Решение № 4612 от 03.07.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4612 гр. София, 03.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на седми април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Силвана Гълъбова

Членове:

Георги Ст. Чехларов

ДОРА З. ИЛИЕВА при участието на секретаря КРАСИМИРА Б. Г.А като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело № 20251100512377 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ответника П. С. В. срещу решение от 31.08.2025 г. по гр.д. №73639/2024 г. на Софийския районен съд, 36 състав, с което жалбоподателят е осъден да заплати на „Устои“ ЕАД на основание чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД сумата от 3400,00 лв., представляваща заплатени при начална липса на основание допълнителни възнаграждения по договор за възлагане на управление от 03.11.2004 г. за периода от 01.01.2018 г. до 31.10.2020 г., както и разноски по делото.

В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно и необосновано, постановено в противоречие със закона. Сочи, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че липсата на изрични решение на СД на ищцовото дружество за изплащане на процесните премии не е било санирано от последващите актове на ОСА на АД, с които са одобрени одитираните ГФО и доклади за дейността през предходната година и членовете на СД, в т.ч. и ответника, са освободени от отговорност за дейността им през изтеклите 2018 г. и 2019 г. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да отхвърли изцяло предявения иск. Претендира разноски.

Въззиваемата страна „Устои“ ЕАД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Не претендира разноски.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по 1 валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното:

Според дадените в ППВС №1/1979 г. указания връщане на даденото без основание изисква предаване, съответно получаване, на нещо при първоначална липса на основание, т.е. още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго. Искът по чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД предполага установяване в условията на кумулативност на две предпоставки: разместване на имуществено благо между патримониумите на два правни субекта и първоначална липса на основание за получаването и.

По въпроса за разпределението на доказателствената тежест по спорове във връзка с неоснователно обогатяване в хипотезата на чл.55 ал.1 ЗЗД е налице трайна практика на съдилищата и по специално на ВКС, обективирана в решение №138/07.10.2009 г. по т.д.

№375/2009 г. на ІІ ТО на ВКС, решение №556/13.07.2010 г. по гр.д. №46/2009 на ІV ГО на ВКС, решение №211 от 26.11.2013 г. по т.д. №1082/2012 г., ІІ ТО на ВКС. Според тези решения и в трите хипотези на неоснователно обогатяване по чл.55 ал.1 ЗЗД - начална липса на основание, неосъществено или отпаднало основание, общият правопораждащ положителен факт е фактът на плащане на сумата, чието връщане се претендира /в тази насока е и ППВС №1/79 - т.1/. Поради това в доказателствена тежест на ищеца по иск на някое от трите правни основания е да установи настъпването на факта на плащане, а в доказателствена тежест на ответника - доказването на съществуване на основание да го получи, съответно да задържи извършеното плащане.

По делото не е спорно и е установено при условията на пълно и главно доказване наличието на сочения договор за възлагане на управление, по силата на който през процесния период 01.01.2018 г. - 31.10.2020 г. ответникът е упражнявал правата и задълженията на изп. член на СД на ищцовото дружество срещу възнаграждение.

Не е спорно и е установено, че през периода 01.01.2018 г. - 31.10.2020 г. на ответника са били изплатени допълнителни възнаграждения над основното възнаграждение по договора за възлагане на управление в общ размер на 3 400,00 лв. – бонуси за великденски и коледни празници. Не е спорно и е установено, че за изплащане на получените бонуси липсва съгласие на органа на управление - Съвета на директорите на дружеството.

Спорен е въпросът дали одобрението на ГФО от Общото събрание на акционерите на дружеството и наличието на взето решение от Общото събрание за освобождаване от отговорност на членовете на Съвета на директорите за дейността им през 2018 г. и 2019 г. може да бъде приравнено на наличието на валидно правно основание за изплащане на получените от ответника допълнителни възнаграждения, извън дължимите му се такива и определени от Съвета на директорите по чл.244 ал.4 ТЗ.

Съгласно разпоредбата на чл.244 ал.4 изр.1 ТЗ, Съветът на директорите възлага управлението на дружеството на един или няколко изпълнителни членове, избрани измежду неговите членове, и определя възнаграждението им.

Отговорността по чл.240 ал.2 ТЗ е специална имуществена отговорност на членове 2 на управителния съвет, на надзорния съвет и на съвета на директорите на акционерно дружество, в каквато форма извършва търговска дейност ищцовото дружество.

Фактическият състав по чл.240 ал.2 ТЗ включва: нарушение на задължения на член на Управителния съвет/Съвета на директорите/Надзорния съвет към дружеството по мандатното правоотношение – действие или бездействие, настъпили имуществени вреди за дружеството - претърпени загуби или пропуснати ползи, пряка и непосредствена причинна връзка между нарушението на задълженията и настъпването на вредите. Взетите решения от Общото събрание на акционерите на дружеството на основание чл.221 т.10 ТЗ касаят деликтната отговорност на изп. директор и не са равнозначни на валидно правно основание по чл.55 ал.1 ЗЗД – решение на Съвета на директорите по чл.244 ал.1 изр.1 ТЗ за изплащане на допълнителни възнаграждения на ответника. Отговорността на ответника за връщане на процесните възнаграждения не е деликтна, а е реституционна, за която отговорност е без значение наличието/липсата на противоправност от страна на неоснователно обогатилия се.

Одобряване на ГФО по чл.245 и чл.247 ТЗ също не може да замести решенията на Съвета на директорите по чл.244 ал.1 изр.1 ТЗ за изплащане на допълнителни възнаграждения на ответника.

Ето защо, следва да се приеме, че процесните вземания са получени от ответника без правно основание, поради което и предявеният иск се явява основателен.

Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по отношение на предявения иск, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното с нея решение на СРС – потвърдено, като правилно и законосъобразно.

Воден от гореизложеното, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №16297/31.08.2025 г., постановено по гр.д.

№73769/2024 г. по описа на СРС, ГО, 36 състав.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

3