Решение № 1002 от 15.07.2024, Окръжен съд - Пловдив

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 1002 гр. Пловдив, 15.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Светлана Ив. Изева

Членове:

Радостина Анг. Стефанова

Светлана Анг. Станева при участието на секретаря Петя Ф. Цонкова като разгледа докладваното от Светлана Анг. Станева Въззивно гражданско дело № 20245300501067 по описа за 2024 година

Въззивното производство е по реда на чл.258 и следващите от ГПК във вр. чл.34, ал.1 ЗС.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от И. Д. К., чрез адв. Р.

П., против решение №260007 от 06.02.2024 г., постановено по гражданско дело № 20813/2019 г. на ПдРС, VІ гр. състав, в частта, с която е допуснато извършване на съдебна делба между И. К. Щ. и И. Д. К. на следния недвижим имот: самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***, находящ се в гр. ************, по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед РД-18- 48/03.06.2009 г. на Изпълнителния директор на АГКК, с адрес: гр. *********, самостоятелният обект се намира в сграда №1, разположена в поземлен имот с идентификатор ***, предназначение на самостоятелния обект: за търговска дейност, брой нива на обекта: едно, площ: 28.81 кв.м, прилежащи части: съответните идеални части от общите части на сградата, съседни самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж - *** и ***, под обекта *** и ***, над обекта - *** и ***, ведно с 3,16% ид. части от поземлен имот с идентификатор ***, находящ се в гр. *********, по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед №РД-18-48/03.06.2009 г. на Изпълнителния директор на АГКК, адрес: гр. ***********, площ: 328 1 кв.м, трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: високо застрояване (над 15 м), номер по предходен план: 1810, квартал 556, парцел: XI - 1810, съседи: ***, *** и

***, при квоти: за И. К. Щ. - ½ ид. част и за И. Д. К. - ½ ид. част.

С въззивната жалба се навеждат доводи за неправилност на решението. Твърди се, че е постановено в нарушение на материалния закон, процесуалните правила, като същото е и необосновано. Изводът на съда относно наличието на СИО на общата наследодателка и въззиваемия е неправилен, като формиран в противоречие на приетите по делото доказателства, поради което и съдебният акт, основан на него, е неправилен.

Твърди се, че твърде краткият период от две години и пет месеца от сключване на брака до закупуване на недвижимия имот опровергава всяка вероятна и значителна сума от 27000 евро, вложена в закупуване на процесния имот, платен от наследодателката, да е в резултат на съвместен принос от страна на съпруга. Оспорва се приетото от съда, че към момента на закупуване на имота И. Щ. и Д. Т. са живели заедно в едно домакинство. Макар и формално двамата да са били обвързани с брак, брачната връзка е била лишена от съдържанието, което законът придава още от момента на създаването . Иска се да се отмени решението в атакуваната част, като се постанови ново, с което да се отхвърли искът за делба като неоснователен и недоказан. Претендират се направените от страната разноски за двете инстанции.

В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор, като се излагат съображения, че въззивната жалба е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение в атакуваната част да се потвърди. Бракът между въззиваемата страна и наследодателката е прекратен едва с нейната смърт, а въззиваемият се явява наследник по закон.

Бракът не е бил фиктивен, не е доказана липсата на съвместен принос от страна на жалбоподателката, а и доказването на такава липса следва да стане по съдебен ред - с иск по чл. 21, ал.3 от СК, какъвто не е предявяван. Цитира се съдебна практика. Излагат се съображения за наличието на съвместен принос при придобиване на делбения имот. Претендира се и присъждането на разноски, направени пред настоящата инстанция.

Пловдивският окръжен съд, въззивно гражданско отделение, V граждански състав, като прецени събраните по делото доказателства, намира следното:

Въззивната жалба е депозирана в законоустановения срок, изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу съдебен акт, подлежащ на въззивно обжалване, поради което се явява процесуално допустима и следва да се разгледа по същество.

