Определение № 769 от 24.02.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 769 гр. София, 24.02.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО VII ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и трети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Николай Младенов

Членове:

Вилислава Янч. А.а

Виктория В. Грънчарска като разгледа докладваното от Виктория В. Грънчарска Въззивно частно наказателно дело № 20251100607698 по описа за 2025 година Производството е по реда на чл. 306, ал. 3 вр. ал. 1, т. 4 НПК във вр. с Глава двадесет и втора от НПК.

Образувано е по повод частна жалба, упълномощения защитник адв. В.Ч. на подсъдимия А. И. А., ЕГН ********** срещу определение от 29.09.2025 г., постановено по НОХД № 14234 по описа на Софийски районен съд (СРС-НО), 96-и състав за 2023 г., с което е подсъдимият А. И. А. е осъден да заплати сумата в полза на Националното бюро за правна помощ на Република България сумата от 250 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за предоставена правна помощ по НОХД № 14234 по описа на Софийски районен съд (СРС-НО), 96-и състав за 2023 г.

В частната жалба се твърди, че служебният защитник не е оказал правна помощ на подсъдимия преди назначаването на договорния защитник от негова страна. Било видно от материалите по делото, че че още преди провеждането на разпоредително заседание подсъдимият бил входирал молба, с която се е отказал от служебния си защитник и е упълномощил друго лице за свой защитник. Поради това, служебният защитник не бил взел участие в процеса и не е предоставял правна помощ на подсъдимия. Алтернативно, ако бъде прието, че в процесния случай служебният защитник все пак е предоставил някаква правна помощ в съдебното производство, то предвид обема на извършеното следвало да бъде определено възнаграждение в минимален размер - 100 лева.

С оглед наведените съображения се отправя молба до въззивната инстанция за отмяна на контролирания акт и постановяване на нов такъв, с който да бъде отменено определението на първия съд за присъждане на разноските за адвокатски хонорар, направени пред първоинстанционния съд или алтернативно да се намали присъдения размер.

1

Софийски градски съд, като взе предвид доводите на жалбоподателя и релевираното искане, въз основа на материалите по делото и закона, приема за установено следното:

С присъда от 17.10.2024 г., по НЧХД № 14234/2023 г. по описа на СРС, 96-и състав съдът е признал за виновен А. И. А. по подвигнатото обвинение по чл. 183, ал.3 НК. Присъдата е влязла в законна сила на 02.11.2024 г.

С определение от 29.09.2025 г., постановено по НОХД № 14234 по описа на Софийски районен съд (СРС-НО), 96-и състав за 2023 г., съдът се е произнесъл по реда на чл. 306, ал. 1, т. 4 НПК по отношение на сторените разноски по делото. С посоченото определение осъденият А. И. А. е осъден да заплати на основание чл. 189, ал. 3 НПК на Националното бюро за правна помощ на Република България сумата в размер на 250,00 лева, представляващо адвокатско възнаграждение за осъществяване на правна помощ по НОХД № 14234 по описа на Софийски районен съд (СРС-НО), 96-и състав за 2023 г.

При така установеното от фактическа страна, въззивният съд достигна до следните правни изводи:

Настоящият съдебен състав намира, че искането, с което е сезиран, е подадено от процесуално легитимирана страна в надлежна форма, направено е в законоустановения 7-дневен срок, съгласно разпоредбата на чл. 342, ал. 1 НПК, като разгледано по същество, същото е неоснователно. Съображенията за това са следните:

Съдът се произнася по разноските с присъдата /чл. 301, т.12 от НПК/ или с определение по чл. 306, ал.1, т.4 от НПК. Процесуалният закон урежда въпросите за отговорността за разноски в наказателното производство в разпоредбите на чл. 187 - чл.190 от НПК.

В разпоредбата на чл. 189, ал. 3 от НПК е дадено нормативно разрешение на въпроса в тежест на коя страна остават разноските по дела от общ и от частен характер, в случаите когато подсъдимият бъде признат за виновен. Същата норма предвижда, че тези разноски остават в тежест на подсъдимия. Подсъдимият, когато бъде признат за виновен дължи заплащане на разноските по делото, включително, адвокатско възнаграждениеи другите разноски за служебно назначения защитник, както и разноските направени от частния обвинител, и гражданския ищец ако са направили такова искане.

В конкретиката на настоящия случай се установява, че на подсъдимия А. И. А. му е назначена задължителна адвокатска защита на основание чл. 23, ал. 1 от Закона за правната помощ във вр. чл. 94, ал. 1, т. 8 НПК – когато делото се разглежда в отсъствие на обвиняемия. Видно, от протокол от 20.03.2024 г., намиращ се на л. 81 по делото, определеният за служебен защитник – адв. Р. А. се е явил, но ход на делото не бил даден. От протокол от 15.05.2024 г. – адв. А. не се е явил. Протокол от проведено съдебно заседание от 27.06.2024 г. адв. А., но ход на делото отново не бил даден. По делото постъпила молба от 09.09.2014 г., с която А. И. А. на основание чл. 96, ал. 1 2

НПК се е отказал от назначения му служебен защитник – адв. Р. А..

