Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 179 от 11.08.2025, Районен съд - Елин Пелин

Съд
Районен съд - Елин Пелин
Дело
Гражданско дело 964/2024
Вид
Решение № 179
Подписан
11.08.2025
Състав
Борислав Любомиров Чернев

Цитирани разпоредби

  • чл.131 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.38 · Закон за адвокатурата
  • чл.38, ал.1 · Закон за адвокатурата
  • чл.38, ал.1, т.3 · Закон за адвокатурата
  • чл.2, т.1 · Закон за данък върху добавената стойност
  • чл.3, ал.2 · Закон за данък върху добавената стойност
  • чл.8 · Закон за данък върху добавената стойност
  • чл.26, ал.1, пр.3 · Закон за задълженията и договорите
  • §13,т.1 · Закон за защита на потребителите
  • чл. 11, т. 9 и 10 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 11, т. 9 и 10 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 19, ал. 4 · Закон за потребителския кредит
  • §1, т. 1 · Закон за потребителския кредит

РЕШЕНИЕ

№ 179 гр. Елин Пелин, 11.08.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ЕЛИН ПЕЛИН, I СЪСТАВ ГРАЖДАНСКИ ДЕЛА, в публично заседание на първи април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Борислав Люб. Чернев при участието на секретаря Любка Ян. Костова като разгледа докладваното от Борислав Люб. Чернев Гражданско дело № 20241820100964 по описа за 2024 година

Ищцата твърди с исковата молба, че на 12.02.2024 г. е сключила с ответното дружество договор за кредит /индивидуализиран с исковата молба/ по силата на който са й предоставени в собственост заемни средства в размер на 500, 00 лева, при фиксиран лихвен процент по заема 38.75%, годишен процент на разходите - 64,42%. Съгласно чл.6, вр. с чл.4, ал.3 от договора ищцата дължала неустойка в размер на 420,00 лева, която дължима разсрочено заедно с погасителните вноски към договора.

Твърди се, че ищцата не дължи плащания за неустойка, тъй като последната е договорена в нарушение на изискванията на добросъвестността и е излязла извън присъщата й обезпечителна функция. Твърди се, че неустойката кумулирана към погасителните вноски оскъпява кредита и създава единствено предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителят, което е в противоречие със задължението за договаряне съобразно принципа на добрите нрави.

Иска се съдът да постанови решение, с което да прогласи нищожността на клаузата на чл.6, ал.1 от договора, сключен с ответника на 12.02.2024г., като противоречаща на добрите нрави, накърняваща договорното равноправие между страните и нарушаваща предпоставките на чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК относно същественото съдържание на потребителските договори за кредит.

В едномесечния срок ответникът е депозирал отговор на исковата 1 молба. Оспорва предявения иск, като излага подробни съображения с отговора по чл.131 ГПК.

Претендира разноски по делото.

Прави възражение за прекомерност на претендирано от ищцата адвокатско възнаграждение.

Съдът, след като съобрази събраните по делото доказателства намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Между страните по делото е сключен Договор за потребителски кредит № 202402121154280059/12.02.2024г. /Договора/.. По силата на Договора, на ищцата е бил предоставен паричен кредит в размер на 500.00 лева, която сума платима от кредитополучателя на 6 месечни вноски с първа и последна падежни дати 13.03.24г., съответно 13.08.2024г., при фиксиран годишен лихвен процент – 38.75% и ГПР – 46.42 %. Договорена е и неустойка в размер на 420.00 лева .

Съгласно чл.6, ал.1 от Договора в случай, че кредитополучателят не представи на кредитора гаранция по кредита по чл.4, ал.3 от Договора в установения срок и съгласно реда и условията предвидени в Общите условия по договора, той дължи на дружеството неустойка в размер на 420.00 лева, която се заплаща заедно със следващата погасителна вноска по кредита съобразно погасителния план, като бива дължима само за периода, в който кредитът е бил без осигурена гаранция / чл.6, ал.4, 5 от Договора/.