При служебната проверка на основание чл.269 от ГПК се констатира, че решението е валидно - постановено е в рамките на правораздавателната компетентност на съдилищата по граждански дела, и допустимо – съдът се е произнесъл по иск, с който е бил сезиран. Правилно е 2 дадена материално – правната квалификация на исковете. Налице са всички положителни и липсват отрицателни процесуални предпоставки за постановяване на решението.

Въззивната проверка за правилност се извършва на решението само в обжалваната част и само на поддържаните основания. Настоящият състав при служебната си проверка не констатира нарушения на императивни материално-правни норми, които е длъжен да коригира, и без да има изрично направено оплакване в тази насока съгласно задължителните указания, дадени с ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционния съдебен акт.

Настоящата инстанция, като съобрази доводите на страните съгласно правилата на чл.235, ал.2 вр. чл.12 от ГПК, предвид релевираните в жалбата въззивни основания, прие за установено следното:

Производството, в което е постановено обжалваното решение, е образувано по предявен от И. К. Щ. срещу И. Д. К. иск за делба на самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***, находящ се в гр. ************, ведно 3.16% ид. части от поземлен имот с идентификатор ***, находящ се в гр. *********.

В исковата молба се излагат съображения, че страните са наследници на Д. С. Т., бивш жител на гр. П. След смъртта в наследството същата оставила собствеността върху 1/2 ид. част от процесния недвижим имот, а останалата 1/2 ид. част била собственост на ищеца, доколкото имотът бил придобит по време на действието на брака между двамата. Предвид липсата на възможност за доброволно уреждане на спора между страните, се претендира съдът да допусне процесния недвижим имот до съдебна делба при квоти, както следва: за ищеца - 5/6 ид. части, и за ответника - 1/6 ид. част.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба, депозирана от И. Д. К., с който се изразява становище за допустимост, но неоснователност на предявената искова претенция. Твърди, че процесният недвижим имот е изцяло нейна собственост, като наследник на покойната си дъщеря Д.Т., и въз основа на завещателно разпореждане от 12.06.2008 г.

Възразява, че независимо, че имотът е придобит по време на действието на брака на Д. Т. с Щ., не е съпружеска имуществена общност, доколкото липсва съвместен принос - бил придобит изцяло със средства на Д. Т. в резултат от трудова дейност от 1993 г. На 14.03.2005 г. Т. заплатила за закупуването на имота сумата от 27000 евро, а останалата била заплатена след издаването на удостоверение за въвеждане в експлоатация от 04.05.2006 г. Бракът между нея и ищецът бил сключен на 12.11.2002 г., но твърде кратката му продължителност изключвала възможността сумата от 27000 евро да е в резултат на съвместен принос. Към датата на закупуване на имота ищецът бил на възраст от 30 години, живеел в дома на наследодателката в Италия и разчитал на нейните средства. Същата разполагала с лични средства, полагала 3 труд в Италия в рамките на 12 години. Същата предоставила в заем на ищеца сумата в размер на 20000 евро. Предвид влошаване на отношенията между двамата, и интимна връзка с друга жена и родено дете от същата на ищеца, се навеждат твърдения, че двамата се намирали във фактическа раздяла на първата година от сключването на брака им, продължила до нейната смърт.

Навеждат се доводи, че бракът между двамата бил прекратен с развод с решение на съда в Модена, Италия. Щ. не е наследник на Д. Т.

В първото по делото открито съдебно заседание, проведено на 20.01.2021 г., е прието за съвместно разглеждане в настоящото производството, направеното възражение от И. Щ. за възстановяване на запазената част от наследството на Д. С. Т..авещание от 12.05.2008 г. /л. 49/, обявено на 03.10.2017 г. при нотариус С. Й., с район на действие - Районен съд Пловдив.

С въззивната жалба не се оспорва установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, а единствено изградените въз основа на нея изводи на съда. Доколкото пред настоящата инстанция не се събраха нови доказателства, настоящия състав прие за установени изложените от първостепенния съд факти.

Спорът по делото пред въззивната инстанция е концентриран върху това, дали към момента на придобиване страните са живели заедно, респективно – твърди се, че липсва принос на въззиваемата страна в придобиването на имота.

