Решение № 158 от 25.03.2025, Окръжен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 158 гр. Велико Търново, 25.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Станислав Стефански

Членове:

Еманоел Вардаров

ЛЮБКА МИЛКОВА при участието на секретаря Мария Й. Ранкова като разгледа докладваното от Еманоел Вардаров Въззивно гражданско дело № 20254100500087 по описа за 2025 година

Производство по реда на чл.258 от ГПК.

С Решение№1471/11.11.2024г.. по гр.дело№3835/2023г. на ВТРС, съдът е: - приeл за установено по иск на В. К. Б. с ЕГН**********, от гр.П.Тръмбеш, ул.“ в против „Групама Животозастраховане“ЕАД с ЕИК:131272330, със седалище и адрес на управление: гр.София бул.“Цариградско шосе“№47А, бл.В ет.III с правно основание чл.26 ал.1 пр.1 от ЗЗД ввр. чл.143 от ЗЗП, че клаузата т.86 на Раздел Х „Дефиниции“, от ОУ към Групов договор за застраховка „Живот, свързана с банков кредит“ сключен между „Групама Животозастраховане“ЕАД и „Банка ДСК“АД в частта, в която се поставя изискване за неспособност на лицето да упражнява каквато и да била дейност, чрез полагане на личен труд за осигуряване на доход, е нищожна, като неравноправна; осъдил „Групама Животозастраховане“ЕАД с ЕИК:131272330, със седалище и адрес на управление: гр.София бул.“Цариградско шосе“№47А, бл.В ет.III по иск с правно основание чл. 456 ал.1 от КЗ ввр. чл.86 от ЗЗД да заплати на В. К. Б. с ЕГН**********, от гр.П.Тръмбеш, ул.“ сумата 442.65лв. - главница, представляваща част от дължима застрахователна сума по застрахователен сертификат№4005000120767/07.10.2015г. към Групов договор за застраховка „Живот, свързана с банков кредит“ сключен между „Групама Животозастраховане“ЕАД и „Банка ДСК“АД за настъпил покрит риск, равняваща се на месечната погасителна вноска по договор за кредит за текущо потребление от 07.10.2015г., сключен между „Банка ДСК“АД и В. К. Б. с падежна дата 05.08.2023г., ведно със законна лихва от 20.12.2023г.(датата на подаване на иска) до окончателното и изплащане; сумата 340.00лв., представляваща направени по делото разноски; -осъдил „Групама Животозастраховане“ЕАД с ЕИК:131272330, със седалище и адрес на управление: гр.София 1 бул.“Цариградско шосе“№47А, бл.В ет.III да заплати на адв.Я. Д. Д. от САК сумата 600.00лв.(с ДДС) - определено адвокатско възнаграждение по чл.38 ал.2 от ЗА.

Въззивното производство е образувано по въззивна жалба, подадена от „Групама Животозастраховане“ЕАД(чрез юрисконсулт Д. Д.) п р о т и в Решение№1471/11.11.2024г.. по гр.дело№3835/2023г. на ВТРС. Счита, че в решението си съдът неправилно е тълкувал разпоредбите на ОУ, приложими към процесния застрахователен договор и неправилно е приложил материалния закон. Съгласно чл.8.2 от ОУ отговорността на застрахователя следва да се ангажира при настъпила „пълна трайна неработоспособност“ като в чл.86 от ОУ е дадена дефиниция на използваното понятие - “пълна трайна неработоспособност на застрахованото лице е медицински удостоверима, вероятно постоянна, над 70% трайна неработоспособност и неспособност на лицето да упражнява каквато и да била дейност чрез полагане на личен труд за осигуряване на доход, настъпила през срока на индивидуалното застрахователно покритие като пряк резултат от застрахователно събитие. Неспособността на лицето да упражнява каквато и да е дейност чрез полагане на личен труд за осигуряване на доход се установява въз основа на документи, посочени в чл.41 от ОУ.“. В чл.41 от ОУ били изброени изчерпателно документите, с които застрахователят се снабдявал, с цел доказване на настъпването на покрит риск, в зависимост от това дали застрахованият работи съответно като държавен служител, намира се в трудово правоотношение, работи по договор за управление или граждански договор, или е самоосигуряващо се лице. В обжалваното решение ВТРС приел, че „клаузата на т.86 от ОУ е неравноправна по смисъла на чл.143 ал.2 т.6 от ЗЗП, тъй като позволява на застрахователя да се освободи от задълженията си по договора по своя преценка, без същата възможност да е предоставена на потребителя“.

