Решение № 2268 от 03.05.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2268 гр. София, 03.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Иванка Иванова

Членове:

Петър Люб. Сантиров

Ванина Младенова при участието на секретаря Елеонора Анг. Г.а като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20221100502187 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С Решение № 20144988 от 23.06.2021 г., постановено по гр. дело № 25442/2020г. по описа на СРС, 178 състав е признато за установено на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, че ответното дружество „Е. ТВ“ ЕООД дължи на ищеца „П.“ ЕООД, на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 258 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 12000,00 лева с ДДС, представляваща неплатено възнаграждение по договор за изработка от 05.08.2015г. и анекс 1 от 31.08.2015г. към договора за изработка, по който „П.“ ЕООД е създал дизайн /идеен проект/ по търговска марка /лого/ на „Е. ТВ“ ЕООД, за която сума е издадена фактура №0000000006/26.11.2015г., ведно със законната лихва от 07.07.2017г. до изплащане на вземането, както и сумата от 2000,06 лева – лихва за забава върху главницата за периода от 16.11.2015г. до 06.07.2017г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по гр.д. № 45664/2017г. по описа на СРС, 60-ти състав.

Със същото решение ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 2459, 92 лв., представляваща разноски в исковото производство и сумата от 1380, 10 лв., представляваща разноски в заповедното производство.

Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от ответника -„Е.

ТВ“ ЕООД, чрез законния представител - управителя Р.К., в която са изложени оплаквания за неправилност на същото, поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон необоснованост на изводите. Поддържа, че съдът бланкетно е обсъдил 1 релевантните по делото факти и обстоятелства, като не е взел предвид отправените насрещни претенции, обосноваващи наличието на основание за неизпълнение на насрещните му задължения към ищцовото дружество.

Въззиваемият ищец – „П.“ ЕООД в законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК, е подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата по подробно изложените съображения. Поддържа, че съдът е изяснил съществуващата фактическа обстановка, въз основа на което е достигнал до правилен извод за наличие на облигационно правоотношение, което да обвързва страните, надлежно изпълнение на поетите по него задължения от страна на ищцовото дружество, както и липсата на извършено плащане от страна на ответника. Моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение, а решението – потвърдено. Претендира разноски.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса за въззивното производство, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните оплаквания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинст анционния съд, като относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци.

Съдът, като съобрази оплакванията на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по следните съображения:

За да постанови обжалваното решение, първоинстанционният съд е приел, че ищецът е доказал при условията на пълно и главно доказване наличието на валидно сключен между страните договор за изработка, мотивирайки формирания правен извод с обстоятелството, че по делото е представен писмен договор, подписан от двете страни, както и с обстоятелството, че ответното дружество надлежно е осчетоводило, издадената от ищеца фактура № 0000000006/26.08.2015 г., с което извънсъдебно е признало наличието на валидно правоотношение. Счел е още и че ответникът е приел изпълнението на задължението, поето от ищеца по силата на процесния договор.

Договорът за създаване на дизайн /идеен проект/ е разновидност на договора за изработка, уреден в чл. 258 и следв. от ЗЗД . В правната доктрина и съдебната практика няма 2 спор, че договорът за изработка е неформален и консенсуален договор, който се счита за сключен в момента на постигане на съгласие относно присъщите на съдържанието му съществени елементи – работата, която възложителят възлага, а изпълнителят приема да изпълни, и възнаграждението, което възложителят ще заплати на изпълнителя за извършената и приета работа. Писмената форма не е условие за действителност, а само форма за доказване на договора за изработка.

В конкретния случай по делото е представен писмен договор за изработка от 05.08.2015г., сключен между страните по спора и анекс към същия от 05.08.2015г., които позволяват да бъде установен предметът на договора, срока за изпълнението му, уговореното възнаграждение и предвидения срок за изплащането му.

В допълнение на това следва да бъде посочено, че съгласно трайната практика на ВКС, обективирана в решение № 46/27.03.2008 г. по т. д. № 454/2008 г., решение № 96/26.11.2009 г. по т. д. № 380/2008 г., решение № 42/15.04.2010 г. по т. д. № 593/2009 г. и др., която се споделя и от настоящия състав, фактурата може да се приеме като доказателство за сключен договор ако отразява съществените елементи от съдържанието на сделката - вид на предоставената услуга, стойност, начин на плащане, имена на страните, респ. на техните представители, време и място на сключване на договора. Ето защо фактурите са годно доказателство да отразят възникналата между страните облигационна връзка и осчетоводяването им от търговското дружество –ответник, включването им в дневника за покупко-продажби по ДДС и ползването на данъчен кредит по тях по смисъла на ЗДДС, представлява недвусмислено признание на задължението и доказва неговото съществуване, в който смисъл е и споделяната от състава на съда трайна практика на ВКС – решение № 211/30.01.2012 г. по т.д. № 1120/2010 г., II ТО, решение № 109/07.09.2011 г. по т.д. № 465/2010 г., II ТО, решение № 92/07.09.2011 г. по т.д. № 478/2010 г., II ТО, решение № 30/08.04.2011 г. по т.д. № 416/2010 г., I ТО, решение № 118/05.07.2011 г. по т.д. № 491/2010 г. на II ТО, решение № 71/08.09.2014 г. по т.д. № 1598/2013 г. на II ТО. Нещо повече, дори да се счете, че издадената фактура е неистинска /неавтентична/ или е останала неподписана за "получател" от купувача по договора за търговска продажба, респ. от възложителя по договор за изработка, тя може да послужи като доказателство за възникване на отразените в нея задължения, ако съдържа реквизитите на съществените елементи на конкретната сделка, отразена е счетоводно от двете страни, както и е ползван данъчен кредит, както е и в конкретния случай /в този смисъл решение № 42/2010 г. по т.д. № 539/2009 г. на II ТО, решение № 92/2011 г. по т.д. № 478/2010 г. на II ТО и решение № 47/2013 г. по т.д. № 137/2012 г. на II ТО/.

