Решение № 8413 от 10.12.2019, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н

И Е

Номер 10.12.2019г. Град София

В ИМЕТО НА

НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Първо ГО, 30 състав

На четиринадесети ноември Година 2019

В публичното заседание в следния състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАЛЕРИЯ БАНКОВА

Секретар: Мая Симеонова като разгледа докладваното от съдия Банкова гр. дело N 12181 по описа за 2019 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Ищцата С.А.Ю. поддържа, че е една от потърпевшите от прилаганата насилствена асимилация над етническите турци от страна на тоталитарния режим на БКП. През 1985г. ищцата живеела заедно с родителите си в с. Киченица, община Разград. До момента имала щастливо и безгрижно детство.

Когато започнал т.нар. „възродителен процес“, променили имената й на С.А.Я..

Забраната да ползва истинското й име разклатило детската й психика и идентичност, накарало я да се чувства притеснена, неуверена, потисната, затворила се в себе си. Утеха намирала само в разговори с баща си А. Я.А..

Няколко месеца след промяната на имената, баща й бил задържан от въоръжени лица и отведен от дома. Ищцата била силно обзета от тревога, безпокойство, страх и отчаяние. Месеци наред нямала никаква информация за баща си. След около 6 месеца получили известие, че баща й се намира в затвора в Белене, където им е разрешено да го посетят. Ищцата го видяла чак през 1986 г. и изживяла силен стрес, не успяла да го познае, не разбирала какво й говорят. Семейството изпаднало във финансови затруднения, т.к. издръжката легнала изцяло върху майката, която започнала да работи и вкъщи като шивачка, нощем спяла малко и постоянно плачела. Това довело до тежко заболяване и още по-големи лишения за семейството.

След среща с тогавашния министър на вътрешните работи, пред когото бащата на ищцата и други затворници в неговото положение, поставили исканията си да бъдат освободени, тъй като са лишени от свобода противозаконно, А. А. бил отведен в с. Руженци. Там той също бил лишен от свобода, т.к. не можел да си тръгне, нямал документи за самоличност и семейството му можело да го посещава само с разрешение на властите. По време на 2-годишния си престой там, бащата на ищцата получил инсулт и други тежки заболявани, заради които бил трудоустроен. Едва през пролетта на 1988г. бил освободен да се завърне вкъщи.

В началото на август 1989г. служител на милицията им връчил задгранични паспорти и им заявил, че до 12 часа трябва да напуснат страната. Семейството се заселило в Турция, без никакви пари и имущество, с по една малка чанта лични вещи. Там също имали големи трудности, тъй като и двамата родители били болни и нетрудоспособни.

Целият този период, от 1985г., вкл. и изселването в Турция, оставили дълбок негативен отпечатък в психиката на ищцата. Била много ядосана на баща си, защото вярвала, че е извършил нещо нередно, щом е бил в затвора. Чак през 1998г., когато ищцата вече била пораснала, преди да почине, баща й разказал подробностите около задържането си и поставянето на семейството в такова тежко положение. Ищцата разбрала, че в Белене заедно с него е имало задържани без присъда над 500 души от турския етнос, образовани и/или ползващи се с доверие и авторитет в общността, поставени в изключително тежки условия, а впоследствие изгонени със семействата си в Република Турция.

След промяната в държавната власт през

1989г. семейството научило, че започва процес за разследване и предаване на съд на виновниците за т.нар. „възродителен процес“. През 1996г. група от около 100 души чрез генералното консулство на Р.Б. в Истанбул подали жалба го Главния прокурор, с която искали започване на наказателно производство, вкл. обезщетения за имуществени и неимуществени вреди. До смъртта си през 1998г. бащата на ищцата не бил потърсен от властите във връзка с делото.

