Определение № 1870 от 24.06.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1870 гр. София, 24.06.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТО 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на деветнадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Костадинка Недкова

Членове:

Николай Марков

Красимир Машев като разгледа докладваното от Красимир Машев Касационно търговско дело № 20268002900867 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. И. Й., чрез адв. Яв. Д. от САК, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 37/09.01.2026 г., постановено по в. гр. д. № 1584/2025 г. по описа на Апелативен съд-София, ГО, 14 с-в, с което е потвърдено решение № 1609/17.03.2025 г., постановено по гр. д. № 13511/2023 г. по описа на СГС, ГО, 7 с-в, с което изцяло са отхвърлени предявените от Д. И. Й. срещу ЗК „Лев Инс“ АД кумулативно обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 80000 лв., представляваща застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие на настъпило на 05.08.2023 г. ПТП, причинено от водач на МПС, чиято деликтна отговорност е била обезпечена от ЗК „Лев Инс“ АД чрез договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, както и за заплащане на сумата от 972 лв., представляваща компенсаторно обезщетение за причинените имуществени вреди (заплатени разходи за лечение и медицински консумативи), ведно със законната лихва върху главните парични притезания от 29.08.2023 г. до окончателното им заплащане.

1

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, тъй като поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила то е необосновано – макар и въззивникът във въззивната жалба да е навел конкретен довод за необоснованост на фактическия извод на първоинстанционния съд относно приетия за установен факт, че единствено поведението на пострадалия е допринесло за настъпване на процесния вредоносен резултат, въззивният съд служебно не е допуснал изслушване на допълнителна САТЕ - с оглед и на изясненото от вещото лице при изслушването на САТЕ обстоятелство, че водачът на лекия автомобил е извършил маневра по престояване в рамките на 16 метра от началото на магистралния път, вследствие на което преди да започне маневрата не се е убедил, че няма да създаде опасност за участниците в движението, които се движат след него или минават покрай него. В този смисъл, поддържа заявеното до момента фактическото твърдение, че причина за настъпване на вредоносния резултат представлява неговото виновно противоправно поведение, поради което въззивният съд неправилно е достигнал до фактическия извод, че процесното ПТП е настъпило поради поведението на ищеца.

Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, със специалната процесуална предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поставя следните процесуалноправни въпроси: 1.

„Относно преценката на експертното заключение по чл. 202 ГПК, в това число относно съдържащите се в него правни оценки за осъществили се факти?“ (твърди се противоречие с решение № 241/23.10.2013 г. на ВКС по гр. д. № 3194/2013 г., I г. о.; решение № 108/16.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1814/2009 г., IV г. о.; решение № 762/20.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1371/2009 г., I г. о. и решение № 60/25.03.2013 г. на ВКС по т. д. № 475/2012 г., II т. о.); 2.

„Относно задължението на въззивния съд да прецени всички доказателства и доводи на страните, като конкретно, ясно и точно да изложи в решението си върху кои доказателства основава възприетата фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва и на кои не, кои възприема и кои не?“ (твърди се противоречие с решение № 173/06.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4404/2019 г., III г. о.) и 3.

„Относно правомощията на въззивната инстанция при неизясненост на делото 2 от фактическа страна?“ (твърди се противоречие със задължителните тълкувателни разяснения по т. 3 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС).

Ответникът е подал в законоустановения срок писмен отговор на касационната жалба, в която развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІІ отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.

280, ал. 1 ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежен процесуален представител, с редовно учредена представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният е съд е приел за установено, че ищецът е пострадал при пътен инцидент, представляващ обаче резултат от собственото противоправно поведение – предприел е изпреварване на лекия автомобил, без да спази необходимата дистанция спрямо него. Възприел е фактическия извод на приетата САТЕ, че от техническа гледна точка причината за настъпване на ПТП следва да се търси единствено в субективни действия на мотоциклетиста, а не в тези на водача на лекия автомобил. Разглеждайки релевираните във въззивна жалба правни доводи за необоснованост на първоинстанционното решение, апелативният съд е приел за неоснователно фактическото съждение на въззивника, че от събраните по делото доказателства се изяснявало, че водачът на лекия автомобил е извършил маневра по престрояване веднага след включването по магистралата, в рамките на 16 метра от началото на магистралния път от средна към крайна лява лента, където всъщност настъпва ударът - тази лява лента е за изпреварване, а водачът на лекия автомобил се е движел с 42 км/ч.

Съобразил е извода на вещото лице, че съгласно геометрията на пътния участък лекият автомобил е следвало да е извършил някакво отклонение, за да се намира на съответното място на удара – в случай че се приеме, че преди това се е движил в средата на полагаемата му се пътна лента. Но според апелативният съд това обстоятелство не означавало предприета маневра по 3 преустрояване от средна към лява пътна лента, а единствено отклонение при т. н. разширение на пътя от две към три ленти. Ударът не е чист заден, а приплъзващ и съсредоточен в задна лява част на лекия автомобил - увредени са заден ляв калник, джанта, задна врата и др., което единствено доказвало, че пострадалият моторист не е преценил правилно дистанцията при изпреварване на лекия автомобил – той е имал достатъчно видимост и разстояние да го заобиколи, още повече лекият автомобил се е движел с много ниска скорост. Водачът на мотора е могъл да предотврати възникването на ПТП, в случай че - преди да предприеме маневрата, се е бил убедил, че може да я извърши, без да създава опасност за движещите се пред него МПС, вкл. че е налице необходимата странична дистанция. От друга страна, съгласно заключението на вещото лице за управление на този мотоциклет „Хонда 600Ф” било необходимо свидетелство категория „А“, тъй като той е много мощен, а пострадалият не е притежавал подходящата категория за управляване на мотоциклета, респ. достатъчно умения, за да контролира управляваното от него МПС. Той се е движел в група приятели-мотористи, които са пристигнали на място, след като ударът вече е настъпил, т.е. той е управлявал със скорост много по-висока от тази на всички останали мотористи.

