Решение № 261 от 12.06.2026, Софийски окръжен съд

РЕШЕНИЕ

№ 261 гр. София, 12.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, IV ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на първи април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ирина Р. Славчева

Членове:

Ивайло П. Георгиев

Виктория Р. Стоилова при участието на секретаря Теодора Р. Вутева като разгледа докладваното от Виктория Р. Стоилова Въззивно гражданско дело № 20251800500235 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 258 и следв. ГПК.

С Решение № 242 от 10.12.2024 г., постановено по гр.д. № 422/2024 г. на Районен съд – С. е отхвърлен предявеният от В. С. В. срещу „ЮтеКредит България“ ЕООД иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за заплащане на сумата в размер на 50.00 лв., представляваща платена без основание сума по нищожна клауза от договор за потребителски кредит № L317916 от 13.03.2023 г., сключен между страните, по силата на която В. С. В. дължи заплащане на такса за разглеждане в размер на 892.94 лв.

С решението е разпредЕ. и отговорността за разноски между страните, като на осн. чл. 78, ал. 2 ГПК В. С. В. е осъдена да заплати на „ЮтеКредит България“ ЕООД сумата в размер на 150 лв., представляваща заплатено юрисконсултско възнаграждение.

Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ищца в първоинстанционното производство - В. С. В., чрез пълномощника му адв.

Е. И.. Изложени са съображения за неправилност на решението поради нарушения на материалния закон и допуснати съществени процесуални нарушения. Твърди, че първоинстанционния съд е следвало да извърши служебна проверка за неравноправност на оспорената клауза от договора, а не да откаже да приложи закрилна норма. Счита, че в конкретния случай при сключването на договора за потребителски кредит, чрез предвиждане на възнаграждение за такса експресно разглеждане, е направен опит за заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Намира, че 1 съдът е длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от страните основания. Счита, че целият договор за кредит е недействителен, доколкото е нарушена разпоредбата и на чл. 19, ал. 1 ЗПК, тъй като липсва ясна и разбираема методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита. Прави искане съдът да отмени обжалвания съдебен акт и да постанови нов, с който да уважи предявения иск.

В срока по чл. 263 ГПК въззиваемата страна „ЮтеКредит България“ ЕООД, не е депозирала писмен отговор на въззивната жалба.

В открито съдебно заседание на въззивната инстанция въззивната страна не се явява и не се представлява. Депозира писмена молба, в която заявява, че поддържа въззивната жалба. Прави искане съдът да отмени първоинстанционното съдебно решение и да постанови ново, с което да уважи иска изцяло. Прави искане за присъждане на разноски пред първата и пред въззивната инстанция.

В открито съдебно заседание на въззивната инстанция въззиваемата страна не се явява и не се представлява. Депозира писмена молба, в която заявява, че поддържа отговора на въззивната жалба. Прави искане съдът да потвърди първоинстанционното съдебно решение като правилно и законосъобразно и да остави без уважение въззивната жалба. Прави искане за присъждане на разноски и възражение за прекомерност на претендираните от насрещната страна такива, включително възражение по отношение приложимостта на чл. 38 ЗАдв., доколкото ищецът не е материално затруднено лице.

Софийски окръжен съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Настоящият съдебен състав намира обжалваното първоинстанционно решение за валидно и допустимо. По неговата правилност, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Първоинстанционният съд е бил сезиран от В. С. В. срещу „ЮтеКредит България“ ЕООД с осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за осъждане на ответника да върне на ищеца сумата в размер на 50.00 лв., представляваща платена без основание по клауза от договор за потребителски кредит № L317916 от 13.03.2023 г. , по която е предвидено заплащането на сума в размер на 892.94 лв., представляваща такса за разглеждане.

От приложения по делото Договор за кредит № L317916 от 13.03.2023 г. , сключен между В. С. В., ЕГН **********, в качеството й на 2

Кредитополучател, и „ЮтеКредит България“ ЕООД, ЕИК 205559807, в качеството му на Кредитодател, е видно, че на В. С. В., в качеството й на потребител, е предоставен кредит под формата на паричен заем в размер на 2500.00 лв., при уговорен ГПР – 54,32 %, срок на погасяване – 30 месеца и ОЛП в размер на 22 %. Уговорено е с договора, че кредитополучателят дължи лихва в размер на 768.72 лв. и такса за разглеждане в размер на 892.94 лв. В сключения Договор за потребителски кредит е посочен Погасителен план, в който са отразени месечните вноски като дата /падеж/, вноска /главница/, месечна лихва и такса за разглеждане, които образуват фиксирания размер на месечната вноска по кредита.

От предмета на представения по делото Договор за кредит № L317916 от 13.03.2023 г.и страните по него – физическо лице, което при сключване на договора действа извън рамките на своята професионална компетентност и финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 1 ЗКИ, предоставящ кредита в рамките на своята търговска дейност, съдът приема, че процесният договор има характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги изисквания за формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, уредени в Глава III, чл. 10 и чл. 11.

Законът въвежда императивни изисквания относно формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, които изисквания са императивно посочени в разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 ЗПК. Разпоредбата на чл. 22 ЗПК предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.

1, чл. 11, ал. 1, т. 7 -12 и т. 20 и ал. 2 от ЗПК , договорът за потребителски кредит е недействителен.

Съдът, в изпълнение на задълженията си за служебна преценка относно наличието на неравноправни клаузи в процесния договор, счита че клаузата, предвиждаща заплащане на такса за разглеждане в размер на 892.94 лв. е нищожна.

