Решение № 37 от 21.01.2025, Окръжен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 37 гр. Велико Търново, 21.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седми януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ивелина Солакова

Членове:

Радка Цариградска

Силвия Йовчева при участието на секретаря Силвия М. Т.ова като разгледа докладваното от Силвия Йовчева Въззивно гражданско дело № 20244100501077 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл., вр. чл. 317 ГПК.

Производството по делото е образувано въз основа подадена въззивна жалба от Т. П. Д. против Решение № 1290/03.10.2024 г. по гр.д. № 2199/2024 г. по описа на Районен съд – Велико Търново. С обжалваното решение /поправено с Решение № 1318/14.10.2024 г./ е изменен размерът на месечната издръжка, дължима от Т. Д. на малолетното му дете Пресианна Д. от 162,50 лв. на 280 лв., ведно със законната лихва върху всяка просрочена вноска, считано от датата на падежа до окончателното й изплащане, като искът е отхвърлен за разликата над уважения размер до пълния предявен размер от 300 лв.

Ответникът е осъден да заплати и разноски в размер на 560 лв. съразмерно уважената част от иска, а ищецът - в размер на 40 лв., съразмерно отхвърлената част.

Във въззивната жалба са изложени оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на решението в частта, в която искът е уважен за размер от 233,25 лв. до 280 лв., като в останалите части решението не се оспорва.

Сочи, че първоинстанционният съд не се е произнесъл по всички доказателствени искания и по-конкретно относно искането за изслушване обясненията на страните. Посочва, че в първоинстанционното решение липсва отхвърлителен диспозитив над уважената част, до пълния предявен размер.

Твърди, че съдът е приел в доклада по делото, че ответникът частично 1 признава претенцията до размер от 233,25 лв., но не е взел предвид този факт при постановяване на решението по същество. Счита, че за определяне размера на дължимата издръжка, съдът следва да установи трайно съществено изменение в нуждите на получаващия издръжка или възможност на дължащия издръжка да я дава, което изисква индивидуална преценка.

Твърди, че лично участва в отглеждането на дъщеря си, както и че при инфлационен индекс от 23,80% първоначално определената издръжка би следвало да бъде увеличена до 201,18 лв. Излага доводи, че изминалият период от време от определяне на издръжката не може да бъде единствен мотив за нейното изменение, тъй като е изминало по-малко от 1 година.

Счита, че в случая издръжката следва да се увеличи поради увеличаване размера на минималната работна заплата до 233,25 лв., като до този размер не обжалва и първоинстанционното решение, но не и поради промяна в нуждите на детето. Излага подробни съображения относно имущественото състояние и финансови възможности на страните, като посочва, че не разполага със средства за собствената си издръжка. Заема становище, че неправилно съдът е приел, че майката на детето е доказала разходи, свързани с наето от нея жилище, тъй като такива твърдения и доказателства не са представени в хода на делото. Твърди, че обжалваното решение е противоречиво и немотивирано относно доходите на двамата родители и техните възможности да заплащат дължимата издръжка. Посочва, че в хода на производството са представени доказателства за промяна в дохода, получаван от майката, но същите не са били обсъдени. Счита, че по делото не е установено наличието на изключителни нужди на детето, поради което изводите на съда в тази насока са неправилни. Моли обжалваното решение да бъде отменено в обжалваната част, като бъде присъдена месечна издръжка в минималния за страната размер от 233,25 лв. Претендира направените по делото разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1, изр. първо ГПК насрещната страна е депозирала отговор, с който заема становище за неоснователност на подадената жалба и моли съда да потвърди обжалваното решение.

