Определение № 360 от 05.11.2025, Апелативен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 360 гр. Пловдив, 05.11.2025 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на пети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Надежда Ив. Желязкова

Каличкова

Членове:

Славейка Ат. Костадинова

Красимира Д. Ванчева като разгледа докладваното от Славейка Ат. Костадинова Въззивно частно търговско дело № 20255001000584 по описа за 2025 година За да се произнесе, взе предвид следното:

С определение № 260304 от 30.09.2025 година, постановено по т. дело № 663/2015 година по описа на Пловдивския окръжен съд, е оставена без уважение молба вх. № 271759/04.12.2020 година, подадена от ищеца „Виакон България“ ЕООД на основание чл. 4б от Закона за държавните такси, съдържаща искане за връщане на довнесената по делото без основание държавна такса от 25286,06 лева.

Срещу така постановеното определение е подадена частна жалба от „Виакон България“ ЕООД, чрез адвокат С. Г., с искане за неговата отмяна и постановяване на ново определение по същество, с което да се уважи подадената молба за възстановяване на допълнително внесената държавна такса по делото. В частната жалба е посочено, че искът, по който е внесена допълнително държавната такса, е заведен първоначално като установителен. Впоследствие той бил изменен в осъдителен, като изменението било прието от ПОС. При обжалване на постановеното решение пред ПАС, след оставяне на исковата молба без движение за отстраняване на нередовности в същата, било прието, че изменението е неправилно и че предявеният иск е установителен. Както ПАС, така 1 впоследствие и ВКС се произнесли по установителен иск, какъвто бил първоначално предявеният. Решението на ПАС по т. дело № 63/2020 година било в сила към настоящия момент. В частната жалба изрично е посочено, че изменението на иска в осъдителен било по инициатива на дружеството – ищец „Виакон България“ ЕООД, въпреки че липсвали процесуални основания за това, като в крайна сметка окончателното решение било по установителен иск. Твърди се, че след като основание за изменение на иска не е имало и същото не следвало да се приема за разглеждане, довнесената държавна такса не била дължима, поради което и на основание чл. 4б от ЗДТ следвало да бъде върната по искане на заинтересованата страна.

Апелативният съд, като се запозна с доказателствата по делото и доводите на частния жалбоподател, приема следното:

Частната жалба е процесуално допустима, подадена е от надлежна страна, в преклузивния срок по чл. 275 ал. 1 от ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Във връзка с допустимостта на обжалване на определенията, с които съдът се произнася с отказ да възстанови държавна такса по молби по чл.

4б от Закона за държавните такси, пред въззивната инстанция и пред ВКС по реда на чл. 274 ал. 3 т. 2 от ГПК, е налице задължителна съдебна практика – т. 10 от ТР № 5 от 12.07.2018 година на ВКС по т. дело № 5/2015 година на ОСГТК.

Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна по следните съображения:

Обжалваното определение е постановено по молба вх. № 271759/04.12.2020 година, подадена от ищеца „Виакон България“ ЕООД по чл. 4б от Закона за държавните такси, съдържаща искане за връщане на допълнително внесената по делото държавна такса от 25286,06 лева, като се твърди, че внасянето е без основание.

Безспорно е по делото, а и от доказателствата е видно, че по т. дело № 663/2015 година по описа на ПОС, към което е присъединено т. дело № 2

752/2015 година на ПОС, държавната такса е внесена двукратно.

Първоначално от „Виакон България“ ЕООД е внесена сумата от 25286,06 лева, представляваща дължиматата държавна такса по предявен установителен иск по чл. 422 от ГПК / 2% върху цената на иска/.

Впоследствие ищецът е направил изменение на предявения иск от установителен по чл. 422 от ГПК в осъдителен и е довнесъл още 2% върху цената на иска , или сумата от 25286,06 лева, с вносна бележка на дата 28.03.2016 година. Това е сумата, за която се поддържа, че е недължимо платена и чието връщане се иска на основание чл. 4б от ЗДТ.

Изложените в мотивите на обжалваното определение на ПОС, както и в частната жалба обстоятелства, свързани с първоначалното произнасяне на ПОС по предявен осъдителен иск и последващите процесуални действия по отстраняване на нередовности на исковата молба, довели до произнасяне с влязло в сила решение на въззивната инстанция / в.т.дело № 65/2020 година на ПАС/ и на касационната инстанция / т. дело № 1700/2024 година на ВКС, второ т.о./ по установителен иск по чл. 422 от ГПК, а не по осъдителен иск, са безспорни между страните.

При това процесуално поведение на ищеца, изразяващо се в изменение на първоначално предявения иск от установителен по чл. 422 от ГПК в осъдителен, във връзка с което е извършено довнасяне на дължимата държавна такса, съдът намира, че допълнителната държавната такса от 25286,06 лева не е недължимо платена Дължимата държавна такса по осъдителен иск е 4% от цената на иска, а по първоначално предявения установителен иск са внесени 2%.

Последващите процесуални действия на страните и съда, довели до произнасяне с влязло в сила решение по установителен иск, не са основание да се приеме, че допълнителната държавна такса е недължимо платена.

Платената държавна такса е съобразена по размер с предявения от ищеца иск след изменението му по негово искане в осъдителен. Поради това не може да се приеме, че става дума за недължимо платена или за надвнесена държавна такса, чието връщане се дължи съгласно чл. 4б от 3

Закона за държавните такси.

