Решение № 154 от 19.12.2025, Апелативен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 154 гр. Варна, 19.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Янко Д. Янков

Членове:

Даниела П. Костова

Светослава Н. Колева при участието на секретаря Геновева Хр. Ненчева в присъствието на прокурора С. В. К. като разгледа докладваното от Светослава Н. Колева Въззивно частно наказателно дело № 20253000600370 по описа за 2025 година Производството пред Апелативен съд Варна е образувано по реда на чл.

32 от Закона за признаване, изпълнение и изпращане на решения за конфискация или отнемане и решения за налагане на финансови санкции, по жалба на Л. Н. А. срещу Решение № 345 от 11.11.2025 г., постановено по частно наказателно дело № 1506 по описа за 2025 г. на Окръжен съд – Варна, с което е признато и допуснато до изпълнение решение за конфискация, издадено от съдебен орган на Кралство Нидерландия, за да се произнесе, взе предвид следното

Производството пред първата инстанция е образувано по искане на компетентен орган на държава – членка на Европейския съюз за признаване и изпълнение на влязло в сила съдебно решение за конфискация на парична сума, постановено спрямо български гражданин. С обжалваното Решение № 345 от 11.11.2025 г. по ЧНД № 1506/2025 г. Окръжен съд – Варна е приел, че са налице предпоставките за признаване и е допуснал изпълнението на чуждестранния съдебен акт.

Въззивната жалба е подадена в срок и от легитимирана страна, поради което е допустима, но разгледана по същество е неоснователна.

Настоящият въззивен съдебен състав споделя крайния извод на първата инстанция за наличие на предпоставките за признаване и допускане до изпълнение на чуждестранното решение за конфискация, като намира за необходимо да уточни приложимия правен режим и да коригира правната 1 квалификация на производството, както и да обсъди подробно наведените във въззивната жалба възражения.

С действащата редакция на Закона за признаване, изпълнение и изпращане на решения за конфискация или отнемане и решения за налагане на финансови санкции законодателят е уредил два ясно разграничени правни режима за признаване и изпълнение на решения за конфискация в рамките на Европейския съюз. Това разграничение е изрично закрепено в чл. 43 от закона, както и в систематичното обособяване на глава четвърта, която урежда производството въз основа на Регламент (ЕС) 2018/1805 на Европейския парламент и на Съвета от 14 ноември 2018 година относно взаимното признаване на заповеди за обезпечаване и заповеди за конфискация. От съдържанието и мястото на чл. 43 следва, че националният закон продължава да се прилага като самостоятелно правно основание единствено по отношение на Кралство Дания и Република Ирландия, които по силата на първичното право на Европейския съюз не участват в обхвата на регламента. По отношение на всички останали държави членки признаването и изпълнението на актове за обезпечаване и актове за конфискация се извършва при пряко приложение на Регламент (ЕС) 2018/1805, като разпоредбите на националния закон имат допълващ и процесуален характер, доколкото не му противоречат.

В конкретния случай безспорно приложим е именно този втори режим, тъй като решението за конфискация е издадено от съдебен орган на Кралство Нидерландия – държава членка, попадаща изцяло в приложното поле на Регламент (ЕС) 2018/1805 и за която не е предвидено изключение по чл. 43 от закона. В този смисъл националният закон не може да се прилага като самостоятелно материалноправно основание за признаване, а единствено като допълваща процесуална рамка, доколкото Регламент (ЕС) 2018/1805 не урежда изчерпателно всички въпроси на вътрешното производство в изпълняващата държава. Националното законодателство намира приложение по отношение на определянето на компетентния съд, процесуалния ред за образуване и разглеждане на делото, сроковете и реда за обжалване, участието и процесуалните права на страните, както и начина на уведомяване на издаващата държава и на компетентните национални органи по изпълнението.