Счита, че първоинстанционният съд е предоставил възможност на страните да правят доказателствени искания и да представят доказателства, като подробно е анализирал доказателствата по отделно и в тяхната съвкупност. Посочва, че страните не са възразили срещу направения от съда доклад, поради което изложените в тази връзка възражения са неоснователни. Заема становище, че правилно първоинстанционният съд е анализирал получаваните от родителите доходи и техните възможности да издържат малолетното си дете, като счита за неоснователни възраженията относно личните грижи, полагани от въззивника. В тази връзка, счита, че правилно съдът е отчел, че майката полага грижи за детето в натура, поради което паричното задължение за издръжка спрямо двамата родители е различно. Посочва, че с оглед данните от Национален статистически институт, издръжка в размер на 280 лв. не се явява прекомерна. Твърди, че възрастта на детето, неговите обичайни нужди, както и увеличеният размер на минималната работна заплата в страната следва да 2 бъдат взети предвид при определяне на дължимата издръжка. Моли жалбата да бъде оставена без уважение. Претендира направените по делото разноски.

Предмет на производството е и частна въззивна жалба, депозирана от Т.

Д. против Определение № 2471/07.11.2024 г. по гр.д. № 2199/2024 г. по описа на РС – Велико Търново, с което по реда на чл. 248 ГПК е оставена без уважение подадена молба за изменение на решението в частта за разноските.

Заема се становище за неправилност на обжалваното определение, като счита, че първоинстанционният съд неправилно е определил разноските, дължими съобразено уважената, съответно отхвърлената част от иска, тъй като решението е било допълнено в последствие, което води до промяна и в дължимите разноски. Счита, че ответникът не е дал повод за завеждане на делото, тъй като е направил признание, поради което са налице предпоставките по чл. 78, ал. 2 ГПК, като твърди, че дължимите от него разноски са в размер на 46,47 лв. Посочва, че доколкото първоначалната издръжка е определена със съдебно решението, то ответникът надлежно е изпълнявал задълженията си съобразно него и не е дал повод за завеждане на дело, което е можело да бъде решено извънсъдебно. Моли обжалваното определение да бъде отменено, като бъде приложена разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК и бъде намалено адвокатското възнаграждение, присъдено в полза на ищеца, а това в полза на ответника – увеличено.

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпил отговор, с който се заема становище за неоснователност на подадената частна жалба. Счита, че съдът правилно е определил дължимите по делото разноски, съобразно уважената, съответно отхвърлената част от иска, като посочва, че допълването на решението не се е отразило на техния размер. Посочва, че ответникът не е правил изявление за частично признание на иска и с поведението си е станал повод за завеждане на делото, поради което разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК е неприложима. Моли частната жалба да бъде оставена без уважение.

Великотърновският окръжен съд, в качеството си на въззивна инстанция, като съобрази наведените във въззивната жалба оплаквания, доводите на страните и като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирана страна, с правен интерес да обжалва постановения първоинстанционен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Жалбата отговаря на изискванията за редовност на процесуалния закон по чл.

260 и чл. 261 ГПК.

В изпълнение на задълженията си по чл. 269 ГПК въззивният съд следва служебно да провери валидността на обжалваното решение и допустимостта му в обжалваната част. В изпълнение на тази проверка съдът намира, че съдебният акт не страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и е разбираем. Не са налице и 3 процесуални нарушения, обуславящи неговата недопустимост.

При проверка за правилността на съдебното решение, въззивният съд приема за установено следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с иск по чл. 150 СК, предявен от Е.

Д., в качеството й на майка и законен представител на малолетното дете Пресианна Д. срещу Т. Д.. В исковата молба се твърди, че ответникът е баща на малолетното дете Пресианна Д., както и че с решение по гр.д. № 3484/2021 г. на ВТРС ответникът е осъден да заплаща на детето си месечна издръжка в размер на 162,50 лв. Излагат се доводи, че е налице промяна на обстоятелствата, при които е определен размерът на издръжката, като нуждите на детето са се увеличили с оглед възрастта му и изминалия период от време. Твърди, че детето ще бъде първокласник, като наред с това посещава и допълнителни спортни занимания – балетна школа. Направено е искане да бъде изменен размерът на определената с решението по гр.д. № 2854/2018 г. на ВТРС месечна издръжка, като същата бъде увеличена в размер на 300 лв.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба.