Въз основа на тези обстоятелства въззивният съд е обосновал правния извод, че поведението на моториста не е в пряка причинно-следствена връзка с настъпилото ПТП – за него ударът е бил предотвратим. По делото не били събрани доказателства, изясняващи дали ударът е бил предотвратим за водача на лекия автомобил, поради което и с оглед разпределението на доказателствената тежест, апелативният съд е следвало да приеме за неосъществен онзи правопораждащ юридически факт, който ищецът не бил установил чрез пълно доказване. Събраните гласни доказателствени средства били недостатъчни да обосноват твърдения от въззивника фактически и правен извод - показанията на свидетеля С. трябвало да се преценяват съобразно нормативните изисквания, предписани в чл. 172 ГПК, а тези на свидетеля Д. били само косвени – той не е пряк очевидец на процесното ПТП, а е пристигнал на местопроизшествието след удара, когато ищецът вече е бил паднал на земята.

При така приетите за установени правнорелевантни факти и изложените правни доводи въззивният съд е заключил, че не е доказано с поведението си 4 водачът на лекия автомобил да е нарушил правилата за движение по пътищата, уредени чл. 25, ал. 2, изр. 1 ЗДвП - при извършване на маневра, която е свързана с навлизане изцяло или частично в съседна пътна лента, водачът е длъжен да пропусне пътните превозни средства, които се движат по нея, т.е. водачът на лекия автомобил не е бил длъжен да пропусне мотоциклета, който се е движил зад него и е предприел изпреварване без да спази минималната безопасна странична дистанция. В този смисъл, предявените кумулативно обективно съединени искове са неоснователни никой не може да черпи права от собственото си неправомерно поведение. В процеса на доказване не е било установено по несъмнен начин (чрез пълно доказване), че в конкретния случай поведението на водача на лекия автомобил, чиято деликтна отговорност през релевантния период е била обезпечена от ответния застраховател по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, е противоправно, поради което при неустановяване на един от юридическите факти, включени във фактическия състав, обуславящ пораждането на обезпечително-гаранционна отговорност на застрахователя, не следвало да се обсъжда дали деянието е извършено виновно, както и характера и естеството на получените от ищеца травматични увреждания.

При съвпадане на правните изводи с тези, обосновани от първоинстанционния съд, обжалваното решение – в обжалваната му част, е потвърдено.

Обобщени първият и вторият процесуалноправни въпроси са от значение за установяване на действителните правнорелевантни обстоятелства по делото и изграждането на правилни фактически изводи при формиране на вътрешното убеждение на съда (арг. чл. 235, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 12 ГПК) – чрез съвкупната преценка на всички събрани по делото годни доказателствени средства (съобразно тяхната действителна доказателствена сила) и при съобразяване с наведените правни и фактически доводи във въззивната жалба и нейния писмен отговор. Именно вследствие на тази мисловна логическа дейност въззивният съд трябва да подведе приетите от него за установени по делото факти под диспозицията на приложимата материалноправна норма, за да реши правилно правния спор, предмет на исковото производство.

Апелативният съд е извършил самостоятелна преценка на всички относими по 5 делото доказателства, като подробно и последователно се е произнесъл по всеки един от релевираните във въззивната жалба правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение поради неговата необоснованост и нарушение на материалния закон. При съвкупното обсъждане на събраните по делото доказателства е обосновал фактическия извод, че в процеса на доказване не е установено твърдяното от ищеца несъответствие между предписаното от уредените нормативни правила поведение и фактическо осъщественото от водача на лекия автомобил, т.е. не е доказана противоправността на деянието – тя представлява първата материална предпоставка, обуславяща пораждането на деликтната отговорност, която е била обезпечена през релевантния период от ответното застрахователно дружество чрез договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. При преценка на събраните по делото доказателства въззивният съд е приел за изяснено, че водачът на лекия автомобил е извършил маневра по престрояване веднага след включването по магистралата, в рамките на 16 метра от началото на магистралния път от средна към крайна лява лента, където всъщност настъпва ударът - тази лява лента е за изпреварване, а водачът на лекия автомобил се е движел с 42 км/ч. Съгласно геометрията на пътния участък лекият автомобил е следвало да е извършил някакво отклонение, за да се намира на съответното място на удара – в случай че се приеме, че преди това се е движил в средата на полагаемата му се пътна лента. Това обстоятелство не означавало обаче предприета маневра по преустрояване от средна към лява пътна лента, а единствено отклонение при т. н. разширение на пътя от две към три ленти.