Решение № 3162 от 03.10.2022, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3162 гр. Пловдив, 03.10.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети септември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Александър В. Точевски при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело № 20225330100329 по описа за 2022 година

Предявен е иск с правна квалификация по чл. 422 от ГПК, вр. чл. 240, чл. 86 и чл. 99 от ЗЗД.

Ищецът „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД, ЕИК: 202527341, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Панайот Волов” № 29, ет. 3, представлявано от ********** Я.Б.Я., чрез пълномощник юрисконсулт Х.А.А., е предявил против З. М. С., ЕГН: **********, от ************************, иск за признаване на установено, че ответникът дължи присъдените по частно гр. дело № 14239/ 2021 г. на ПРС, XII гр. с-в, със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 7644/ 07.09.2021 г., парични суми, както следва: сумата от 1 110, 45 лева- главница, дължима по договор за стоков кредит № ********** от 28.09.2019 г., сключен с „Банка ДСК” АД, вземанията по който са прехвърлени на 12.01.2021 г. с допълнително споразумение по приложение № 1.1 към договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 17.06.2020 г. на „Агенция за контрол на просрочени задължения” ООД, сумата от 282, 24 левадоговорна лихва, дължима за периода 28.10.2019 г.- 28.03.2021 г. и сумата от 87, 42 левалихва за забава за периода 01.11.2020 г.- 23.07.2021 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на заявлението в съда- 03.08.2021 г. до окончателното погасяване, както и разноските по делото.

В исковата молба е посочено, че на 28.09.2019 г. между „Банка ДСК” АД и ответника бил сключен договор за стоков кредит № **********, вземането по който в последствие било 1 прехвърлено на ищеца на 12.01.2021 г. с допълнително споразумение по приложение № 1.1 към договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 17.06.2020 г., ведно с всички привилегии, за което ответникът бил писмено уведомен на адреса си, но пратката се върнала с отбелязване „непотърсена“. На лицето била отпусната сумата от 1 725, 62 левастоков кредит, за закупуване на стоки от „Технополис България“ АД, като сумата следвала да бъде върната в срок до 28.03.2021 г., на 18 месечни вноски, съгласно погасителен план.

Остатъчната главница по заема била 1 110, 45 лева. Уговореният ГЛП бил 39, 58 %, като се дължала договорна лихва от 282, 24 лева, за периода 28.10.2019 г.- 28.03.2021 г. Освен това се дължала, предвид забавата в плащанията и мораторна лихва от 87, 42 лева, за периода 01.11.2020 г.- 23.07.2021 г. За събиране на съответните суми се образувало частно гр. дело № 14239/ 2021 г. на ПРС, XII гр. с-в, като издадената заповед била връчена на длъжника по реда чл. 47 ал. 5 от ГПК и това обуславяло интереса от предявяване на настоящия иск.

Претендират се разноските по делото. В съдебно заседание страната не се явява и не се представлява, но взема писмено становище по спора.

В срока по чл. 131 от ГПК назначеният на ответника особен представител е подал писмен отговор, с който оспорва иска. Твърди, че не ставало ясно как са формирани исковите претенции, като нямало данни и за дължимостта на застрахователната премия. Освен това, договорът за кредит бил недействителен на специалните основание на ЗПК- не било посочено мястото на сключването му, нито данните на банката, нямало и доказателства, че е спазена нормата на чл. 5 ал. 1, вр. ал. 2 от ЗПК. Не били спазени и изискванията на чл. 11. ал. 1 т. 10 от ЗПК. Сумите били посочени само в проценти, липсвало методика за формиране на ГПР, не били ясни всички разходи, включени в него, които щял да плаща длъжникът.

Моли за отхвърляне на иска. В съдебно заседание особеният представител се явява и представя допълнително писмена защита.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът от фактическа страна установява следното:

Със заповед за изпълнение на парично задължение № 7644/ 07.09.2021 г. по чл. 410 от ГПК, издадена по частно гр. дело № 14239/ 2021 г. на ПРС, XII гр. с-в, е разпоредено ответникът да заплати на ищеца следните суми: сумата от 1 110, 45 лева- главница, дължима по договор за стоков кредит № ********** от 28.09.2019 г., сключен с „Банка ДСК” АД, вземанията по който са прехвърлени на 12.01.2021 г. с допълнително споразумение по приложение № 1.1 към договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 17.06.2020 г. на „Агенция за контрол на просрочени задължения” ООД, сумата от 282, 24 левадоговорна лихва, дължима за периода 28.10.2019 г.- 28.03.2021 г. и сумата от 87, 42 левалихва за забава за периода 01.11.2020 г.- 23.07.2021 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на заявлението в съда- 03.08.2021 г. до окончателното погасяване, както и деловодните разноски в общ размер на 79, 60 лева.

Така издадената заповед за изпълнение е връчена на длъжника по реда на чл. 47 ал. 5 от ГПК, като съдът е указал на кредитора да предяви иск за установяване на вземането си в месечния срок от връчване на съобщението.

Установителният иск е предявен в преклузивния едномесечен срок, поради което е 2 допустим и подлежи на разглеждане по същество.

С договор за стоков кредит № ********** от 28.09.2019 г., сключен между ответника и „Банка ДСК” АД, на лицето бил отпуснат кредит в размер на 1 726, 62 лева, за срок от 18 месеца, за закупуване на стоки от „Технополис“, при еднократна застрахователна премия от 158, 62 лева, с фиксиран лихвен процент- 39, 58 % и ГПР- 47, 61 %. Към договора са представени погасителен план и общи условия, ведно с касов бон за закупената стока.