Процесуалният представител на ответника развива подробни съображения, че предявеният по делото иск е допустим и частично основателен до сумата в размер на 233,50 лв., а в останалата част – над този размер, е неоснователен.

Твърди, че ответникът получава ниско трудово възнаграждение, както и че същият има ежемесечни задължение по договор за банков кредит. Посочва, че нуждите на детето са се увеличили, но не и до претендирания размер от 300 лв.

При тези твърдения на страните и въз основа на събраните по делото доказателства, районният съд правилно е установил фактическата обстановка по делото, поради което въззивната инстанция възприема като свои изложените в мотивите на атакувания акт фактически констатации и препраща към тях на основание чл. 272 ГПК.

Не е спорно по делото, а и се доказва от събраните по делото писмени доказателства, че Е. Д. и ответникът Т. Д. са родители на малолетното дете Пресианна Д.. Липсва спор и относно това, че с Решение № 1455/23.12.2021 г. по гр.д. № 3484/2021 г. по описа на ВТРС, родителските права по отношение на Пресианна Д. са предоставени за упражняване от нейната майка, определено е местоживеенето на детето при нея, както и режим на лични отношения с ответника, който е осъден да заплаща на детето месечна издръжка от 162,50 лв.

Искът по чл. 150 СК е частично уважен и е изменен размерът на месечната издръжка, дължима от Т. Д. на Пресианна Д., определена с Решение № 1455/23.12.2021 г. по гр.д. № 3484/2021 г. по описа на ВТРС, от 162,50 лв. на 280 лв., считано от датата на подаване на исковата молба /11.07.2024 г./, ведно със законната лихва върху всяка просрочена вноска. Поради необжалване на първоинстанционното съдебно решение в частта, в която 4 искът по чл. 150 СК е уважен до размер от 233,25 лв., както и в частта, в която искът е отхвърлен за размера от 280 лв. до пълния предявен размер от 300 лв., същото е влязло в сила /арг. чл. 296, т. 2 ГПК/ и не е предмет на въззивна проверка. В тази връзка, основният спорен въпрос по делото е какъв следва да е конкретният размер на дължимата издръжка с оглед нуждите на ищеца и възможностите на двамата родители към настоящия момент.

При определяне размера на увеличената месечна издръжка, съдът следва да съобрази увеличените нужди на детето и възможностите на родителите да покрият тези нужди. В настоящия случай първоинстанционният съд правилно е преценил, че е налице увеличение на нуждите на детето от средства за живот, образование и социално-културно развитие спрямо момента, в който е определена месечната му издръжка от 162,50 лв. /23.12.2021 г./. През изминалия период от постановяване на Решение № 1455/23.12.2021 г. по гр.д.

№ 3484/2021 г. по описа на ВТРС, до предявяване на иска по чл. 150 СК, малолетното дете е пораснало, с което дефинитивно са се увеличили и неговите потребности, които не могат да бъдат задоволявани с издръжката в досегашния й размер от 162,50 лв., който е и значително по-нисък от предвидения в закона минимален размер. Към момента на определяне на издръжката детето е било едва на четири години, а към момента на постановяване на атакувания съдебен акт на седем, като видно от събраните по делото доказателства е записана в първи клас в първо ОУ „Иван Вазов“ – Горна Оряховица. Настоящият съдебен състав споделя изводите на първоинстанционния съд, че изтеклият период от време от предходното определяне на размера на издръжката, сам по себе си е достатъчно основание за изменение размера на присъдената издръжка, тъй като с израстване на детето се увеличават и неговите потребности за храна и облекло, както и разходите, свързани с образователните, социални и личностни нужди на детето. Освен това, от събраните гласни доказателствени средства /показанията на св. Н. Николов/ се установява, че детето посещава извънучебни спортни занимания по балет, за които се заплаща месечна такса в размер на 35 лв., което не се оспорва от ответника по делото. С оглед изложеното, неоснователни са възраженията на въззивника, че от първоначалното определяне на издръжката е минала само една година, поради което изминалият период от време не обосновава необходимост от изменение на дължимата издръжка.