Същевременно чрез националния закон се уреждат въпросите, свързани с привеждането в изпълнение на признатото решение, включително посочването на органа по изпълнение, приложимия вътрешен ред за събиране на паричната сума или за реализиране на конфискацията, както и отношенията между съда и изпълнителните органи. По този начин националният закон изпълнява подчинена и обслужваща функция спрямо регламента, като осигурява процесуалния механизъм за неговото ефективно прилагане във вътрешния правен ред, без да изменя, допълва или поставя допълнителни материалноправни условия за признаване извън предвидените в Регламент (ЕС) 2018/1805. Националният закон не може да въвежда самостоятелни или допълнителни основания за отказ от признаване и изпълнение, различни от изчерпателно уредените в регламента, нито да разширява обхвата или съдържанието на допустимия съдебен контрол, без това да противоречи на принципа на примата и директното действие на правото на Европейския съюз.

2

Първоинстанционният съд е разгледал производството, позовавайки се на националния закон, без изрично да изведе правната квалификация на приложимия режим и без да съобрази систематичното разграничение, въведено с глава четвърта от закона, което представлява непълнота в правната аргументация и неточно ориентиране в действащата нормативна конструкция.

Този пропуск обаче не води до неправилност или незаконосъобразност на съдебния акт, тъй като по същество извършената от Окръжен съд – Варна проверка съответства по обем и съдържание на проверката, допустима и при режима на Регламент (ЕС) 2018/1805, като съдът не е излязъл извън допустимите граници на взаимното признаване.

Предмет на признаване и изпълнение е Решение за конфискация № 21003805-18 от 18.10.2019 г., постановено от съд Арнем–Леуварден (Gerechtshof Arnhem-Leeuwarden), Кралство Нидерландия, влязло в сила на 16.02.2021 г., с което спрямо българския гражданин Л. Н. А. е наложена конфискация на парична сума в размер на 40 760 евро, определена като облага от извършена престъпна дейност. Посоченият акт представлява „съдебно решение“ по смисъла на чл. 2 от Регламент (ЕС) 2018/1805, тъй като е постановен от компетентен съд на държава – членка на Европейския съюз в рамките на наказателно производство и с него окончателно е разпоредено отнемане на имущество под формата на конфискация на парична сума.

Решението е придружено от надлежно издадено удостоверение по регламента, съдържащо всички изискуеми реквизити, от което се установяват както данните за издаващия орган и засегнатото лице, така и влизането в сила на акта и обстоятелството, че конфискацията е постановена при спазване на процесуалните права на лицето. Не са налице основания за отказ от признаване по смисъла на Регламент (ЕС) 2018/1805.

Всички възражения, развити във въззивната жалба, са неоснователни, като част от тях са правно ирелевантни за предмета на настоящото производство, а други противоречат на пряко приложимото право на Европейския съюз и на основните принципи, върху които е изграден механизмът на взаимното признаване.

Неоснователно е възражението, че първоинстанционният съд не е извършил подробна проверка относно собствеността върху възбранените и запорирани активи и дали същите представляват лична собственост на засегнатото лице или съпружеска имуществена общност. Производството по признаване и изпълнение на решение за конфискация не включва разрешаване на вещноправни спорове, нито проверка на гражданскоправния режим на отделни активи. Допускането на подобна проверка би означавало изпълняващият съд да навлезе в същински контрол върху материалноправните последици на чуждестранното съдебно решение, което е несъвместимо с режима на Регламент (ЕС) 2018/1805. Въпросите относно принадлежността на конкретно имущество, обема на правата на трети лица и начина на индивидуализиране на активите са относими единствено към фазата на изпълнение и подлежат на разглеждане от компетентния орган по изпълнение съгласно вътрешното право, но не могат да обосноват отказ от признаване.