Недължимо платени такси, които следва да бъдат върнати по искане на заинтересованата страна са: внесени такси, по които не е образувано исково или охранително производство; заплатени такси, въпреки че ищецът е бил освободен от тяхното заплащане; надвзети такси. Надвзети такси са тези, които са платени, без да е налице основание за това по смисъла на чл. 3 и чл. 4 б. „а“ от Закона за държавните такси. В този смисъл е трайната съдебна практика, включително мотивите на т. 10 от ТР 5/12.07.2018 година по т. дело № 5/2015 година на ОСГТК.

В случая не е налице хипотезата на недължимо платена такса.

Според разпоредбите на чл. 3 и чл. 4 б.“а“ от ЗДТ държавните такси се заплащат при подаване на исковата молба, респ. при искане за изменение на първоначално предявения иск. Техният размер е в зависимост от броя и вида на исковете, чрез които ищецът е избрал да реализира правата си.

Последващите процесуални действия на страната и съда не биха могли да обосноват връщане на част от внесената държавна такса, определена съобразно търсената от ищеца защита. Аргумент в подкрепа на това становище е разпоредбата на чл. 3, ал. 1 от ЗДТ, според която държавната такса се заплаща при предявяване на искането за извършване на действието и/или при издаване на документа, за който се плаща такса.

Държавните такси не зависят от това дали ищецът ще получи съдебен акт, уважаващ заявената от него искова претенция.

По тези съображения въззивният съд намира, че определението на ПОС, с което е отказано връщане на допълнително заплатената държавна такса като недължимо платена, е правилно и следва да бъде потвърдено.

Ето защо Пловдивският апелативен съд

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА определение № 260304 от 30.09.2025 година, постановено по т. дело № 663/2015 година по описа на Пловдивския окръжен съд, с което е оставена без уважение молба вх. №

4

271759/04.12.2020 година, подадена на основание чл. 4б от Закона за държавните такси от ищеца „Виакон България“ ЕООД, ЕИК 201466113, съдържаща искане за връщане на довнесената по делото без основание държавна такса от 25286,06 лева.

Определението подлежи на обжалване с частна жалба пред ВКС в едноседмичен срок от връчването му на частния жалбоподател.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5

----- следващ документ -----

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 360 гр. Пловдив, 05.11.2025 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на пети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Надежда Ив. Желязкова

Каличкова

Членове:

Славейка Ат. Костадинова

Красимира Д. Ванчева като разгледа докладваното от Славейка Ат. Костадинова Въззивно частно търговско дело № 20255001000584 по описа за 2025 година За да се произнесе, взе предвид следното:

С определение № 260304 от 30.09.2025 година, постановено по т. дело № 663/2015 година по описа на Пловдивския окръжен съд, е оставена без уважение молба вх. № 271759/04.12.2020 година, подадена от ищеца „Виакон България“ ЕООД на основание чл. 4б от Закона за държавните такси, съдържаща искане за връщане на довнесената по делото без основание държавна такса от 25286,06 лева.

Срещу така постановеното определение е подадена частна жалба от „Виакон България“ ЕООД, чрез адвокат С. Г., с искане за неговата отмяна и постановяване на ново определение по същество, с което да се уважи подадената молба за възстановяване на допълнително внесената държавна такса по делото. В частната жалба е посочено, че искът, по който е внесена допълнително държавната такса, е заведен първоначално като установителен. Впоследствие той бил изменен в осъдителен, като изменението било прието от ПОС. При обжалване на постановеното решение пред ПАС, след оставяне на исковата молба без движение за отстраняване на нередовности в същата, било прието, че изменението е неправилно и че предявеният иск е установителен. Както ПАС, така 1 впоследствие и ВКС се произнесли по установителен иск, какъвто бил първоначално предявеният. Решението на ПАС по т. дело № 63/2020 година било в сила към настоящия момент. В частната жалба изрично е посочено, че изменението на иска в осъдителен било по инициатива на дружеството – ищец „Виакон България“ ЕООД, въпреки че липсвали процесуални основания за това, като в крайна сметка окончателното решение било по установителен иск. Твърди се, че след като основание за изменение на иска не е имало и същото не следвало да се приема за разглеждане, довнесената държавна такса не била дължима, поради което и на основание чл. 4б от ЗДТ следвало да бъде върната по искане на заинтересованата страна.

Апелативният съд, като се запозна с доказателствата по делото и доводите на частния жалбоподател, приема следното:

Частната жалба е процесуално допустима, подадена е от надлежна страна, в преклузивния срок по чл. 275 ал. 1 от ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Във връзка с допустимостта на обжалване на определенията, с които съдът се произнася с отказ да възстанови държавна такса по молби по чл.

4б от Закона за държавните такси, пред въззивната инстанция и пред ВКС по реда на чл. 274 ал. 3 т. 2 от ГПК, е налице задължителна съдебна практика – т. 10 от ТР № 5 от 12.07.2018 година на ВКС по т. дело № 5/2015 година на ОСГТК.

Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна по следните съображения:

Обжалваното определение е постановено по молба вх. № 271759/04.12.2020 година, подадена от ищеца „Виакон България“ ЕООД по чл. 4б от Закона за държавните такси, съдържаща искане за връщане на допълнително внесената по делото държавна такса от 25286,06 лева, като се твърди, че внасянето е без основание.

Безспорно е по делото, а и от доказателствата е видно, че по т. дело № 663/2015 година по описа на ПОС, към което е присъединено т. дело № 2