Определение № 1962 от 16.04.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1962 гр. София, 16.04.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на трети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Емил Томов

Членове:

Драгомир Драгнев

Геновева Николаева като разгледа докладваното от Емил Томов Касационно гражданско дело № 20248002104635 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 от ГПК .

Образувано е по касационна жалба на „Виваком България”ЕАД,универсален правоприемник на „Булсатком” ЕООД,чрез пълномощник адв. Л. Ц. от САК срещу решение № 4442 от 23.07.2024г по в. гр.дело № 8837/2023г.на Софийски градски съд , с което е потвърдено решение от 13.04.2023г по гр.д №18336/2021г на Софийски районен съд, постановено в трудов спор за дължимо от работодателя„Булсатком” ЕООД обезщетение след прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл.326,ал.1 КТ,уговорено в допълнително споразумение в размер на дванадесет месечни заплати .

Искът на А. С. К. –Г. на основание чл.66, ал.2 КТ е уважен за сумата 34 809,96лв ведно със законна лихва от 31.03.2021г,като първоинстанционното решение е обжалвано от работодателя с възражение за нищожност на клаузата в т.9 от допълнително споразумение№1046/01.08.2016г.към трудов договор

№811/16.06.2008г,с която претендираното обезщетение е било договорено „независимо от повода и основанието за прекратяване на трудовия договор”. При изяснена и безспорна фактическа обстановка относно елементите на трудовото правоотношение с ищцата – безсрочен трудов договор и прекратяването му с предизвестие от последната на основание чл.326, ал.1 КТ считано от 01.03.2021г, въззивният съд е отхвърлил доводите на ответника за противоречие на уговорката с добрите нрави, за договаряне във вреда на представлявания, за нищожност поради прекомерност на предвидения размер обезщетение и за злоупотреба с право от страна на ищцата ,което работодателят е считал за изводимо от факта , че по своя инициатива и не по негова вина е прекратила трудовото правоотношение . На свой ред 1 въззивният съд е приел,че уговорката в допълнителното споразумение,дала основание за притезателното право, не попада под забраната на чл.66, ал.2 КТ или друга забрана, ограничаваща договорната свобода. Тъй като недействителността на трудовия договор се характеризира с редица особености спрямо недействителността на договорите в ЗЗД, въззивният съд изтъкнал критерия на чл.74, ал.1 КТ и се е позовал на формирана практика на ВКС по прилагането на чл.74, ал.2 КТ,и за тълкуването на уговорките съгласно чл.20 ЗЗД.Съобразил е задължението си да следи за спазване на повелителните разпоредби и да се произнесе по нищожността на отделни клаузи включително,според указаното в ТР №1 от 27.04.2022г на ОСГТК.Въззивният съд е приел ,че в трудовия договор е допустимо с оглед разпоредбата на чл. 66 ал. 2 КТ да се договарят друг вид обезщетения при прекратяване на трудовото правоотношение,извън предвидените в КТ /чл.225, чл. 220 КТ, чл. 222 КТ и др.

Аналитично е посочил ,че подобни обезщетения не са чужди на законодателя /предвидени са в чл. 225 ЗСВ, чл. 227 ЗОВСРБ, чл. 234 ЗМВР и др./,като отново ограниченията са императивите разпоредби на закона и добрите нрави – арг. чл. 9 ал.1 ЗЗД, и допълнителното ограничение за регулираните от КТ правоотношения и последици от същите – чл.66 ал.2 от КТ. Въззивният съд е изтъкнал, че споделя критериите за преценка за противоречие с добрите нрави, възприети в решение №1291 от 03.02.2009г по гр.д №5477/2007г на ВКС Четвърто г.о, както и възприетото във връзка с действителността именно на такава клауза в решение№ 28/28.03.2022г. по гр.д. №2376/2021 г. на ВКС, ІІІ г. о, решение № 56/04.04.3022 г. по гр. д. № 2700/2021 г. на ВКС, ІІІ г.о, решение № 75/23.06.2022 г. по гр. д. № 2712/20221 г. на ВКС, ІІІ г. о. и решение №30/24.06.2022 г. по гр. д. № 1883/2021 г. ВКС, ГК, ІV г. о. , в които решения е прието, че в частта й,в която обезщетението се уговаря „независимо от повода и основанието за прекратяване на трудовия договор“,уговорката в т.9 от допълнителното споразумение е частично недействителна като противоречаща на добрите нрави в хипотезите на прекратяване на трудовоправната връзка поради виновно поведение на работника, като поетото задължение заплащане на обезщетение от работодателя може да съществува самостоятелно и без тази част на уговорката. При това положение уговореното задължение за работодателя го обвързва в случаите, когато работникът е бил добросъвестен.