Относно това, дали въззиваемият е живял със съпругата си – с отговора на исковата молба е посочено, че същият е живеел с наследодателката в дома , като едва с въззивната жалба се твърди, че неправилно е прието от първостепенния съд именно същото. Според изложеното в решение №18/10.03.2022 г., постановено по гр.д. №4024/2021 г. на ВКС, I г.о., с изтичането на срока за отговор на исковата молба се преклудира възможността ответникът да противопоставя възражения, основани на съществуващи и известни нему към този момент факти. Нещо повече - недопустимо е едва с въззивната жалба да се твърдят нови обстоятелства, които страната е могла да посочи пред първата инстанция (чл.266, ал.1 ГПК). Ето защо възражението е недопустимо и не следва да се разглежда, а е и в разрез със заявеното становище на самата страна с отговора на исковата молба.

Безспорно по делото е установено, че наследодателката Т. и въззиваемият Щ. са сключили граждански брак на*****, прекратен със смъртта на Т. на 17.09.2017 г. Безспорно е и това, че по време на брака си, с решение от 14.12.2009 г. на компетентния съд е утвърдено споразумение за фактическа раздяла между съпрузите.

Пак по време на брака между двамата е закупен и имота – предмет на настоящето производство.

С въззивната жалба се настоява, че имотът е придобит с лични 4 средства на наследодателката, че страните са живеели разделени, че не е съществувала реална брачна връзка между тях, като липсва принос от Щ. за придобиване на имота.

Член 21, ал.1 СК посочва, че вещните права, придобити по време на брака в резултат на съвместен принос, принадлежат общо на двамата съпрузи, независимо от това, на чие име са придобити, а ал.2 разяснява, че съвместният принос може да се изрази във влагане на средства, на труд, в грижи за децата и в работа в домакинството. Налице е и презумпция, че съвмecтният пpинoc ce пpeдпoлaгa дo дoĸaзвaнe нa пpoтивнoтo. И законът, и съдебната практика са категорични, че презумпцията е оборима, но тежестта на доказване е върху оспорващия. Ал.4 от същия текст посочва кои са легитимираните лица, които могат да оспорват – съпруг (по време на брака или след неговото прекратяване) и наследник на съпруг, като това може да стане чрез иск, какъвто обаче не е предявен – такива доказателства не са ангажирани от жалбоподателката. Нещо повече – искът за липсата на съвместен принос не може да се предяви само за една вещ, а за цялото придобито по време на брака имущество.

Твърденията на въззивника обаче са, че имотът е закупен с лични средства на наследодателката, като всъщност се касае за довод за трансформация на имущество. В решение №355/09.01.2012 г., постановено по гр.д. №430/2011 г. на ВКС, II г.о., е посочено, че всяко възражение за трансформация по чл. 21 ал.1 и 2 СК от 1985 г. / отм./ по същество не е оспорване на „съвместния принос”, а опровергаване на презумпцията за съвместен принос, поради което и доказателствената тежест не е за този, който поддържа, че следва да се приложи разпоредбата на чл. 19 ал.3 СК от 1985 г./ отм./, а за този, който, поддържайки влагането на лични средства, следва да изключи приложението на презумпцията, установявайки пълно и пряко влагането на извънсемейни - лични средства в придобиването на конкретна вещ или вещно право. Само доказаното при условията на пълно и пряко доказване влагане на суми, които имат личен характер могат да обусловят извод, че презумпцията за съвместен принос е оборена и не може да намери приложение в конкретната хипотеза, изключвайки вещно-правния ефект на придобивното основание изцяло или отчасти спрямо неучаствалия по сделката съпруг. Доколкото чл.19 СК от 1985 г. (отм.) е идентичен с чл.21, ал.1 – ал.3 от сега действащия СК, цитираната практика намира приложение и към настоящия случай. Трансформация на имущество не бе доказана. Самият период от време (посочен във въззивната жалба като две години и пет месеца) от сключване на брака до закупуване на имота не може да се приеме, че изключва приноса на въззиваемия в закупуването. Не е доказано твърдението за липса на средства у Щ. Не са ангажирани и доказателства, че сумата от 27000 евро е лична собственост на наследодателката, както и, че именно нейни лични средства са вложени при закупуване на имота.