Решение № 84 от 15.06.2026, Окръжен съд - Разград

РЕШЕНИЕ

№ 84 гр. Разград, 15.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – РАЗГРАД, 1-ВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на първи юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Анелия М. Йорданова

Членове:

Ирина М. Ганева

ЦВЕТАЛИНА М. ДОЧЕВА при участието на секретаря Дияна Р. Г. като разгледа докладваното от Анелия М. Йорданова Въззивно гражданско дело № 20263300500127 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Постъпила е въззивна жалба от Т. С. С. против Решение № 90/ 15. 02. 2026 г. по гр. д.

№ 940/ 2025 г. по описа на Районен съд Разград, с което е отхвърлен като неоснователен предявения от Т. С. С. против „КРЕДИ ЙЕС" ООД установителен иск за прогласяване нищожността на Договор за потребителски паричен заем № *** от 16.07.2024 г. като противоречащ на принципа на добрите нрави и заобикалящ материално правните изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК.

В жалбата се твърди, че решението е незаконосъобразно и необосновано, тъй като изложените от съда правни изводи не се подкрепят от събраните по делото доказателства и противоречат на закона. Изложени са подробни съображения, че съдът е следвало служебно да извърши проверка за нищожност на договора, а не да отказва да приложи закрилна норма.

Въззиваемата страна „КРЕДИ ЙЕС" ООД чрез пълномощник е подала писмен отговор на въззивната жалба. Оспорва жалбата като неоснователна.

Разградският окръжен съд, като обсъди изложените доводи и становища на страните и след проверка на обжалвания съдебен акт, констатира следното: Обжалваното решение е валидно и допустимо, а депозираната жалба срещу него, разгледана по същество се явява основателна.

От събраните по делото писмени доказателства се установява безспорно, че между страните е сключен Договор за потребителски паричен заем № *** от 16.07.2024 г., по 1 силата на който на ищеца е предоставен заем в размер на 400,00 лв. за срок от 6 месеца до 16.01.2025 г. (последна погасителна вноска), брой вноски: 6 (анюитетни), фиксиран годишен лихвен процент по заема: 2,50 % (договорна лихва). В договора са отразени две групи стойности на общата дължима сума: 447,89 лв. – обща сума, съдържаща главница, лихва и такса за фиксиран лихвен процент, (както е посочено в договора); 702,00 лв. – обща сума при включване и на такса за експресно разглеждане, (както е посочено в договора).

Договорът предвижда разходи, които са обозначени като: такса „ангажимент“ – 0,03% на ден (начислявана върху размера на усвоената главница, посочена е като включена в ГПР), такса за експресно разглеждане (описана като допълнителна услуга по експресно разглеждане на документи)- т. 1.5 в договора и т. 4 от Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити – 254, 11 лева; такса за фиксиран лихвен процент – 2,50 % (отразена като включена в общия размер на плащанията и в ГПР съгласно договора).

Посочен е годишен процент на разходите (ГПР) в размер 47,667%, като договорът съдържа и изрично изложение, че ГПР е изчислен при спазване на допусканията и при условията, описани в договора. Приложен е погасителен план, според който общшият размер на месечната вноска е 117 лева, формиран от главница, лихва, такса да фиксиран лихвен процент, такса за експресно разглеждане.

Ищецът твърди, че не дължи предвидена в договора неустойка, неустойката няма обезщетителна функция, тъй като е близо 70 % от заетата сума в размер на 400,00 лева, както и е предвидена в погасителните вноски. Твърди се, че неустойката не е включена в разходите, съответно ГПР не отговаря на действителния такъв, поради което договора за заем е недействителен.

При тези данни съдът в настоящият състав приема следното:

Ищецът е сезирал съда с иск за прогласяване нищожността на договора като е навел конкретно правно основание – заобикаляне на императивните изисквания за определяне и посочване на годишния процент на разходите по чл. 11 и чл. 19 ЗПК, вследствие невключване на твърдяна неустойка. В представения по делото от ответника договор за заем липсва уговорена клауза за заплащане на неустойка, поради което този довод на ищеца е неоснователен.

Според изменението на ГПК /ДВ. бр. 100/2019 г. /- чл. 7, ал. 3, съдът служебно следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, какъвто безспорно е настоящият договор.