Направена е отлика за случаите,когато поради виновно негово поведение е предприето дисциплинарното му уволнение,или когато работникът е подвел работодателя относно бъдещето на правоотношението и след като е постигнал благоприятна за него договореност се възползва от това и в къс срок едностранно прекрати правоотношението.В настоящият случай е изтъкнато ,че не се установяват обстоятелства, които да сочат на недобросъвестност от страна на ищцата при прекратяване на трудовото правоотношение,напротив – важи презумпцията за добросъвестното упражняване на процесуалните права л.8 ал.2 от КТ вкл. и прекратяване на трудово-правната връзка на посочените в закона основания.Следователно въпреки частичната нищожност на клаузата, същата е основание за присъждане на обезщетение,като пак при съобразяване на критериите по чл.26 ал.1 предл.2 ЗЗД съдът е счел, че уговорения размер на обезщетението не е такъв,който води до абсолютно несъответствие както с предназначението на обезщетението,така и с работата, заемана от ищеца и конкретните социално икономически 2 отношения /12 брутни работни заплати/.Въззивният съд е отхвърлил доводите за действия във вреда на представлявания,като е изследвал наведената от ответника с възражение хипотеза на чл.40 ЗЗД при отчитане на всички обстоятелства,свързани с интереса на представлявания и мотивите на представителя да го сключи - т. 3 от ТР № 5 от 12.12.2016 г. по тълк. д. № 5/2014 г. на ОСГТК, и постановени решения по чл. 290 ГПК - решение № 95 от 27.06.2017 г. по гр. д. № 5523/2015 г. на ВКС, решение № 241 от 15.01.2021 г. по гр. д. № 3796/2019 г., и двете по описа на IV г. о., решение № 117 от 20.07.2017 г. по т. д. № 3313/2014 г. на I т. о.,възприети като насока в практиката на ВКС конкретните обстоятелства да се преценяват във всеки отделен случай, но във всички случаи към момента на сключването на договора, като тежестта за доказване е за представлявания. Изтъкнато е ,че по делото не са събрани каквито и да са доказателства,относими към предпоставките по чл.40 ЗЗД,които обстоятелства следва да бъдат доказани пълно и главно от ответника,което не е направено.Доводът за размера на уговореното обезщетение в случая не обосновава противоречие с добрите нрави, не може да обоснове и увреждащо поведение спрямо работодателя.Въззивният съд е разгледал въведените в срок възражения за наличие на злоупотреба с права от страни по допълнителното споразумение като е изтъкнал ,че на изследване и съответно доказване подлежат фактическите твърдения, от които, според страната , се следва извод за нарушение на чл. 8 ал. 1 КТ – в този смисъл напр. решение № 239/21.05.2012 г. по гр. д. № 799/2011 г. на ІV г. о., решение № 345 от 6.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3868/2013 г., IV г. о;решение № 248 от 23.04.2010 г. на ВКС по гр. д. № 254/2009 г., IV г. о; решение № 192 от 4.11.2016 г. на ВКС по гр. д. № 674/2016 г., III г. о., решение № 115/21.02.2024г. по гр.д. № 4362/2022г. на ВКС, IV г.о. Изтъкнато е, че носителят на едно субективно право e свободен да прецени дали и кога да го упражни,поради което и самото упражняване на субективни права е правомерно,в частност служителят да прекрати трудовия договор с предизвестие. Въззивният съд е съобразил критерият,разяснен в решение № 130 от 14.07.2016г., по гр. дело № 150/2016г.,ІV ГО, ВКС, решение №53/04.04.2018г. по гр.д. № 1913/2017г. на ВКС,III г.о кога упражняването на субективното право е недобросъвестно – за бъдат увредени права и законни интереси на други или в противоречие с интересите на обществото, когато правото се упражнява, за да се изключи или да не се осъществи друга правна възможност, е налице злоупотреба са право. В случая решаващо е изтъкнато ,че злоупотреба с право от страна на служителя не е установена, след като не са установени, не са ангажирани и доказателства за конкретни факти и обстоятелства, от които може да се направи този извод.Ищцата не е била недобросъвестна поради това, че е прекратила трудовия договор с едностранно волеизявление.

