Решение № 120 от 03.02.2026, Районен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 120 гр. Плевен, 03.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, IX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седми януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Вера Св. Найденова при участието на секретаря Яна Д. Петрова като разгледа докладваното от Вера Св. Найденова Гражданско дело № 20254430105792 по описа за 2025 година

Пред ПлРС е депозирана искова молба от Н. Н. Е., ЕГН **********, с настоящ адрес в *** чрез адв.А. Д. от САК, против *** ЕИК ***, със седалище и адрес на управление ***, ,представлявано от *** и *** с която са предявени иск с правно основание чл.22 от ЗПК вр.чл.11, ал.1, т.10, т.11 и т.20 от ЗПК вр.чл.26, ал.1, предл.1 от ЗЗД за прогласяване недействителността на Договор за потр.кредит №***/26,08,2024 г. и иск с правно основание чл.55, т.1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 818,03 лева - като платена без основание по процесния договор, ведно със законната лихва, считано от датата на ИМ. Твърди се, че между страните е сключен Договор за потр.кредит №***/26,08,2024 г., по реда на ЗПФУР, за сумата от 1600,00 лева, при лихвен процент от 23% и ГПР от 49,11%. Твърди се, че на основание чл. 5 от Договора, задължението по договора се обезпечава с поръчителство, предоставено от ***, в полза на ответника. Твърди се, че в договора за кредит не е посочен размер на дължимото възнаграждение за поръчителя, и след усвояване на сумата, ищецът е установил, че е начислена и такса за обезпечение с поръчителство, в размер на 1568,00 лева.

Твърди се, че сумите по кредита изцяло са погасени от ищеца, като общо са заплатени 2418,03 лева. Твърди се, че договорът за кредит е нищожен, на основание чл.10, ал.1 и чл.22 от ЗПК, тъй като е неясен начина на формиране на ГПР по договора и посоченият ГПР не отговаря на действителния, тъй като сумата за такса за обезпечение, също следва да бъде включена в ГПР, като разход по договора. Твърди се, че е налице нарушение на чл.19, ал.4 от ЗПК; твърди се, че не е посочен лихвен процент на ден; твърди се, че в договора липсва яснота относно условията за издължаване на кредита относно датите на плащане на погасителните вноски. Твърди се също, че клаузата по чл.5 от Договора за кредит е нищожна, като неравноправна по чл.143, т.9 от ЗЗПотр., както и самия договор за 1 поръчителство, който следва да се приеме за едно цяло с договора за кредит. Претендират се разноски. В становища от 03,12,2025 г., 04,12,2025 г. и 23,12,2025 г. процесуалният представител на ищцата развива съображения за уважаване на исковете. Претендира разноските по делото, включително адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ по чл.38 от ЗАдв.

В срока по чл.131 от ГПК, ответникът *** чрез юрк.Г.***, изразява становище за неоснователност на предявените искове. Твърди се, оспорва твърденията за нищожност на клаузата по чл.5 от Договора; посочва се, че сключването на договор за гаранция не е условие за сключване на договора за кредит; посочва се, че договора за гаранция е самостоятелно облигационно отношение, по което заемодателя не е страна, както и че ищецът-заемател сам е избрал вида обезпечение и след като се е запознал с дължимите такси, е депозирал заявление за сключване на договора за заем. Твърди се, че възнаграждението по договора за гаранция не е част от ГПР до договора, тъй като се касае до услуга, предоставена на трето лице. Посочва се също, че ГПР по договора е правилно изчислен и посочен и не е налице нарушение на чл.19, ал.5 от ЗКП. Посочва се също, че ищецът е имал възможността да се откаже от договора. В писмено становище, депозирано на 03,12,2025 г. проц.представител на ответника моли съда да отхвърли иска, като прави и възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение. Претендира разноски за юрк.възнаграждение.