Със сключения между страните договор за заем, ищецът заемател е поел задължение освен връщане на главницата и заплащане на възнаградителна лихва, така и плащане на такса за експресно разглеждане на документи в размер на 254, 11 лева, разсрочена и включена в погасителния план. Съдът намира, че таксата за експресно разглеждане, дължима отделно от главницата и възнаградителната лихва по договора за кредит, е част от общия разход по кредита и следва да бъде включена при изчисляването на ГПР като индикатор за общото оскъпяване на договора за кредит /аргумент от чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК/. Както в договора, така и в Стандартния европейски формуляр е посочено формиране на ГПР с 2 изброените допускания, като става ясно, че таксата за експресно разглеждане на документи не е включена в ГПР. В подадената пред РРС Молба, вх. № 388/ 14. 01. 2026 г. ответникът твърди, че тази такса не е включена в ГПР, тъй като не изразява общите разходи по кредита.

Таксата била начислена само поради желанието на ищеца искането му за предоставяне на заем да се разгледа експресно. На първо място следва да се посочи, че по делото липсват ангажирани от ответника доказателства, установяващи твърдението му. Таксата е уговорена в договора след подаване на искането за отпускане на кредит без да е посочен и известен на заемателя нейният размер.

Уговарянето на заплащане на таксата за експресно разглеждане е в нарушение на чл.

10а, ал. 2 ЗПК, тъй като е свързана с усвояването и управлението на кредита, което забранява разпоредбата на закона. Предвиденото в договора дължимо от кредитополучателя възнаграждение за експресно разглеждане на документите не представлява такса или комисиона за допълнителни услуги по смисъла на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК. Клаузата противоречи на закона и на осн. чл. 26, ал. 1 от ЗЗД е нищожна. В §1, т. 1 от ДР на ЗПК е предвидена възможност за заплащане на разходи по кредита за допълнителни услуги, свързани с кредита, но процесното уговорено възнаграждение не е от тази категория.

Допълнителни услуги според чл. 10а, ал. 1 ЗПК са такива услуги, които са свързани с договора за потребителски кредит, но нямат пряко отношение към насрещните престации на страните, например, издаването на различни референции, удостоверения и служебни бележки за отпуснатия кредит, за размера на текущото задължение и др. Дейността, за която е уговорено възнаграждение е във връзка с изпълнение на задълженията на страните по договора и за нея не се дължи заплащане от кредитополучателя на осн. чл. 10а, ал. 2 от ЗПК и води до неоснователно обогатяване на кредитора, за сметка на кредитополучателя. Поради това, че за разпоредбите на потребителския кредит, съобразно чл. 24 от ЗПК се прилагат разпоредбите на чл. 143-148 от ЗЗП, то посочената клауза се явява на основание чл. 143, т.

19 от ЗЗП и неравноправна клауза. Явно е, че целта на договора за заплащане на такса за експресно разглеждане при уговорен ГПР 47, 667 % , реално представлява прикрито допълнително възнаграждение за кредитора по кредита извън договорната лихва, което като се включи в ГПР, надхвърля петкратния размер на законната лихва. Освен това, посоченият в договора ГПР не съответства на действителния прилаган по договора, определен съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита, предвид включените в погасителния план суми, относно процесната такса. След като действително прилаганият ГПР е различен от посочения в договора и неправилно е отразена общата дължима сума от потребителя, последният е бил въведен в заблуждение относно действителната финансова тежест по договора, което следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО, както и за нарушаването на изискването за добросъвестност. В аспекта на изложеното се налага извод за значително неравновесие между правата и задълженията на кредитора и потребителя, обосноваващо евентуалната неравноправност на договорните клаузи по смисъла на чл. 143, ал. 1 от Закона за защита на потребителите. Налице е нарушение на разпоредбата в чл. 11, 3 ал. 1, т. 10 ЗПК във вр. с чл. 19, ал. 1 и 3, т. 1 от ЗПК, поради което на осн. чл. 22 ЗПК договора е нищожен.

С оглед на изложеното, предявения иск за признаване за установено в отношенията между страните, че Договор за потребителски паричен заем № *** от 16.07.2024 г. е недействителен е основателен и като такъв следва да бъде уважен. Обжалваното решение на районния съд е неправилно и следва да бъде отменено, като бъде постановено друго в горния смисъл.

