Решение № 2240 от 19.05.2023, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2240 гр. Пловдив, 19.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Диляна В. Славова при участието на секретаря Десислава В. Кръстева като разгледа докладваното от Диляна В. Славова Гражданско дело № 20225330110644 по описа за 2022 година

Производството е образувано по искова молба, подадена от П. А. М., ЕГН ********** против „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК 131576434, с която са предявени обективно съединени установителен иск с правна квалификация по чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл.11, ал. 1 т. 9 и т. 10, чл. 19, ал. 4 ЗПК и осъдителен иск по чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД.

В исковата молба се излагат твърдения, че между страните е сключен договор за кредит от ***** г., по силата на който на ищеца е предоставен заем в размер на 400 лева, при фиксиран лихвен процент от 40% и ГПР 48,99% . В чл. 4 от договора била предвидена неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение във фиксиран размер от 242,70 лева. Твърди се, че фиксираният лихвен процент не отговарял на действително приложения, т.к. уговорената неустойка представлявала добавък към договорната лихва, при което кредиторът допълнително се обогатявал в разрез с принципите на добрите нрави, което водело до нищожност на съглашението.

Уговорената възнаградителна лихва надхвърляла повече от три пъти законната, а уговорката за дължимостта й - била нищожна. Клаузата за дължимост на неустойка също била нищожна, като противоречаща на добрите нрави и излизаща извън присъщите й функции. Чрез нея се стигало до скрито оскъпяване на кредита.

Ограниченията по чл. 19, ал. 4 ЗПК били нарушени. Сочи се, че неустойката е договорена в нарушение на изискванията на добросъвестност и била излязла извън присъщата и обезпечителна функция в добросъвестните отношения, като нямало житейска и правна логика един кредитор да престира без наличие на обезщетение, т.е. да е поел риска от евентуално неизпълнение и да изисква едва след сключването на договора да му бъде предоставено обезпечение на дълга, тъй като на практика така се лишавал от гаранции срещу неизпълнението. Твърди, че неустойката по спорния договор има санкционен характер, но поставянето на условие за обезпечение на задължение за всяка вноска с поемане на поръчителство от физическо лице, което да 1 отговаря на изисквания създаващи значителни за изпълнението им препятствия противоречащи на принципа на добросъвестност и целяло да създаде предпоставка за начисляване на неустойка. По изложените съображения, неустойката била в разрез с добросъвестността извън присъщите и функции. Предвидено било тя да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин водела до скрито оскъпяване на кредита и била добавка към възнаградителната лихва на търговеца, като го обогатявала неоснователно.

С оглед изложеното се моли за прогласяване на клаузата за дължимост на неустойка по чл. 4, ал. 2 за недействителна, като противоречаща на принципа на добрите нрави, заобикалящи материално - правните изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, накърняващи договорното равноправие между страните и нарушаващи предпоставките на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК, както и да се осъди ответника да върне на ищеца сумата в размер на 242,70 лева, представляваща платена без основание неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение, предвидена в договора за периода 29.05.2018 г. - 29.12.2019 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда - 22.07.2022 г. до окончателното плащане на вземането.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва предявените искове. Твърдението, че уговорената неустойка била добавък към договорната лихва било невярно и неаргументирано. Досежно възраженията за нищожност на неустойката като противоречаща на добрите нрави, се посочва, че в хипотеза на изпълнение на задължението от кредитополучателя за предоставяне на обезпечение, не би се стигнало до начисляване на неустойката. Излагат се съображения, че същата не излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционни функции. Сочи се, че дори да се приеме, че неустойката е прекомерна, то това не я прави a priori нищожна поради накърняване на добрите нрави, а следва да се намали размера й. Навеждат се доводи, че нормата на чл. 33 ЗПК се явява неприложима в настоящия случай.

Възразява се, че основанието по чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК се явява неприложимо, доколкото между страните е уговорен фиксиран лихвен процент, в който не се включва неустойка. Във връзка с оспорването на договора като противоречащ на нормата на чл.

11, ал. 1, т. 10 ЗПК, се изразява становище, че начинът на формиране на ГПР е посочен в приложение № 1 към ЗПК, като липсва изискване същият да бъде посочван и в договора за паричен заем. Договорът и оспорената клауза отговаряли на изискванията на ЗПК и били действителни. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от страните доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

От приетите по делото писмени доказателства, се установява, че страните са сключили на ***** г. Договор за паричен заем № *****, по силата на който на ищеца е предоставена в заем сумата от 400 лева. Уговорени са в договора следните параметри: възнаградителна лихва в размер на 40%, ГПР в размер на 48,99%, а общо дължимата сума е посочена в размер на 440,85 лева. Съгласно условията на договора, ако в тридневен срок от сключването му ищецът не осигури обезпечение на договора посредством двама поръчители, отговарящи на предвидените условия или банкова гаранция, същият дължи неустойка в размер на 242,70 лева, която е платима на 5 месечни вноски, всяка в размер на по 48,54 лева за периода от 28.06.2018 г. до 26.10.2018 г., която сума се прибавя към дължимата главница и възнаградителна лихва.