Правоприемникът на работодателя „Виваком България” ЕАД обжалва въззивното решение като незаконосъобразно, необосновано и постановено в нарушение на процесуални правила при обсъждането на доводите и възраженията на страната.В изложението по чл. 284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи основание по чл. 280 ал.1,т.1 и т.3 ГПК по въпроси, формулирани в два раздела.

В първия раздел на изложението като решаващо произнесен от Софийски градски съд в противоречие с практиката на ВКС се изтъква въпросът за това, противоречи ли на 3 добрите нрави уговорка,въведена в трудовия договор чрез допълнително споразумение, съгласно което работодателят дължи на работника/ служителя обезщетение в размер на 12 брутни трудови възнаграждения, без значение от основанието за прекратяване на трудовия договор, когато работникът/служителят сам е инициирал прекратяване на правоотношението,чрез едномесечно писмено предизвестие по чл. 326, ал. 1 от КТ,без с поведението си работодателят да е дал причина за прекратяване (т.1.1); действителна ли е уговорка, въведена в трудовия договор чрез допълнително споразумение, съгласно която работодателят дължи на работника/служителя/ обезщетение в размер на 12 брутни трудови възнаграждения при прекратяване на трудовото правоотношение ,когато /служителят сам е инициирал прекратяване на правоотношението чрез едномесечно писмено предизвестие по чл. 326, ал. 1 от КТ, без с поведението си работодателят да е дал причина за прекратяване на правоотношението и без в трудовия договор да е изрично посочено ,че уговореното обезщетение се дължи и при прекратяване по силата на чл. 326, ал. 1 от КТ ( т. 1.2) ; за това какви са критериите, за да се приеме, че обезщетението по чл. 66, ал. 2 от КТ (уговорено допълнително между страните, което е извън посочените в КТ) следва да се приеме за прекомерно и като такова да се прогласи за нищожно поради накърняване на добрите нрави, съгласно чл. 26, ал. 1 от ЗЗД (т.1.3) ; за това нищожно ли е обезщетение по чл. 66, ал. 2 от КТ (уговорено допълнително между страните, което е извън посочените в КТ), което се равнява на 12 месечни заплати (равностойни на повече от 50 месечни минимални работни заплати за страната) на служителя към момента на уговарянето като прекомерно и съответно нищожно поради накърняване на добрите нрави, съгласно чл. 26, ал. 1 от ЗЗД( т.1.4) ; за това приложима ли е разпоредбата на чл. 92 от ЗЗД към допълнително уговорено между страните обезщетение по чл. 66, ал. 2 от КТ (уговорено допълнително между страните, което е извън посочените в КТ - т.1.5) ; за това длъжен ли е съдът служебно да следи за валидността на клаузата за обезщетение по чл. 66, ал. 2 от КТ , с оглед съответствието й с добрите нрави ( т.1.6 ); за това единствено поведението на работника / служителя ли е от значение при заплащане на обезщетение по чл. 66, ал. 2 от КТ което е уговорено допълнително между страните и е извън посочените в КТ? Дължи ли работодателят обезщетението, ако е бил добросъвестна страна и не е станал причина за прекратяване на трудовия договор; има ли обезщетението , което се равнява на 12 месечни заплати гратификационен характер ; може ли да се прави аналогия между обезщетение по чл.66, ал.2 КТ което се равнява на определен брой месечни заплати и обезщетенията, изрично посочени в чл.225 ЗСВ,чл.227 ЗОВСРБ, чл.234 ЗМВР (т.1.7) Процесуалноправни въпроси в следващия раздел на изложението са формулирани за това, длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички представени от страните доказателства и всички възражения и доводи на страните (т.2.1) и длъжен ли е въззивният съд да съобразява съдебна практика на ВКС /извън тази по тълкувателни дела /при сходни/идентични факти и обстоятелства (т.2.2) .