Според чл.4, ал.3 от Договора, в срок до края на следващия ден от сключване на Договора, кредитополучателят е длъжен да предостави на кредитора гаранция по кредита съгласно реда и условията предвидени в ОУ по договор, като банковата гаранция или гаранцията издадена от небанкова финансова институция трябва да бъде за сума в размер на 558.00 лева със срок на валидност до 14.08.2024 година.

По делото е допусната и приета, като компетентно дадена и неоспорена от страните Съдебно- счетоводна експертиза от 25.03.25г., изготвена от в.л. А. Б..

От заключението по експертизата е видно, че в ГПР по Договор за потребителски кредит № 202402121154280059 от 12.02.2024г. са взети предвид общите разходи по кредита съгласно §1, т.1 от ЗПК, а именно възнаградителната / договорна / лихва. Изчисленият ГПР по погасителен плас с включени договорна лихва и неустойка е в размер на 1139.58 %. Вещото лице е отразило също в експертизата, че ГПР без неустойка, при изплащане на 6 месечни вноски от по 93.00 лева, е приблизително 46.42%, т.е. съвпада с договорения ГПР.

Видно от събраните доказателства, по искане на ищцата на 12.02.2024 г. е издадена Гаранция за плащане № 96аb2724-5f72-8373cbc1294c във връзка с процесния договор за потребителски кредит и изискването на кредитодателя за представяне от кредитополучателя на гаранция за изпълнение на 2 паричните задължения по Договора. Гаранцията е в размер на 558.00 лева, със срок на валидност до 14.08.2024 година и е предоставена от “К. г. БГ” ООД в полза на бенефициера “Н. ООД-С. В последна връзка насрещната престация на длъжника по процесния договор включва връщане на: главница по Договора, договорна лихва и възнаграждение за гаранта.

Не е спорно между страните, че ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на 3 от ЗКИ, а ищцата има качеството на потребител по смисъла на §13,т.1 от ДР на ЗЗП. В тази връзка по отношение на процесния Договор са приложими разпоредбите на ЗЗП, ЗПК и ЗЗД.

С оглед разпоредбите на чл. 9 от З ЗД съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, както и на добрите нрави. С оглед доказателствената тежест, върху ответника по делото лежи задължението да установи предоставянето на преддоговорна информацията по чл.4, ал.1,т.1 от Договора под формата на СЕФ, която корепондираща и с постигнатите договорености за общодължимата сума по процесния договор, каквито доказателства не са ангажирани по делото. От друга страна, с оглед заключението по приета по делото ССчЕ общото плащане по процесния Договор от страна на потребителя не включва разходите на кредитополучателя във връзка с предоставената гаранция. Договорът следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин /чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК/.

Съгласно чл.19, ал.1 от годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, като под "Общ разход по кредита за потребителя" се разбира всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия / вж.§1, т. 1 от ДР на ЗПК/. В последна връзка, с оглед заключението по приетата по делото ССчЕ, ГПР по процесния договор се явява в унисон с разпоребите на чл. 19, ал. 4 от ЗПК , до колкото на кредитополучателя не е начислявана неустойка, която в размер на 420.00 лева. Но ГПР не включва дъжимото по гаранционната сделка възнаграждение по силата на която 3 гарантът "К. Г. БГ" ООД се е съгласил неотменно и безусловно да плати на кредитора “Н. ООД без възражения и оспорвания сума в размер на 558.00 лева и след надлежно подписано от кредитора искане, последното деклариращо, че наредителят не е изпълнин своевременно някое от паричните си задължения по Договора или не го е изпълнил изцяло /вж.

Гаранция за плащане № 96аb2724-5f72-8373cbc1294c от 12.02.2024г. ; т.1.8.10 от ОУ/. Пак в тази връзка съгласно чл. 6, ал. 1 от Договора, при неизпълнение на задължението по чл. 4, ал. 3 от Договора, кредитополучателят дължи неустойка в размер на 420.00 лв.. С оглед изоженото по- горе се налага извод, че при сключването на процесния договор кредитополучателят е обвързан с обезпечаване на задължението му към кредитора чрез гаранция, без да се съдържат в кориците на делото доказателства за наличие на съществувала за потребителя алтернативна възможност, освен “ поисканата” от наредителя С.