С договор за цесия от 17.06.2020 г. и допълнително споразумение от 12.02.2021 г. „Банка ДСК” АД е прехвърлила вземането по процесния кредит на ищеца, като са приложени пълномощно на цесионера, с което той да уведоми длъжниците за прехвърлените кредити, както и потвърждение за цесията. Видно от приложението, процесният кредит е включен като част от цедираните договори.

Представено е и уведомително писмо за цесията до длъжника, без данни за получаването му на адреса.

По делото е прието заключение на съдебно- счетоводна експертиза, по която вещото лице е установило, че по кредита не е платена сумата от общо 1 397, 72 лева, разпределена, както следва: главница- 1 110, 45 лева, договорна лихва- 205, 53 лева и законна лихва- 81, 74 лева.

По договора имало извършени плащания в общ размер на 1 001, 11 лева, с които били погасени лихва в размер на 384, 94 лева и главница от 616, 17 лева, като плащанията били извършени по погасителния план на седем вноски до м. април 2020 г. и частично за м. май 2020 г., след което липсвали плащания.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че ответникът е сключил договор за потребителски кредит, по който е получил определена парична сума за закупуване на стока, срещу задължението да я върне в определен срок, при съответни условия на заема.

Вземането по този кредит в последствие е било прехвърлено с договор за цесия на ищеца, като такава възможност изрично е предвидена в чл. 16 от ОУ към договора, според който кредиторът има право по всяко време да прехвърли вземанията си по кредита на трето лице, без да се изисква съгласието на клиента.

Договорът за цесия е действителен, приложението към него е неразделна част от същия и съдържа предмета и цената на всяко прехвърлено вземане, включително и процесното.

Както вече се посочи, в ОУ от договора за кредит изрично е предвидена възможността банката да прехвърли правата си по договора на трето лице, без да е необходимо изрично писмено съгласие на длъжника, поради което в случая не е налице противоречие с нормата на чл. 26 от ЗПК. Новият кредитор е изготвил уведомление до длъжника, като по смисъла на чл. 99 ал. 4 от ЗЗД прехвърлянето на вземането спрямо длъжника има действие от деня, когато то му е съобщено от предишния кредитор. Не съществува обаче законова пречка уведомяването да се направи и от новия кредитор, когато той е изрично овластен за това (както е станало тук), доколкото не се касае за лично и незаместимо действие.

Обстоятелството, че в закона е въведено изискване съобщението за прехвърлянето на вземането да бъде извършено от цедента, не означава, че то не е валидно, ако е било направено от упълномощено от този цедент лице, действащ по негово пълномощие. По 3 делото е представено такова пълномощно, с което ищецът е бил овластен от „Банка ДСК“ АД да уведоми от името на последния всички длъжници по договорите за кредит за това, че вземанията са прехвърлени на друг кредитор. В този смисъл съобщението, извършено от цесионера, действащ като пълномощник на цедента, е правно валидно и като действително то поражда правните си последици. Действително не се установява съобщението реално да е било получено от длъжника, но от страна на финансовата институция са били предприети необходимите действия за уведомяване на длъжника за новия му кредитор. Писмото е изпратено до адреса на лицето, посочен в договора за кредит, който е регистрираният му такъв по справка и по отношение на който в договора изрично е предвидено, че уведомленията ще се считат за достигнали до адресата, след като са изпратени точно тамчл. 9 от договора. Кредиторът е изпълнил задълженията по договора в тази връзка в риск на длъжника е да осигури получаване на известията, изпращани на декларирания от него адрес за кореспонденция, доколкото той изначално се е съгласил с подписването на договора на този начин на уведомяването си. След като законът не поставя специални изисквания за начина, по който следва да бъде извършено уведомлението, то получаването на същото в рамките на съдебно (заповедно и/ или исково) производство е напълно редовно. Няма доказателства по делото, че длъжникът е извършвал плащания на процесните суми на стария кредитор, за да се освободи от отговорност, като по този начин целта на закона, свързана със съобщаването за прехвърленото вземане, е изпълнена, а длъжникът- защитен, ако евентуално е престирал на ненадлежния кредитор. От всичко изложено дотук, в случая се налага еднопосочният извод за това, че цесията е валидно противопоставима на ответника и тя легитимира ищеца като надлежен кредитор на дълга по кредита, който има правото да претендира търсените суми в качество на цесионер.

Както вече се посочи, няма спор по делото относно това, че ответникът е кредитополучател по договор за заем, вземането по който е прехвърлено с цесия на ищеца. Между заемателя и цедента е възникнало валидно правоотношение по договор за кредит, по който лицето е усвоило заетата сума, като кредиторът е финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, а ответникът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 712 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

Първото възражение в отговора е относно спазването на изискването на чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК- за посочване в договора на условията за прилагане на лихвения процент. Независимо, 4 че в случая лихвеният процент е бил фиксиран за целия срок на договора и е непроменен, в самия договор липсва информация за това как се изчислява (или начинът, по който е формирана) възнаградителната лихва. Няма никакво значение дали лихвеният процент е един и същ или пък е променлив, след като законодателят изисква в договора да са посочени условията (начините) за прилагането му. Тук това изискване не е изпълнено, при което не може да се направи проверка при какви условия е приложен и дали отговаря на упоменатия от кредитора фиксиран размер от 39, 58 %, поради което е налице нарушение на горната императивна разпоредба. Този пропуск отново сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че договорът е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.