След неговата смърт, ищцата продължила да се интересува от делото. Заедно с други пострадали и наследниците на починали такива, образували Сдружение по турското законодателство, което да организира и подпомага усилията им за търсене на отговорност от виновниците. Постоянно търсели и изисквали информация от властите в България. Научили следното: че на 30.01.1991 г. било образувано следствено дело срещу Т.Ж.и о.з. ген. полк. Д.С.за това, че в периода 1984 - 1989 г. в съучастие с други лица са подбуждали към национална вражда и омраза – престъпление по чл.162 от НК; че в периода 31.01.1991 – 30.06.1992г. в качеството на обвиняеми като съизвършители са привлечени лицата Д. С., Т. Ж., Г. А., П. М. и П. К., а Д. С. получил и ново обвинение за престъпление по служба. На 20.07.1993г. във Върховния съд – Военна колегия бил внесен обвинителен акт и образувано нохд №1/1994г. С разпореждане делото било върнато за допълнително разследване. На 19.12.1997г. отново бил внесен обвинителен акт и образувано нохд №1/1998г., което с разпореждане отново било върнато, поради неизпълнение на указанията, дадени с предишното разпореждане. В хода на времето делото било частично прекратено поради смъртта на част от обвиняемите, било спряно поради наличие на свидетели в чужбина, пред 1999г. било възобновено. Били установени имената и адресите на 446 лица, настанени в ТВО „Белене“, изготвена била съдебна поръчка за разпит на пострадалите, които се намирали в Република Турция. От кореспонденцията с властите по повод делото, за ищцата ставало ясно, че П. не може да извърши разпита на още около 130 души с установени имена и адреси.

В продължение на години ищцата, чрез Сдружението, отправяла оплаквания и писма до Народното събрание, Министерство на правосъдието, омбудсмана, главния прокурор, с настояване за приключване на делото и изправяне пред съд на инициаторите и лидерите на „възродителния процес“. През 2001г. ищцата лично посетила Военно-окръжна прокуратура, за да се осведми за развитието на делото. Тогава била разпитана като свидетел и й били разяснени правата й като пострадал, но не й били връчени никакви актове на прокурорите по делото. Ищцата подавала многобройни молби за достъп до документи по делото, но получавала отказ, т.к. същото било секретно. Тъй като не считала че има основание за това, тя подавала и искане за премахване нивото на класификация, с цел да може да се запознае с доказателства по делото и да организира защитата си, но като отговор получавала единствено, че правата на пострадалите били гарантирани от закона. Предвид това и до момента не е могла да потърси компенсация за причинените й страдания по гражданско-правен ред.

След като с изменения на НПК от 2017г. станало възможно пострадал да поиска от съда постановяването на мерки за ускоряване на досъдебното производство, на два пъти пострадали отправяли такова искане, при което на два пъти СГС давал на П. едномесечен срок за приключване на делото. Последвало спиране на нак. производство с постановление от 04.10.2018г. поради изчакване на отговор на молба за правна помощ, четвърта поред по делото. Това постановление било връчено на ищцата. Срещу него тя подала жалба, но СГС прекратил производството по нея и върнал преписката на П. с указания за връчване на постановлението на всички пострадали, след което да бъде изпратено на съда за произнасяне по жалбата.

Разследването по делото продължава вече повече от 28 години, като от последното му внасяне в съда с обвинителен акт са минали близо 20 години. Ищцата твърди, че ефективни действия по разследване са извършвани в периода 1991 – 1993г. и фактически разследването е приключило. Оттам насетне П. бави делото с мотива, че съдът е дал практически неизпълними указания.

Посочената продължителност нарушава правото на ищцата на разглеждане и решаване на делото в разумен срок. По обвиненията, за които се води производството, давността отдавна е изтекла и единственият останал жив обвиняем се е позовал на този факт и е поискал прекратяване на нак. производство. В резултат на това ищцата е лишена от правото си да потърси справедливо репариране на претърпените от нея вреди като граждански ищец, тъй като не може да се конституира като частен обвинител или граждански ищец по делото.