Д.Н. /вж. Гаранция за плащане № 96аb2724-5f72-8373cbc1294c от 12.02.2024г./. В този смисъл за кредитополучателя по процесния договор при сключваането на последния е възникнало и неотменимо задължение за сключване на гаранционна сделка с “Гаранта”, на което потребителят не е могъл да противопоставя възражения.

При горните съображения, до колкото процесния договор не включва действителния ГПР, налице е нарушение на разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т.

10 ЗПК. Сключеният между страните договор е нищожен на основание чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД, като сключването на гаранционната сделка обосновава неоснователно разместване на имуществени права, с което се накърняват добрите нрави и се нарушава принципа за добросъвестност в отношенията между кредитор и кредитополучател.

По горните съображения съдът намира предявения иск за основателен и следва да се приеме за нищожна клаузата на чл.6, ал.1 от Договор за потребителски кредит № 202402121154280059/12.02.2024г., сключен между С. Д. Н. от с. Н.х. с ЕГН ********** и “Н. ООД-С. с ЕИК.......................

По претенцията за разноски.

О т представения по делото Договор за правна защита и съдействие от 24.07.2024г., е видно, че е сключен между ищцата и адв. Е.И. при условията на чл.38, ал.1, т.3 ЗАдв.. С оглед вътрешните отношения между представлявания и представителя, съдът не дължи проверка на отношения между упълномощения адвокат и ищеца по настоящото производство.

Налице е конкретно позоваване на хипотеза от визираните в чл.38, ал.1 ЗА / респ. по т.3/. Съгласно трайната съдебна практика, за да бъде уважено искането за присъждане на адвокатско възнаграждение при условието на чл.38, ал.1 ЗА, достатъчна предпоставка е наличието на договор за правна защита и съдействие с отразено в същия че помощта се предоставя на роднина, близък или на друг юрист. Отговорността за разноските е функция от изхода на делото по въведения материалноправен спор, а не от вътрешните отношения между адвоката и клиент / вж.Определение № 208 от 21.12.2018 г. по ч. гр. д. № 2798/18 г., ВКС, 1 ГО; Определение № 616 от 4

5.06.2017 г. на ВКС, IV-то ГО., по гр. д. № 5089/2016 г.; Определение №708/05.11.2015г. по д. 4891/2015г., 4 г.о./. Предвид изхода на спора по настоящото дело, на адв. И. следва да се определи възнаграждение в размер на 400.00 лева по така предявения иск съгласно чл.7, ал.2, т.1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа /Наредбата/. С молба от 31.03.2025г. пълномощникът на ищцата е направила изрично искане за присъждане на ДДС върху адвокатското възнаграждение определяемо от съда съгласно чл.38 ЗА, като адв. И. е представила доказателство за регистрация по ЗДДС. В този смисъл пълномощникът на ищцата е данъчно задължено лице съгласно чл.3, ал.2 от ЗДДС и е обект на облагане съгласно чл.2, т.1 ЗДДС, вр. с чл.8 от ЗДДС. Следователно за регистрирания по ЗДДС адвокат възниква задължение за внасяне на ДДС върху определеното при предпоставките по чл.38, ал.1,т.3 ЗАдв. от съда адвокатско възнаграждение, тъй като последното не попада в изключенията предвидени в Глава четвърта на ЗДДС и върху сумата от 400.00 лева следва да се начисли ДДС от 80.00 лева.

Във връзка с възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение за процесуалния представител на ищцата следва да се отбележи, че необоснованото намаляване размера на възнаграждението би ощетило процесуалния представител на ищцовата страна. При горните съображения и като съобразни и трайната съдебна практика във връзка с установяване границите за упражняване на субективните права и предотвратяване на злоупотреба с тях / вж. и Определение № 174/26.04.2021г. по ч.гр. д. № 560/2021г., III ГО на ВКС, Определение № 466/01.12.2020г. по ч. гр. д. №2980/2020г., III ГО на ВКС / съдът намира, че на основание чл.7, ал.2, т.1 от Наредбата и чл.38, ал.1, т.3 от ЗАдв., следва ответникът да бъде осъден да заплати на адв. Е.И. адвокатско възнаграждение по настоящото дело в общ размер на 480.00 лв., с включен ДДС.