По делото е представена фактура № 0000000006/26.08.2015г., която обективира всички съществени елементи на договора за изработка. Документът съдържа пълна индивидуализация на спорното право , като с осчетоводяването й ответното дружество е признало възникването и съществуването на твърдяното от ищеца правоотношение. В тази връзка следва да се отбележи, че съгласно заключението на изслушаната пред първоинстанционния съд ССчЕ, което не е било оспорено от страните и което заключение 3 настоящият състав на съда намира за компетентно и обективно дадено и кредитира с доверие, се установява, че процесната фактура е осчетоводена в счетоводството на ответника, включена е в справката декларация на последния по ЗДДС за данъчен период м.08. 2015г. и е ползван данъчен кредит в размер на 2 000, 00 лв. Съобразно гореизложеното, действията по отразяване на фактурата в счетоводството на ответното дружество, включването й в дневника за покупко-продажби по ДДС и ползването на данъчен кредит по същата, представляват недвусмислено признание на задължението и доказва неговото съществуване, като същевременно следва да се ценят и като признание за точно изпълнение на поетите задължения и приемане на работата. Нещо повече, по делото е представен приемо-предавателен протокол от 27.08.2015., в който е обективирано волеизявление на ответното дружество, съгласно което същото приема без забележки изпълнението на задължението за създаване на нов дизайн /идеен проект/, предмет на сключения договор за изработка, поради което е възникнало и задължението на възложителя-ответник да заплати уговореното възнаграждение - арг. от чл. 265, ал.1 от ЗЗД.

В хода на производството ответното дружество не е доказало изпълнение на задължението му за заплащане на уговореното в договора възнаграждение, срокът за изпълнението на което е било определен в сключения договор и в последствие в анекс от 05.08.2015г., съгласно който е предвидено плащането да бъде извършено в срок до 5 работни дни, считано от датата на подписване на приемо-предавателния протокол и издаването на фактура.

Съществуването на друго облигационно правоотношение между същите страни, във връзка с което да може да бъде направено възражение за неизпълнение на задължението за заплащане на възнаграждението по процесния договор от страна на въззивника не е доказано в хода на производството, поради което и наведените в тази връзка оплаквания във въззивната жалба за неправилност на постановеното решение на това основание се явяват неоснователни.

В обобщение следва да се посочи, съвкупната преценка на събраните по делото доказателствата води до извод, че между страните е възникнало правоотношение по договор за изработка, по силата на което ищецът надлежно е изпълнил поетите от него задължения, а липсата на ангажирани от ответника доказателства за плащане на дължимото възнаграждение, води до извод за основателност на предявения иск по чл. 266, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД.

С оглед изхода на делото по иска с предмет главното парично задължение, основателна е и претенцията за заплащане на акцесорното вземане за обезщетение за забавено изпълнение по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. Доколкото във въззивната жалба липсват конкретни оплаквания относно размера на предявения акцесорен иск, то в съответствие с разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК въззивния съд не дължи проверка за правилността на решението в тази му част и същото следва да се потвърди.

Тъй като други оплаквания не са наведени с въззивната жалба и с оглед гореизложеното обжалвано решение следва да бъде потвърдено поради съвпадане на 4 крайните изводи на двете съдебни инстанции.

При този изход на спора, при съобразяване на разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 273 ГПК въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия сумата от 2000, 00 лв., представляваща заплатено адвокатско възнаграждение в производството пред СГС.

С оглед на правилата, установени в разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК въззивното решение по процесното търговско дело не подлежи на обжалване.

Така мотивиран, Софийският градски съд

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20144988 от 23.06.2021 г., постановено по гр. дело № 25442/2020г. по описа на СРС, 178.

ОСЪЖДА „Е. ТВ“ ЕООД, ЕИК: ****, със седалище и адрес на управление: гр.

София, район „Подуяне“, ул. **** да заплати на „П.“ ЕООД, ЕИК: ****, със седалище и адрес на управление: гр. Бургас, ул. **** на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 273 ГПК сумата от