Жалбоподателят счита, че обявената за нищожна клауза отговаряла напълно на изискванията за добросъвестност и не води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Процесната застраховка имала обезщетителен характер и имала за цел да обезпечи кредитора на ищеца само в случай, че ищецът изпаднел в състояние на пълна и трайна невъзможност да изкарва доходи със собствен труд. Клаузата ясно, недвусмислено и пълно описвала покрития от застрахователя риск, като застрахователят няма никаква обективна или фактическа възможност да влияе върху проявлението на елементите на покрития риск. За да била налице неравноправност, определена клауза следвало да създава значително несъответствие в правата и задълженията на насрещните страни и това несъответствие да е в ущърб на физическото лице, договарящо се без съответни знания и възможност да прецени действителния си индивидуален интерес. В случая, обаче спорна не била клауза, предоставяща право на застрахователя да откаже изплащане на обезщетение или възлагаща някакво допълнително непосилно задължение на ползвателите на услугата, а самата дефиниция на покрития риск, така както бил възприет от договарящите се по груповия договор - банка и застраховател. Сама по себе си медицинската експертиза на трудоспособността не можело да установи всички характеристики, квалифициращи покрития риск(с медицинското заключение можело да се установи само трайният характер и обема на загубената работоспособност, но не и ефектът върху трудовата заетост, който бил съществен за застраховащия кредитор). Счита, че чл.86 от ОУ не е неравноправна клауза, тъй като не позволявала застрахователя да се освободи от задълженията си по договора по своя преценка, а препращала към разпоредбата на чл.41 от ОУ. В чл.41 от ОУ изрично били посочени документите, въз основа на които застрахователят преценява налице ли е или не покрит риск.

Посочените документи не зависели пряко или непряко от волята на застрахователя и наличието или липсата им не може да бъде повлияно от волеизявление на „Групама Животозастраховане“ЕАД. По 2 този начин била изключена възможността за субективна преценка и оказване на пряко влияние, от която и да е от страните. В решението си ВТРС изобщо не бил разгледал разпоредбата на чл.41 от ОУ, а бланкетно посочил, че няма нормативно установено правно основание, въз основа на което да се заключи, че едно лице не може да извършва какъвто и да било труд. Счита, че клаузата не била неравноправна и на основание чл.143 ал.2 т.3 от ЗЗП, тъй като поставяла изпълнението на задълженията на търговеца/доставчика в зависимост от условие, чието изпълнение изцяло не зависи от неговата воля. Разпоредбата на чл.86 от ОУ не попадала и в хипотезата на чл.143 ал.2 т.6 от ЗЗП - клаузата не позволявала на застрахователя да се освободи от задълженията си по своя преценка, а точно обратното - при наличие и представяне на изрично изброени документи, които се издават от трети за застрахователното правоотношение лица - ТЕЛК и работодателя на застрахования - застрахователят бил длъжен да заплати застрахователно обезщетение. В решението на ТЕЛК нямало правно основание да се постанови, че лицето не може да извършва какъвто и да било труд, като в клаузата от ОУ било предвидено освен решение на ТЕЛК, представяне и на изчерпателно изброените в т.41 от ОУ документи, доказващи неспособността на лицето да упражнява каквато и да е дейност чрез полагане на личен труд. Към момента на предявяване на доброволната застрахователна претенция, застрахованата В. К. Б. не била изгубила възможността да упражнява, каквато и да била дейност чрез полагане на личен труд за осигуряване на доход, поради което не били налице основание за ангажиране на отговорността на застрахователя. Това се потвърждавало и от представената от СУ„Ц.Церковски“ гр.П.Тръмбеш служебна бележка изх.

№48/28.09.2023г., че застрахованата е служител на училището на длужност „Главен учител“ на безсрочен трудов договор от 22.09.1994г. до момента на издаване на бележката(два месеца - след издаване на процесното ТЕЛК решение). Съгласно заключението на вещото лице, изготвило СМЕ и отговорите на въпроси, зададени в съдебно заседание, „към момента на изготвяне на експертизата тя е на работа като учител, според служебната бележка, която беше представена по делото. ТЕЛК е издал в своето решение спрямо условията на труд, които са противопоказани за заболяването на ищцата. В случая работата и като учител няма такива и тя може да я изпълнява. Лицето може да полага труд, дори с определени 100% трайно намалена работоспособност, но зависи от труда, условията и неговото състояние“. Счита, че по този начин не били доказани и двете предпоставки, при наличието на които застрахователят следва извърши плащане на застрахователно обезщетение, а именно: медицински удостоверима, вероятно постоянна, над 70% трайна неработоспособност и неспособност на лицето да упражнява каквато и да била дейност чрез полагане на личен труд за осигуряване на доход, настъпила през срока на индивидуалното застрахователно покритие като пряк резултат от застрахователно събитие. Моли съда да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли предявените с исковата молба искове. Претендират се разноските пред двете инстанции. За съдебно заседание е подадено становище от въззивника „Групама Животозастраховане“ЕАД(чрез юрисконсулт Д. Д.), с което се поддържа въззивната жалба.

