгледан непредявен иск, тоест когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл извън заявения предмет на делото и обема на търсената защита. В настоящия случай обжалваното решение на Софийски районен съд е допустимо, тъй като е постановено по допустими искове, надлежно предявени от легитимирани страни при наличието на необходимите положителни процесуални предпоставки и при липсата на отрицателни процесуални предпоставки. Обжалваното първоинстанционно решение е допустимо - не са нарушени процесуалните изисквания за постановяването му, не са налице процесуални пречки или липсата на положителни процесуални предпоставки за предявяването на иска. Обжалваното решение е постановено в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Обжалваното първоинстанционно решение е и валидно, тъй като отговаря на всички изисквания за валидност на съдебното решение – постановено е от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, в писмена форма, подписано е и изразява волята на съда по начин, който позволява да се изведе нейното съдържание. Едно съдебно решение е нищожно, когато не отговаря на изискванията за валидно решение. Вярно е, че в закона няма определение за това кога едно решение е нищожно, но в теорията и практиката са изяснени хипотезите, 3 при които следва да бъде прогласена нищожността на решението, изхождайки от естеството на съдебното решение като едностранно властническо волеизявление на държавен правораздавателен орган, с което се разрешава правен спор. Налице е практика на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК, по въпроса кога едно съдебно решение е нищожно, а именно: когато е постановено от незаконен състав на съда, когато излиза извън пределите на правораздавателната власт на съда, когато решението не е изразено в писмена форма или е неподписано, когато волята на съда не може да бъде изведена поради абсолютна неразбираемост /в този смисъл- решение № 668 от 15.11.2010 г., постановено по гр.дело № 1790/2009 г., I г.о., ВКС; решение № 73 от 18.05.2015 г., постановено по гр.дело № 5113/2014 г., III г.о., ВКС и др./. Съгласно правната теория едно решение е нищожно, когато не би могло да се приеме за валиден съдебен акт поради липса на надлежно волеизявление. Такъв е случаят, когато: решението е постановено от ненадлежен орган, функциониращ в ненадлежен състав; решението е постановено извън пределите на правораздавателната власт на съда; не е спазена писмената форма на решението или решението не е подписано; волята на съда е абсолютно неразбираема и не може да бъде изведена чрез тълкуване.

Нищожността е най-тежкият порок, от който може да бъде засегнато съдебното решение. ГПК не съдържа легална дефиниция за нищожността, но в правната теория и в съдебната практика /вж. - ТР № 1/10.02.2012 г. по тълк. дело № 1/2011 г. на ОСГТК, решение № 361/07.05.2009 г. по гр.дело № 706/2008 г., I г. о., решение по гр. дело № 4694/2007 г., I г. о., решение по т.дело № 52/2010 г., II т. о., решение по гр.дело № 3692/2018 г., ІІІ г.о. на ВКС и др./ по тълкувателен път безпротиворечиво е изяснено съдържанието на понятието. Константно е разбирането, че съдебното решение е едностранно властническо волеизявление на държавен правораздавателен орган, с което се разрешава правният спор. Поради това, нищожно е това решение, което не дава възможност то да бъде припознато като валиден съдебен акт, поради липса на надлежно властническо волеизявление. Липса на волеизявление е налице, когато решението е постановено от незаконен състав, произнесено е извън пределите на правораздавателната власт на съда, не е спазена писмената форма, липсват подпис или подписи на съдебния състав под съдебния акт, или решението е неразбираемо до степен, в която неговият смисъл не би могъл да се извлече дори по пътя на тълкуването. Съдът приема, че нищожността на решението касае начина на формиране и изразяване на волеизявлението на съда, но този порок няма отношение към съдържанието на държавното властническо волеизявление по същество. Нарушението на материалния закон, включително на норми от правото на Европейския съюз, е процесуален порок, който няма за последица нищожност на съдебния акт поради липса на валидно формирана правораздавателна воля, а обуславя единствено неправилност, която се релевира по пътя на инстанционния контрол и в рамките на преклузивните срокове за подаване на въззивна и касационна жалба.

4

Като неоснователни следва да преценят и кратките доводи изложени във въззивната жалба, че обжалваното решение е неправилно, както и изводите изведени в мотивите. Съдът приема, че ответникът не е изложил във въззивната жалба конкретни доводи относно неправилността на обжалваното решение. Изложените във въззивната жалба кратки доводи относно неправилността на обжалваното решение, съдът намира, че са неотносими към предмета на правния спор, като същите не са съобразени с изразеното от СРС в диспозитива на обжалваното решение, като констатация относно спорното право.

В т.18 от ТР № 1 от 04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, както и в редица решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 от ГПК е прието, че със сила на пресъдено нещо се ползва само решението по отношение на спорното право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото, изразено в диспозитива му като констатация относно спорното право. По силата на чл.236, ал.2 във връзка с ал.1, т.5 от ГПК , съдът се произнася с решение /като редовен и надлежен съдебен акт/ по основателността респективно неоснователността на исковете, с които е сезиран, поради което и законодателят изисква решението да съдържа "какво постановява съдът по съществото на спора". Релевираните възраженията на страните, било правоизклюващи, правопроменящи или правоизменящи, заявени като защита срещу предявен иск, безусловно подлежат на обсъждане в мотивите на съдебния акт, които се излагат към решението и съответно имплицитно се съдържат в диспозитива на решението по същество, доколкото тяхната основателност може да обуслови краен извод за несъществуването, липса или погасяване на конкретно защитимото материалното право, или за неговата трансформация от гледна точка на изискуемост, ливидност. Безалтернативен е изводът, че със сила на пресъдено нещо се ползва само решението по отношение на спорното право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото, изразено в диспозитива му като констатация относно спорното право, а изложеното в мотивите - само по изключение досежно възраженията за право на задържане и прихващане/ чл.298, ал.4 от ГПК/. С Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС - т.18, което в тази си част не е изгубило значение при действието на приетия през 2007 г. и приложим към конкретното дело Граждански процесуален кодекс, е разрешен по задължителен за съдилищата начин въпросът за обжалваемостта на мотивите към съдебно решение. Според дадените указания, на обжалване подлежи самото решение /т. нар. диспозитив/, с което съдът се произнася със сила на пресъдено нещо относно съществуването на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото. Мотивите към решението, които съдържат констатации за доказателствени факти, юридически факти и преюдициални правоотношения, не са източник на правни последици и не са част от решението. Поради това те не могат да бъдат предмет на самостоятелно въззивно и касационно обжалване, отделно и независимо от решението по съществото на правния 5 спор. В този смисъл са решение № 167/09.11.2010 г. по т.дело № 1012/2009 г. на ВКС, Т.К., ІІ т.о., определение № 60521/28.09.2021 г. по т.дело № 1532/2020 г. на ВКС, Т.К., І т.о. и други.