На осн. чл. 78, ал. 1 ГПК, предвид изхода от спора, ответникът следва да заплати на ищеца разноските по делото.Разноските по делото на ищеца пред РС са 50 лева /25, 63 евро/за заплащане на държавна такса и 12, 78 евро пред въззивната инстанция.

След като в конкретното съдебно производство упълномощеният адвокат е извършил работата, за която е бил упълномощен, на същия се следва и възнаграждение.

Предоставената безплатна адвокатска услуга в хипотезата на чл.38, ал.1, т.3 ЗА води до задължение на съда да определи адвокатското възнаграждение по реда на чл.38 ал.2 ЗА. На въззивния съдебен състав е известно ообразуваното тълкувателно дело № 3/2025 г., ОСГТК, по което един от въпросите е има ли право съдът на преценка дали са налице обстоятелствата за оказване на безплатна правна помощ по реда на чл. 38, ал. 1 от Закона за адвокатурата при направено искане по чл. 38, ал. 2 от същия закон или тя е предоставена единствено на договарящите се и обстоятелствата не подлежат на проверка от съда. Към настоящия момент няма произнасянето на ВКС по поставения за тълкуване въпрос. Съдът приема съдебната практика, според която клиентът няма задължение да доказва наличието на някое от посочените основания при сключване на договора за правна помощ. Преценката дали да окаже безплатна правна помощ се извършва от самия адвокат и е въпрос на договорна свобода между адвоката и клиента. Предпоставките за присъждане на адвокатско възнаграждение на адвокат, оказал безплатна правна помощ, са посочени в разпоредбата на чл. 38, ал. 1 и ал. 2 ЗА: адвокатът да е оказал безплатна правна помощ на някое от основанията по чл. 38, ал. 1, т. 1 – 3 ЗА и в съответното производство насрещната страна да е осъдена за разноски, т. е. да е постановено позитивно решение за страната, представлявана от съответния адвокат (чл. 38, ал. 2 ЗА във връзка с чл. 78 ГПК). При осъществяване на посочените предпоставки и заявено своевременно искане за присъждане на адвокатско възнаграждение, съдът е длъжен да определи адвокатското възнаграждение на оказалия безплатната правна помощ адвокат. В този смисъл е определение № 442 от 28.06.2019 г. по ч. т. д. № 502/2019 г. на ІІ т. о. на ВКС, определение № 203 от 17.05.2022 г. по ч. т. д. № 1518/2021 г. на І т. о. на ВКС, определение № 643 от 07.12.2022 г. по ч. т. д.№ 2370/2022 г. на І т. о. на ВКС, определение № 289 от 27.08.2020 г. по ч. т. д. № 992/2020 г на І . о. и др.

Възнаграждението за процесуално представителство, защита и съдействие по дела с определен интерес се изчислява на база на интереса по конкретното дело. От друга страна без значение е дали в случая от ответника е било направено възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК, въпреки, че същият е направил такова с твърдение, че не се дължи. След постановяване на решението на СЕС по дело С-438/22 е формираната трайна и непротиворечива съдебна 4 практика на Върховния касационен съд, съгласно която нормата на чл. 38, ал. 2 от ЗА препраща към Наредба № 1 от 09.07.2004 г., но наредбата, в частта на предвидените минимални възнаграждения, е несъответстваща на правото на Европейския съюз. Поради това тя е неприложима. При определяне на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 1 от ЗА съдът не е обвързан от посочените в Наредбата минимални размери на адвокатските възнаграждения. При съобразяване на предмета на производството, материалния интерес, вида и количеството на действително извършената от адвоката работа и ниската фактическа и правна сложност на делото, се налага извод, че процесуалният представител на въззивника не обосновава наличието на предпоставки за присъждане на адвокатско възнаграждение в размер от 245 евро с ДДС. Делото е с нисък материалет интерес и без никаква фактическа и правна сложност. Наред с това по въпроса обуславящ основателността на главния иск е налице многобройна и последователна съдебна практика. Процесуалният представител на ищеца е изготвил искова молба, въззивна жалба и и писмени становища, без явяване в съдебно заседание, като следва да се вземе предвид, че резултата от спора не е следствие на заявени от него доводи по съществото на спора, а от извършената дейност на съда при служебната проверка. Ето защо, съдът приема, че за извършената от адвоката работа се дължи възнаграждение в размер на 48 евро с ДДС пред районния съд и в размер на 24 евро пред въззивната инстанция.