В срока по чл.263 ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от насрещната страна В. К. Б.(чрез адв.Я. Д.Д. от САК), с който оспорва въззивната жалба като неоснователна и моли да бъде отхвърлена, респ. обжалваното първоинстанционно решение потвърдено изцяло, като правилно и законосъобразно, по съображения по същество, развити в отговора на жалбата. ВТРС правилно бил приел, че В. К. Б. притежава качеството на „потребител“ на застрахователна услуга, а ответникът застраховател на „търговец" по смисъла на §.13 т.1, т.2 от ДР на ЗЗП, респ., че в отношенията между страните се прилага регламентацията на специалния закон. Първоинстанционният съд е формулирал обоснован извод, че процесната клауза се явява 3 неравноправна по смисъла на чл.143 ал.1 и чл.143 ал.2 т.3 и т.6 от ЗЗП. В конкретната хипотеза липсва индивидуална договореност досежно атакуваната разпоредба от ОУ, което на основание чл.146 ал.1 от ЗЗП я правело нищожна. Исковата претенция била за заплащане на застрахователна сума по застраховка „Живот“ в полза на кредитополучател, равняваща се на погасителни вноски, в резултат на настъпил покрит риск в периода на застрахователното покритие - пълна трайна неработоспособност на застрахования в резултат на онкологично заболяване, призната с експертно решение на ТЕЛК. Застрахователното дружество отказало изцяло плащане, тъй като състоянието на ищцата не отговаряло на дефиницията за „пълна трайна неработоспособност“, дадена в ОУ към груповия застрахователен договор, поставяйки изисквания лицето да е неспособно да упражнява каквато и да била дейност чрез полагане на личен труд за осигуряване на доход. На В. К. Б. с ЕР на ТЕЛК и била е определена 92.6% трайно намалена работоспособност, като вещото лице посочило(в неоспореното заключение по допуснатата експертиза), че не по-малко от 76% от тях се дължат единствено на диагностицираното онкологично заболяване - карцином. Вещото лице посочило, че от дълги години в нашата уредба било премахнато понятието „липсваща работоспособност“ и било въведено на негово „трайно намалена работоспособност“. Според вещото лице дори при определени и 100% трайно намалена работоспособност лицето все пак можело да полага някакъв вид труд за осигуряване на доход при спазване на противопоказните условия на труд, както бил и конкретният случай. Счита, че така дадената от застрахователя дефиниция за предвидения покрит риск „пълна трайна неработоспособност“ в определени нейни части вече не била актуална и не отговаряла на съществуващата уредба, боравейки с отпаднали към момента медицински понятия и състояния и въвеждайки неустановими от формална гледна точка медицински вероятности, поради което сама по себе си така формулирана води до изначална невъзможност за осъществяване на така предвидения покрит риск във всички случаи и респ. за ангажиране отговорността на застра‐ хователя, независимо от редовното плащане на застрахователната премия. Не съществувало нормативно установено правно основание, въз основа на което компетентните органи на медицинската експертиза да постановят, че едно лице, макар и освидетелствано със 100% ТНР, не може извършва абсолютно никаква дейност(физическа или интелектуална) чрез полагане на личен труд. Процесният покрит риск следвало по тълкувателен път да се актуализира и съобрази с динамиката на обществените отношения към момента, за да отговаря на изискванията за добросъвестност и да не води до значително неравновесие между правата и задълженията на спорещите страни.Така първоинстанционният съд бил формулирал правилен и обоснован извод, че в рамките на производството се установявало наличието на нищожна, като неравноправна, клауза т.86 на Раздел Х „Дефиниции“, от ОУ към Групов договор за застраховка „Живот, свързана с банков кредит“, в частта, в която се поставя изискване за неспособност на лицето да упражнява каквато и да била дейност чрез полагане на личен труд за осигуряване на доход. Застрахователят следвало да отговаря в конкретния случай за „трайно намалена работоспособност над 70%, настъпила през срока на индивидуалното застрахователно покритие като резултат от застрахователно събитие/заболяване/ и медицински удостоверена с експертно решение на ТЕЛК“, който покрит риск считаме за безспорно и категорично установен. Mоли да бъде отхвърлена въззивната жалба.