Решение № 360 от 27.01.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 360 гр. Пловдив, 27.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, X ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Живко Ст. Желев при участието на секретаря Стела Гр. Грозева като разгледа докладваното от Живко Ст. Желев Гражданско дело № 20245330101418 по описа за 2024 година

Предявен е иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.първо ЗЗД.

Ищцата Р. Й. П. твърди, че между нейния наследодател Б.Й.П. (починал на ***.) и ответника е сключен Договор за паричен заем № ***. Договорът за кредит включвал клауза, според която се дължи неустойка за недаване на обезпечение чрез поръчителство в определен в договора срок. Поддържа се, че дължимата в случай на неизпълнение неустойка не е включена като част от годишния процент на разходите по кредита, което е в противоречие с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, в резултат на което договорът за кредит е недействителен по смисъла на чл. 22 от ЗПК. Предвид това ищцата дължала само главницата, но не и договорна лихва и други плащания. Предвид това се претендира ответникът да бъде осъден да заплати на ищцата сумата от общо 100 лв., от които 50 лв. по клаузата за възнаградителна лихва и 50 лв. по клаузата за неустойка, като дадени без основание. В хода на производството е заявено и допусното увеличение на иска за върщане на недължимо платена сума във връзка с нищожна клауза за неустойка от 50 лв. до 153,44 лв.

Ответникът „Изи Асет Мениджмънт” АД е подал отговор, в който оспорва неустойката да е била част от печалбата на кредитора. Поддържа, че това е индивидуално договорена клауза с потребителя и ако той бе изпълнил срочно своето задължение, то вземането за неустойка не би възникнало в полза на кредитора. Сочи се, че доколкото вземането за неустойка представлява обезщетение, което не е сигурно, че ще се дължи към момента на сключване на договора, то не е необходимо и да се включва при формиране на ГПР. Излага подробни доводи относно това, че договорът не противоречи на изискванията на ЗПК и счита иска за неоснователен.

Съдът намери за установено следното:

На *** г. между „Изи Асет Мениджмънт” АД като заемодател и Б.Й.П.

1

(наследодател на ищцата) като заемател бил сключен договор за паричен заем № *** за предоставяне на сумата 400 лв. Отразеният в договора фиксиран годишен лихвен процент е 40,00%, годишният процент на разходите е 48,26 %, а задължението следва да се погаси на 16 седмични вноски до 18.07.2019г. Съобразно чл. 4, ал. 1 от Договора, в тридневен срок от сключването му, длъжникът следва да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: 1) две физически лица- поръчители, всяко от които да отговаря на следните, кумулативно поставени изисквания: да представи служебна бележка от работодател за размера на трудовото възнаграждение; нетният размер на осигурителния му доход да е в размер над 1000 лв.; да работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с „Изи Асет Мениджмънт” АД; да няма незаплатени осигуровки за последните две години; да няма задължения към други банкови и финансови институции или ако имакредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус „период на просрочие от 0 до 30 дни“ или 2) банкова гаранция, с бенефициер – дружеството заемодател, за сумата от 426,72 лв. (сумата, посочена чл. 2, т. 7 от договора), със срок на валидност 30 дни след крайния срок на плащане на задълженията по договора. При неизпълнение в срок на посоченото задължение, в тежест на длъжника е да заплати на кредитора неустойка в размер от 153,44 лева, която кредиторът е разсрочил в чл. 4, ал. 2 от Договора и която се добавя към всяка анюитетна вноска (към всяка вноска се добавя сумата от 9,59 лв.).

От приетото по делото Удостоверение за наследници изх. № ***/*** г., издадено от Община ***, район „***“ (л. 6) се установява, че ищцата е единствен наследник (***) на починалия заемател Б.Й.П., починал на ***., за което е издаден акт за смърт № ***/***г. на Община ***, район „***“.

Не съществува спор между страните, че при формиране на приложимия към договора за кредит ГПР, ответникът- кредитор не е включил вземането за неустойка при неосигуряване на обезпечение (което е в размер от 153,44 лв.).