С оглед гореописаните данни по делото може да се установи следното:

Въпреки обема на предоставената правна помощ, назначената правна помощ е била на основание чл. 23, ал. 1 от Закона за правната помощ т.е. хипотеза, в която за подсъдимия защитата се явявала задължителна на основание чл. 94, ал.1, т. 8 от НПК. Съгласно ТР № 4 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 4/2009 г. на ВКС,ОСНК – подсъдимият, който е признат за виновен на основание чл. 189, ал. 3 НПК следва да заплати адвокатско възнаграждение на служебния защитник в полза на Националното бюро за правна помощ във всички случаи на задължителна защита. Незаконосъобразно е становището, че чл.189 , ал.3 НПК е неприложим, когато служебната защита се основава на Закона за правната помощ. Вярно е, че в чл.2 и 4 от Закона за правната помощ се казва, че правната помощ се финансира от държавата и средствата се осигуряват от републиканския бюджет. Цитираните текстове не означават, че държавата е лишена от право да търси направените от нея разходи за служебна защита и че подсъдимият, който е признат за виновен, е освободен от задължението да възстанови същите разходи. Тъкмо защото държавата поначало има такова право, дори общия закон само го предпоставя и предвижда конкретната му уредба в специалните закони – аргумент от § 5 и § 7 от неговите преходни и заключителни разпоредби, както и това, че те не засягат НПК, в частност чл.189, ал.3 НПК. ЗПП не внася промени в правилата за разноските по НПК, а още по-малко стеснява приложното им поле.

Обратното становище, се основава на очевидно погрешното определяне на съотношението между НПК и ЗПП като между общ и специален. След влизането в сила на ЗПП, назначаването на служебен защитник задължително протича по реда и при условията на същия закон. Регламентираният в ЗПП ред – за предоставяне на правна помощ, определяне на адвокат, и неговото назначаване, контрол и проверка на извършената работа, определяне на конкретния хонорар, другите разноски и изплащането им, няма аналог в който и да е друг нормативен акт и е задължителен както за наказателните, така и за гражданските и административните дела. В този смисъл ЗПП се явява общ закон. НПК урежда една по-тясна, специална хипотеза – назначаването на служебен защитник и разноските, свързани с това, но само по наказателните дела. Поради това той се явява специален закон по отношение на общия ЗПП и при противоречие между норми от двата закона, приложим се явява специалният.

При така ангажираните доказателства за извършения разход и срочно релевираното искане, в тежест на А. И. А. следва да бъдат възложени сторените разноски за служебен защитник на основание чл. 189, ал. 3 НПК.

С оглед направеното в частната жалба възражение за прекомерност на присъдените разноски, следва да се обърне внимание, че в наказателното производство разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК, предвиждаща възможност за намаляване на претендирани разноски за адвокатско възнаграждение поради 3 прекомерност в гражданските дела, не може да бъде прилагана аналогично.

Това е така, тъй като НПК предвижда възможност за субсидиарно прилагане на ГПК единствено и само относно реда за разглеждане на гражданския иск – арг. от чл. 88, ал. 1 НПК, но не и по въпроса за произнасянето, респективно присъждането на разноски в производството по наказателни дела. Последният въпрос не съставлява част от реда за разглеждане на гражданския иск, а възниква за решаване едва след произнасянето на съда по основателността на исковата претенция и е последица от това произнасяне. Ето защо, няма как да се приеме, че на основание чл. 88, ал. 1 НПК в наказателното производство може да се прилага чл. 78, ал. 5 от ГПК и на това основание съдът да намалява размера на претендирано адвокатско възнаграждение. Към настоящия момент законът не овластява наказателния съд с подобно правомощие и няма как такова правомощие да бъде упражнено, поради което въззивният съд намира възражението за прекомерност за неоснователно.

Следователно направените разноски за адвокатско възнаграждение следва да бъдат за сметка на осъденото лице А. И. А..

Воден от горното, на основание чл. 345 НПК във вр. с чл. 341, ал. 2 от НПК и чл. 306, ал. 3 във вр. с ал. 1, т. 4, пр. 2 от НПК, съдът ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА определение от 29.09.2025 г., постановено по НОХД № 14234 по описа на Софийски районен съд (СРС-НО), 96-и състав за 2023 г., с което А. И. А., ЕГН **********, е осъден да заплати в полза на Националното бюро за правна помощ на Република България, с адрес: гр.

София, ул. „Развигор“ № 1, сумата 127,82 евро /250 лева/, представляваща адвокатско възнаграждение за предоставена правна помощ по наказателно дело от общ характер № 14234 по описа на Софийски районен съд за 2023 година.

Определението е окончателно.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4