Прекомерната продължителност на производството е причинила на ищцата неимуществени вреди, като: задълбочила чувството й за липса на справедливост; довела до разочарование от институциите и от това, че няма изгледи за осезаем напредък по делото; причинила страх и опасения, че това забавяне ще позволи на виновниците да останат ненаказани за деянията си; неизвестността и чакането в продължение на толкова много години довели до фрустрация и депресия, чувство за безсилие и безпомощност. Всички тези емоции направили ищцата с годините раздразнителна, затворена в себе си, перманентно емоционално напрегната, стресирана, депресирана. През 2014г., когато посетила България отново, за да провери напредъка на делото, ищцата била бременна с второто си дете и липсата на такъв я засегнала още по-лошо, което довело до опасност да загуби детето си, наложила лечение в болница.

Причинените й неимуществени вреди ищцата оценява на

100 000 лева и моли П. да бъде осъдена да й заплати обезщетение в посочения размер, ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане. Претендира разноски.

В едномесечния срок, визиран в чл. 131, ал. 1 от ГПК, е постъпил писмен отговор от П. на Р.Б..

Ответникът счита, че претенция, основана на забавени действия, извършени преди влизането в сила на нормата на чл.2б от ЗОДОВ /в сила от 15.12.2012г./ е недопустима. Ищцата не е посочила кои точно действия на П., извършени след този период, счита за забавени и нарушаващи правото й на разглеждане на делото в разумен срок. Не оспорва качеството „пострадал“ на ищцата, съобразно изложеното в исковата молба, но оспорва претенцията по размер като прекомерна. Поддържа, че продължителността на разследването е обусловена от неговата значителна сложност и множеството процесуални действия, които е следвало да бъдат извършени. Освен това, счита че не са ангажирани доказателства за твърдените в исковата молба неимуществени вреди. Излага, че редът за тяхното обезщетяване е този по Закона за политическата и гражданска реабилитация на репресираните лица, който се явява специален и изключва приожението на ЗОДОВ.

Предявен е иск с правно основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ срещу П. на Р.Б. за присъждане на обезщетение в размер на 100 000 лева., ведно със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното изплащане. Съдът не споделя становището на П. относно недопустимостта на иска, както и относно реда за обезщетяване на претендираните вреди. Съдебната практика категорично приема, че единственият ред, по който лицата могат да търсят обезщетение за забавено правосъдие по висящи производства, е този по ЗОДОВ, като допустимостта на иска не е обусловена от изчерпването на други процедури. Съдът приема, че е сезиран с допустим иск, подсъден на СГС, поради което дължи произнасяне по същество.

Съдът обсъди доводите на страните и прецени събраните по делото относими доказателства, след което приема от фактическа и правна страна следното:

От приетите по делото и неоспорени от страните писмени доказателства се установява, че със Заповед от 05.03.1985г. на МВР – Разград, спрямо А.Я.А., който „при проведените мероприятия по национално осъзнаване на турчеещите се българи се е противопоставял на органите на властта, като се е държал грубо и предизвикателно с органите на властта“, е взета превантивна административна мярка „принудително установяване в Белене“ за срок от 2 години. С последваща заповед от 19.03.1986г. А.А.е принудително установен в с. Ружинци, Видинско, за срок от три години, като последната заповед е отменена със заповед от 30.03.1988г. От удостоверение на МВР с №Р-32037/27.10.2000г. е видно, че А.Я.А. – или А. Я. М. – от с. Киченица, Разградско е бил въдворен в ТВО – Белене за времето от 18.03.1983 до 09.05.1986г., а с административен акт по политичски причини е бил изселен в с.

Ружинци за периода от 10.05.1986г. – 30.03.1988г. В телеграма на нач. ОУ МВР – Видин е посочено, че към м. май 1986г. А. А. е трудоустроен по болест, психически травматизиран е от здравословното състояние на съпругата си, която също е трудоустроена и изнемогва в издръжката на семейството. На основание тежкото семейно положение и настъпилите положителни изменения в поведението, е изразено мнение за прекратяване на наложената му принудителна административна мярка. От удостоверение за идентичност на лице с различни имена от 22.05.2018г. на Община Разград се установява, че А.Я.А. и А. Я. М. са едно и също лице. От удостоверение за родствени връзки от същата дата е видно, че А.Я.А. е баща на ищцата С.А.Ю..