От представената по делото справка, касаеща размера на върнатите по договора суми е видно, че общо заплатената по процесния договор сума възлиза на 580,16 лв.

(на 22.04.2019 г. са заплатени 40 лв., на 08.05.2019г. са заплатени 100 лв., на 07.06.2019г. са заплатени 91 лв., на 08.07.2019 г. са заплатени 91 лв., на 06.08.2019г. са заплатени 191 лв. и на 21.08.2019г. са заплатени 67,16 лв.) - л. 39-гръб.

При така установените факти се налагат следните правни изводи:

Безспорно е, че между Б.Й.П. (наследодател на ищцата) като заематели "Изи Асет Мениджмънт" АД, като заемодател е възникнало облигационно правоотношение по договор за предоставяне на потребителски кредит № ***/*** г., сумата по който е била усвоена. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства.

Наследодателят на ищеца е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните по договора имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК.

Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Твърденията за недействителност на договора на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал.

2

1, т. 10 ЗПК следва да бъдат разгледани в светлината на процентната стойност на ГПР, разписана в чл. 2, т. 8 Договора, доколкото са неразривно свързани. Разпоредбата на чл. 4, ал. 1 от договора, възлага в тежест за заемателя да осигури едно измежду следните обезпечения: две физически лица- поръчители (които следва да отговарят на горепосочените кумулативно поставени изисквания) или банкова гаранция в размер от 426,72 лв. (изискването е банковата гаранция да е в размера на общо дължимата по договора сума, която е посочена в чл. 2, т. 7). Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 4, ал. 1 и ал. 2 от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество те представляват скрито възнаграждение за кредитора (което последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка).

Изискванията, които клаузата на чл. 4, ал. 1 от договора въвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер (400 лв.). Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция в размер от 426,72 лв. (което като стойност е повече от чистата стойност на получения финансов ресурс и за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане) или поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях (така, както са отразени във фактическата част от настоящото изложение).

Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати като капитализира допълнително вземане, което обозначава като „неустойка“. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” при формиране на ГПР по договора, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в чл. 4, ал. 2 от Договора, изначално разсрочва вземането за „неустойка при липса на обезпечение” като при формирането на всяка анюитетната вноска добавя и част от дължимата сума за „неустойка“. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора (съответно, сигурен разход за потребителя) и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.

Съгласно чл.19, ал.1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните 3 такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 48,26 %, а възнаградителната лихва- 40 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Нещо повече, предвид предпоставките, при които става изискуема разписаната в чл. 4, ал. 2 от Договора „неустойка”, то тя е с характер на възнаграждение и следва изначално да бъде включена при формирането на ГПР. На практика, клаузата на чл. 4. 2 от договора единствено води до допълнително увеличаване на задълженията на потребителя (увеличава относителната финансова тежест на договора), като дава възможност на кредитора да капитализира допълнителен приход от присъща му дейност.

Предвид гореизложеното, то следва да се акцентира върху факта, че липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора съобразно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора. Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР и неясната методика на формирането му, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита, което следва да се окачестви като нелоялна и по - специално заблуждаваща търговска практика.

Това от своя страна означава, че клаузата относно общия размер на сумата, която следва да плати потребителя, е неравноправна по смисъла на чл. 3, § 1 и чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост, което в конкретния случай е особено съществено предвид обстоятелството, че в чл. 2, т. 7 от Договора като обща сума за заплащане от потребителя е посочена 426,72 лева. В тази величина обаче, не е включена дължимата по чл. 4, ал. 2 от Договора „неустойка” в размер от 153,44 лв. Тоест, освен пълно разминаване между посочения в договора ГПР и действителния процент на разходите, който се изчислява на годишна база, е налице несъответствие и между сумата, която потребителят реално ще заплати по договора и тази отразена в него.

За да бъде уважен предявеният иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1- во ЗЗД, то в тежест на ищеца е да установи, че е налице предаване, съответно получаване на парична престация, нейният размер и пряка причинно- следствена връзка между обогатяването и обедняването. В тежест на ответната страна е да докаже основанието, на което я е получил.