По делото е прието и заключение на съдебно-счетоводна експертиза, от което се установява, че размерът на ГПР по процесния договор, изчислен съобразно формулата, 2 опредеделена по силата на Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК е 48,99%. В ГПР по процесния договор за паричен заем от **** г., като разход на заемодателя е включена само договорна лихва. Процентът, с който се оскъпява кредита с постигнатата договорка за заплащане на неустойка за обезпечение в чл. 4, ал. 2 от договора, изчислен като какъв е процента годишно и месечно е: годишен процент на неустойка спрямо главницата по кредита – 145,62%; месечен процент на неустойка спрямо главницата по кредита – 29,12%. Платената неустойка по договора за заем за периода от 29.05.2018 г. до 29.12.2019 г. е в пълен размер от 242,70 лв.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Между страните не е налице спор относно факта на сключване на процесния договор за паричен заем, получаването на сумата от 400 лева в заем от ищеца, като няма спор също, че в договора е предвидена неустойка при непредставяне на обезпечение от заемополучателя в размер на 242,70 лева, с което кредита се оскъпява спрямо главницата със 145,62% годишно и този разход за страната не е включен в ГПР на договора, при изчисляване на който е взета предвид единствено договорната лихва.

С оглед въведените от ищеца твърдения за нищожност на клаузата за неустойка, то съдът следва да изследва наличието, респ. липсата на основания за недействителност на същата.

Съгласно редакцията на Закона за потребителските кредити, договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Ал. 2 на същия член посочва, че страни по договора са потребител и кредитор, като за потребител се смята всяко физическо лице, което при сключването на договор за потребителски кредит действа извън рамките на своята професионална или търговска дейност. Кредитор е всяко физическо или юридическо лице, което предоставя потребителски кредит в рамките на своята професионална и търговска дейност.

Предвид изложеното, съдът намира, че възникналото правоотношение между страните попада в приложното поле на ЗПК, като не са налице основанията за изключване на неговото приложение, посочени в чл. 4 на същия закон.

По отношение на възражението на ищеца за недействителност на клаузата за неустойка като противоречаща на добрите нрави, съдът намира следното:

В разпоредбата на чл. 4 от договора е предвидено задължение за заемополучателя в срок до три дни, считано от датата на сключване на договора да предостави на заемодателя като обезпечение две физически лица поръчители, които да отговарят на изброените в клаузата условия или банкова гаранция с бенефициерзаемодателя за сумата по договора и срок на валидност - 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията. При неизпълнение на това задължение е предвидена неустойка, чийто фиксиран размер възлиза на сума, която е повече от 60% от отпуснатата главница, а именно 242,70 лв., платима от заемополучателя разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски, като към размера на същите се добавя сумата от още 48,54 лева.

3

С предвидената в договора неустойка се създават задължения, които се покриват от ГПР, като по този начин се надвишава изискването на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Налице е и противоречие с материалния закон - чл. 71 от ЗЗД, както и с чл. 33 от ЗПК. Съгласно цитираните разпоредби, когато длъжникът по двустранен договор не представи исканите от кредитора обезпечения, последния може да иска изпълнение на всички задължения по договора предсрочно. В процесния случай обаче същата има санкционен характер - натоварва кредитополучателя с допълнителни финансови разходи, което противоречи на материалния закон и заобикаля разпоредбата на чл. 33 от ЗПК, поради което е нищожна.

По гореизложените съображения предявения иск за прогласяване на клаузата за дължимост на неустойка по чл. 4, ал. 2 за недействителна, се явява основателен и като такъв ще бъде уважен.

По предявения осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД, съдът намира следното:

Установи се в хода на процеса, че въз основа на нищожната клауза за неустойка ищецът е заплатил сумата от общо 242,70 лева, поради което предявеният иск за осъждане на ответното дружество да възстанови недължимо платената сума на ищеца е основателен и следва изцяло да се уважи.

Претендираната от ищеца сума следва да му се присъди, ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба в съда - 22.07.2022 г. до окончателното изплащане.

По отношение на разноските:

Предвид изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК, в тежест на ответника следва да се възложи заплащането на дължимата за производството ДТ, която възлиза на сумата от 100 лева и 150 лева – депозит за ССЕ.

Съгласно чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., на която се позовава пълномощникът на ищеца, адвокатът може да оказва безплатно адвокатска помощ и съдействие на материално затруднени лица. В договора за правна защита е отразено, че същата се предоставя безплатно. Съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗАдв., в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. Пълномощникът на ищеца, съгласно представения списък по чл. 80 ГПК, претендира сумата от общо 600 лв. – по 300 лева за всеки от обективно съединените искове, като този размер е съобразен с цената на посочените искове по чл. 7, ал. 2, т. 1 НМРАВ, в редакцията, действаща към момента на сключване на Договора за правна защита и съдействие от 21.07.2022 г.

По изложените съображения, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между „Изи Асет