3

Неоснователно е и възражението, че част от имуществото е придобито преди инкриминирания период и поради това не може да бъде предмет на конфискация. От съдържанието на решението за конфискация и придружаващото го удостоверение е видно, че е наложена конфискация на парична сума, определена като облага от престъпна дейност, а не конфискация на конкретно индивидуализирано имущество. При този вид конфискация времето на придобиване на отделни активи е ирелевантно, доколкото предмет на отнемане е стойностният еквивалент на престъпната облага, а не определени вещи. Противното разбиране би обезсмислило института на конфискацията на равностойност и би позволило заобикаляне на санкцията чрез формално позоваване на момента на придобиване на конкретни активи.

Лишено от правно основание е и възражението за изтекла давност по българското законодателство. В производството по признаване и изпълнение изпълняващият съд не прилага националните правила относно давността за наказателно преследване или за налагане на санкции, тъй като решението за конфискация е постановено и е влязло в сила в издаващата държава.

Възможността за отказ поради давност е допустима, само ако е изрично предвидена в регламента, каквато хипотеза в случая не е налице. Приемането на обратното би довело до подмяна на принципа на взаимно признаване с недопустим национален контрол върху последиците на влязъл в сила съдебен акт на друга държава членка.

Неоснователно е и възражението, че по българското наказателно право за престъплението „трафик на хора“ не е задължително предвидена конфискация на имущество.

Настоящият въззивен съдебен състав намира за необходимо да уточни съдържанието на понятието „конфискация“ по смисъла на правото на Европейския съюз, което не съвпада с ограниченото му разбиране в българското наказателно право като вид наказание. Съгласно Регламент (ЕС) 2018/1805 конфискацията представлява всяка мярка, постановена с окончателно съдебно решение, която води до окончателно отнемане на имущество или парична стойност, произтичаща пряко или косвено от престъпна дейност, независимо от нейната квалификация във вътрешното право на издаващата или изпълняващата държава. В този смисъл правото на Европейския съюз възприема функционално и материално съдържателно разбиране за конфискацията, при което определящ е резултатът – лишаване на лицето от престъпната облага, а не формалното й обозначаване като наказание, мярка за сигурност или последица от осъждането. Именно поради това понятието „конфискация“ по смисъла на регламента обхваща и отнемането, предвидено в чл. 53 от Наказателния кодекс, което по българското право не се квалифицира като наказание, но по своето естество представлява окончателно лишаване от имущество, придобито или използвано във връзка с престъпление. Прилагането на национално, по-тясно разбиране за конфискация би противоречало на целите на Регламент (ЕС) 2018/1805 и би довело до неоправдано ограничаване на принципа на взаимното признаване.

4

В този контекст следва да се подчертае, че облагата, придобита в резултат на престъпление „трафик на хора“, по своето естество представлява имущество, получено пряко от престъпна дейност, което по българското наказателно право подлежи на отнемане по реда на чл. 53 от Наказателния кодекс. Разпоредбата на чл. 53 НК предвижда задължително отнемане в полза на държавата на предмета на престъплението, както и на вещите и имуществото, които са придобити чрез престъплението или са послужили за неговото извършване, независимо от това дали отнемането е квалифицирано като наказание. При престъплението трафик на хора получената парична облага е пряка и непосредствена последица от противоправното деяние и не представлява законно придобито имущество, поради което нейното отнемане не е обусловено от налагането на наказание „конфискация“ по чл. 44 НК, а следва пряко от императивната разпоредба на чл. 53 НК като задължителна правна последица от осъждането. В този смисъл дори и при прилагане единствено на вътрешното българско право облагата от трафик на хора подлежи на отнемане, което допълнително потвърждава, че признаването и изпълнението на чуждестранно решение за конфискация на такава облага не само не противоречи, но е напълно съответно на основните принципи на националния наказателноправен ред, както и на функционалното разбиране за конфискация по смисъла на Регламент (ЕС) 2018/1805, насочено към лишаване на извършителя от икономическата полза от престъплението и предотвратяване на последваща престъпна дейност.