Съдът, като прецени събраните по делото писмени и гласни доказателства и съобрази доводите на страните, намира за установено следното:

Не се спори между страните и се установява от представеното по делото копие от договор за кредит №***/26,08,2024 г., че между ищцата като кредитополучател, и *** е сключен Договор №***/26,08,2024 г., с който договор на ищцата е предоставен паричен заем в размер от 1600,00 лева, със срок на заема 12 месеца, при лихва в размер на 368,00 лева, ГЛП 23%, и посочен ГПР от 49,11%. Съгласно чл.5 от Договора, задължението по договора се обезпечава с поръчителство, предоставено от *** в полза на кредитодателя.

От представеното копие от Договор за гаранция /поръчителство/ от 29,08,2024 г., сключен между ищцата и ***, се установява, че по силата на този договор гаранта се задължава да обезпечи изпълнението на задълженията, произтичащи от процесния Договор за кредит, задължавайки се да отговаря солидарно за тях, заедно със заемателя. Според обективираното в чл.1, т.6 от Договора за гаранция, потребителят – заемател, се е задължил да заплати на гаранта възнаграждение за предоставеното обезпечение в размер на 1568,00 лева, разсрочено на 12 месечни вноски.

От представеното копие на Удостоверение за наличие на задължения от 28,04,2025 г., издадено от ответника, е видно, че е посочен статус на процесния договор за кредит „активен“, с обща дължима сума в размер на 1167,31 лева.

От представените месечни извлечения от разплащателна сметка на ищцата за периода м.септември 2024 г. – м.април 2025 г. се установяват парични преводи на ищцата към 2 ответното дружество.

От заключението на ВЛ се установява, че ищцата е изплатила погасителни вноски в общ размер на 2418,03 лева, с които са погасени 734,72 лева главница, 328,05 лева лихва, 1305,26 лева такса за предоставяне на гаранция, 50,00 лева плащания по Тарифа, като са й направени отстъпки в размер на -0,66 лева. В заключението е отразено, че случай, че сумата за възнаграждение по договора за гаранция бъде включена в ГПР, то ГПР става 476,69%. ВЛ уточнява, че съгласно предоставени извлечения от счетоводната система, сумата от 1035,26 лева е прехвърлена на избрания поръчител.

Въз основа на изложената фактическа обстановка и съобразявайки становището на страните, съдът достигна до следните правни изводи:

По предявения иск с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД

Относно сключения между страните договор за потребителски кредит съдът намира да важат разпоредбите на Закона за потребителския кредит. В чл.9, ал.1 от ЗПК е посочено, че договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на плащане. Съгласно чл.22 от ЗПК освен при неспазване на изискванията на чл.10, ал.1 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и когато не са спазени изискванията на чл.11, ал.1, т.7 – т.12 и т.20, и чл.12, ал.1, т.7 – т.9 /неприложим в настоящия случай, доколкото процесния кредит не е предоставен под формата на овърдрафт/. Съдът е длъжен служебно да извърши проверка дали искането не противоречи на закона и добрите нрави. Това е така, тъй като се касае за вземане, основано на неизпълнено задължение по договор за потребителски кредит, по което длъжникът има качеството на „потребител“, от което следва, че съдът е задължен да провери дали договорът съответства на разпоредбите на ЗПК. Защитата на правата на потребителите е въздигната в конституционен принцип в разпоредбата на чл. 19, ал. 2 от Конституцията на РБ и е една от основните защити в политиките на Европейския съюз. В това отношение Законът за защита на потребителите Клаузите на общите условия са неравноправни, ако предвиждат обективна отговорност и санкциониране на потребителя без вина. За да бъде нищожна една клауза, когато не е уговорена индивидуално, е необходимо същата да бъде неравноправна. Общите уговорки, клаузите в Общите условия не са неравноправни сами по себе си, извън основанията по чл. 143 ЗЗП. Съгласно разпоредбата на чл.146, ал.1 от ЗЗП включените в потребителските договори неравноправни клаузи са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Следователно, за да бъде нищожна съответната договорна клауза, е необходимо наличието на две предпоставки: клаузата да бъде неравноправна; същата да не е уговорена индивидуално. В разпоредбата на чл.143 от ЗЗП законодателят е предвидил няколко критерия, чрез които може да се установи неравноправният характер на съответните договорни клаузи: 1/клауза, сключена във вреда на потребителя, т. е. клауза, чрез която се злепоставят интересите на потребителя; 2/клауза, която не съответства на изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните договорни правоотношения и равнопоставеността на съконтрахентите; 3/клауза, която води 3 до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. В чл.143, от т.1 до т.19 от ЗЗП са посочени 19 примера на неравноправни клаузи. Нормата, уреждаща неравноправните клаузи в потребителските договори, предвижда, че такава е всяка уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата на доставчика и потребителя, като поставя изпълнението на задълженията на доставчика в зависимост от условия, чието изпълнение зависи единствено от неговата воля /т.3/ и налага на потребителя да изпълни свое задължение дори ако търговецът или доставчикът не изпълни своите задължения /т.14/. Съдът намира, че от обсъдените доказателства се установи възникнало между ищеца и ответника *** *** правоотношение по силата на сключен между тях договор за паричен заем от разстояние по реда на ЗПФУР, където е предвидена възможността за предоставяне на парични кредити от разстояние. Според чл.18, ал.2 от ЗПФУР за доказване на електронни изявления, отправени съгласно този закон, се прилага Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги (ЗЕДЕУУ). Комуникацията между страните е осъществена посредством електронната страница на кредитора, на която кредитополучателя е подал искане за получаване на кредит, предоставена е необходимата информация и лицето се е съгласило да получи заем.

Доколкото се касае за вид заем, който по своята характеристика е реален договор, за да е действително съглашението, трябва реално да е предадена съответната сума на заемателя.

Фактът на реално предаване на заемната сума от заемодателя не се и оспорва от ищеца.

Съобразно изрично уговореното в чл.5 от Договора за кредит се посочва, че заемът се обезпечава с поръчителство от *** в полза на кредитора. Предвид това съдът намира, че възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство представлява разход по кредита, който неправилно не е бил включен, като такъв при изчисляването на ГПР по договора за потребителски кредит и общата дължима сума по същия. Съгласно § 1, т. 1 от ЗПК към общия разход по кредита за потребителя се включват и всички видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, когато сключването на договора за услугата е задължително условие за получаване на кредита. Действително, при кандидатстването за кредит при *** *** потребителят може да избере освен обезпечение под формата на поръчителство и личен гарант, но при невъзможност да осигури такъв, алтернативата за него е или да не получи искания заем или да избере да сключи договор за гаранция с ***. *** е посочен за възможен поръчител от самия кредитор *** поради което ответното дружество е наясно с условията за предоставяне на поръчителство от *** и в частност с възмездния характер на договора за гаранция. Тоест насочвайки потребителя към въпросното дружество-поръчител, кредиторът изначално е запознат с разходите, които потребителят ще се задължи да направи във връзка с договора за кредит, поради което тези разходи освен, че са пряко свързани с договора за кредит, но също така са и известни на кредитора още при сключването му. По изложените съображения съдът приема, че разходите по обезпечението е трябвало да се вземат предвид при формирането на ГПР по кредита и да се включат в общата дължима сума. Като не е 4 сторено това, потребителят е бил заблуден относно действителния размер на крайната сума, която следва да плати по договора, защото същата се завишава с възнаграждението за поръчителство и реалните разходи по кредита, които ще направи. В тази връзка, очевидно е, че установеният от вещото лице ГПР в размер 476,69% не съответства на действително приложимия между страните. Последното мотивира извода за нарушение на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, което води до недействителност на самия договор за заем по силата на чл.22 от ЗПК.