Клаузата в процесния договор, предвиждаща заплащане на такса за разглеждане на договора в размер на 892.94 лв. е недействителна, като уговорена в нарушение на 10а ЗПК. Съгласно чл. 10а, ал. 1 ЗПК кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит. Целта на таксите и комисионите по смисъла на горепосочената разпоредба е да се покрият административните разходи на кредитора при предоставяне на допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, но различни от основната услуга по предоставяне на кредит. Според ал. 2 на горепосочената разпоредба кредиторът не може да изисква плащане на такси и комисиони за действия, свързани с управлението и усвояването на кредита. Таксата за разглеждане на договора покрива именно такива действия. Ответното дружество предоставя кредитно финансиране по занятие, като тази му дейност е неразривно свързана с разглеждането на документите, подадени от всеки потенциален клиент. Съдът намира, че услугата за „разглеждане“ на договора за кредит не е свързана с реална насрещна престация от страна на длъжника по кредита, като тази допълнителна сума представлява скрит разход по кредита и противоречи 3 на добросъвестността в отношенията между страните. Така, както е уговорена, таксата за разглеждане на договора не зависи от реално предоставена услуга, а представлява скрито оскъпяване на кредита, предвид уговорката, че същата се дължи независимо от развитието на договора.

Ето защо съдът счита, че процесната такса за разглеждане на договора противоречи на чл. 10а ЗПК, поради което същата се явява нищожна.

Според чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД, който е получил нещо без основание е длъжен да го върне.

Съгласно ППВС № 1/1979 г. първият фактически състав на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД предполага предаване, съответно получаване на нещо при начална липса на основание, като се приема, че такова е налице в случаите, когато е получено нещо въз основа на нищожен акт.

В случая претенцията касае сумата 50.00 лв., която въззивника В. С. В. твърди да е заплатила на въззиваемия „ЮтеКредит България“ ЕООД по недействителна клауза, представляваща такса за разглеждане по договор за кредит № L317916 от 13.03.2023 г., която клауза както се посочи е нищожна.

В хода на въззивното производство и за доказване извършеното плащане на процесната сума, беше допусната съдебно-счетоводна експертиза, от която се установява, че такса за разглеждане на документи в размер на 892.93 лв. е погасена изцяло на 31.03.2023 г.

В този смисъл сумата в размер на 50 лв. подлежи на връщане като дадена без основание.

Поради изложеното, първоинстанционното решение следва да бъде отменено, а предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД за сумата от 50.00 лв. /25.56 евро/ уважен.

По разноските:

При този изход на спора първоинстанционното решение следва да бъде отменено и в частта, в с която е осъдена В. С. В., ЕГН ********** да заплати н а „ЮтеКредит България“ ЕООД сумата от 150 лв., представляваща разноските сторени в първоинстанционното производство.

При този изход на спора право на разноски има въззивника В. С. В..

В първоинстанционното производство обаче страната, макар да е сторила разноски, не е претендирала тяхното присъждане. Така нито в исковата молба, нито в молба с вх. № 5129 от 19.11.2024 г., не е направено изявление за присъждане на разноски на страната, с оглед на което такива не следва да й бъдат присъждани.

Във въззивното производство страната е направила искане за присъждане на разноски, като е представила и списък по чл. 80 ГПК, обективиран в молба с вх. № 2771 от 13.03.2026 г., като е претендирала присъждането на следните разноски: 25.00 лв., представляваща заплатена държавна такса, 250 лв., представляваща депозит за ССчЕ и 480 лв. с ДДС за адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 ЗАдв.

Разноските за държавна такса и експертиза в общ размер на 275 лв.

4

/140.61 евро/, следва да бъдат присъдени в полза на въззивника В. С. В. на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК.

Въззиваемия „ЮтеКредит България“ ЕООД, в молба с вх. № 12268 от 07.11.2025 г., е сторил възражение срещу претендираното по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. адвокатско възнаграждение, с аргумент, че ищцата не е материално затруднено лице, както и такова за прекомерност.

Във въззивното производство е представен договор за правна защита и съдействие от 04.03.2025 г., с който е договорено на ищеца да бъде оказана безплатно адвокатска помощ за процесуално представителство по делото, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. – роднини, близки или на друг юрист. В тази връзка и доколкото безплатната адвокатска помощ, не се претендира да е предоставена на материално затруднено лице, възраженията на въззиваемия се явяват неоснователни, тъй като не сме поставени пред посочената хипотеза.

С определение № 50015/16.02.2024 г., постановено по т.д. № 1908/2022 г. на ВКС, I т.о. е направена преценка за съответствието на така посочената норма на чл. 38, ал. 2 ЗА посочена по-горе и предвиждаща задължение на съда да определи адвокатско възнаграждение в размер не по-нисък от предвидения в Наредба № 1 от 09.01.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения минимум, правото на ЕС и по специално Решение от 25.01.2024 г. по дело С – 438/22 на СЕС. В цитираното определение е прието, че решението на Висшия адвокатски съвет за приемане на наредба за определяне на минимални размери на адвокатските възнаграждения представлява съгласуване на цените от всички участници на пазара на адвокатски услуги и преследваните цели, дори и същите да са легитимни за този сектор, не могат да се постигат чрез възлагане на задължение на съда при безплатно процесуално представителство възнаграждението да бъде в посочения в наредбата минимален размер. Въведеното с чл. 38, ал. 2 ЗА правило, че съдът присъжда възнаграждение в определения от Висшия адвокатски съвет размер, който е значително по- висок от приложимите размери в аналогични случаи, без възможност на съда да прецени вида, количеството и сложността на извършената работа, създава изкуствени икономически бариери при защитата на правата и интересите на участниците в гражданския процес и представлява нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, в какъвто смисъл е даденото тълкуване в решението по дело C-438/22 на СЕС. По тези съображения нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА, препращаща към Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения, е счетена за несъответстваща на правото на ЕС, поради което не е приложена. Изложени са съображения, че посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в Наредба за заплащане на правната помощ, подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото.