Решение № 5867 от 26.09.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5867 гр. София, 26.09.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично заседание на първи юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Елена Иванова

Членове:

Ивета Антонова

МАРИЯ Н. СТОЙКОВА при участието на секретаря Цветослава В. Гулийкова като разгледа докладваното от Елена Иванова Въззивно гражданско дело № 20211100513031 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

С решение от 24.06.2021 г., постановено по гр.д.№ 8 406/2019 г. по описа на СРС, ГО, 45 състав е признато за установено на основание чл.422 ГПК във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.150, ал.1 ЗЕ и на основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД, че И.

Й. Ц., ЕГН ********** дължи на „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК 831609046 сумата 1 295,60 лева, представляваща главница за доставена топлинна енергия за периода от м.01.2016 г. до 30.04.2017 г. за имот, находящ се в гр.София, ж.к.„********, ********, аб.№ ********, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК – 14.12.2017 г. до окончателното изплащане на вземането, като искът за главницата за доставена топлинна енергия за разликата над уважената сума от 1 295,60 лева до пълния предявен размер от 2 787,71 лева за периода от 01.05.2014 г. до 31.12.2015 г., искът за главницата за такси за дялово разпределение за сумата 73,37 лева за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2017 г., искът за мораторна лихва върху главницата за доставена топлинна енергия за сумата 486,86 лева за периода от 16.09.2015 г. до 30.11.2017 г. и искът за мораторна лихва върху главницата за дялово разпределение за сумата 13,34 лева за периода от 16.09.2015 г. до 30.11.2017 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 87 463/2017 г. по описа на СРС, са отхвърлени като неоснователни.

Със същия съдебен акт И. Й. Ц. е осъдена да заплати на „Топлофикация София“ ЕАД на основание чл.78 ГПК сумата 45,17 лева – разноски за заповедното производство и сумата 257,18 лева – разноски за исковото производство, а „Топлофикация София“ ЕАД е осъдена да заплати на пълномощника на ответника адв.Н. К. на основание чл.38, ал.1, т.2 ЗАдв. сумата 245,82 лева – адвокатско възнаграждение.

Така постановеното съдебно решение в частта, в която е отхвърлен предявеният иск по реда на чл.422, ал.1 ГПК относно главницата за доставена топлинна енергия за сумата 1 492,11 лева – разликата над уважената стойност от 1 295,60 лева до пълния предявен размер от 2 787,71 лева за периода от 01.05.2014 г. до 31.12.2015 г., както и искът по чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД върху тази главница в размер на 486,86 лева, е обжалвано от ищеца „Топлофикация София“ ЕАД. В жалбата се поддържа, че в тази му част атакуваното решение е неправилно и необосновано; че първоинстанционният съд е приел, че 1 дължимите суми за посочения период са погасени по давност, но видно от представените по делото документи става въпрос за вземания, които са обективирани в издадената обща фактура № 0065135806/31.07.2015 г. със срок на плащане – 16.09.2015 г., от който момент започва да тече давността; че в раздел в чл.32, ал.1 от VІІ от Общите условия /ОУ/ „Заплащане на ТЕ“ е определен редът и срокът, по които купувачите на топлинна енергия са длъжни да заплащат дължимите суми по издадените фактури за топлинна енергия, а именно:

45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят, като с изтичането на съответния ден от месеца ответникът е изпаднал в забава; че СРС не е съобразил обстоятелството, че сумите по фактури за м.07.2015 г. стават изискуеми едва м.09.2015 г. и в този смисъл непогасена по давност е процесната сума по издадената фактура. Счита, че при постановяване на решението в обжалваната част съдът е допуснал съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушения на материалния закон, а липсата на опора на изводите на съда в обжалваната част на акта и доказателствата по делото определят съдебният акт и като необоснован. Сочи и че събраните по делото доказателства в случая доказват наличието на ликвидно и изискуемо вземане на дружеството срещу ответника в претендирания размер.

Моли въззивният съд да отмени решението на СРС в обжалваната част и да постанови ново решение, с което да уважи предявеният иск относно главницата за топлинна енергия изцяло. Претендира присъждането на разноски за производството.

Ответникът по жалбата – И. Й. Ц., гр.София в срока по чл.263, ал.1 ГПК е подала отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата като неоснователна, като навежда съображения за неправилност и незаконосъобразност на изложените в нея доводи. Заявява искане за присъждане на разноски за въззивната инстанция.

В останалата му част първоинстанционното решение не е обжалвано от страните и е влязло в законна сила.

Софийски градски съд като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за установено следното:

Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.

Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС.

При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно и процесуално допустимо в обжалваната част, поради което съдът дължи произнасяне по правилността на решението с оглед изложените в жалбата доводи и изискванията на приложимите в случая императивни материалноправни норми, попадащи в едно от изключения, визирани в ТР на ОСГТК на ВКС.

Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.150 ЗЕ и чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване със сила на присъдено нещо съществуването на оспорените от длъжника И. Й. Ц. главни и акцесорни вземания, за които по реда на чл.410 ГПК е издадена заповед за изпълнение на парично задължение на 11.10.2018 г. по ч.гр.д.№ 87 463/2017 г. по описа на СРС, 45 състав.

Оспорването на вземанията от страна на длъжника с подаденото възражение по чл.414 ГПК, обоснова и наличието на правен интерес в полза на ищеца от предявяване на установителния иск по чл.422 ГПК /в т.см. и решение № 246/11.01.2013 г. по т.д.№ 1278/2011 г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 89/02.06.2011 г. по т.д.№ 649/2010 г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 171/24.04.2012 г. по гр.д.№ 801/2011 г. на ІV ГО на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК и др./. В тежест на ищеца е да установи в това производство – в качеството му на кредитор, обстоятелствата, от които произтича вземането му, както и неговата ликвидност, изискуемост и размер, а на ответника – фактите, които изключват или погасяват това спорно право.

Отношенията между доставчиците и потребителите на топлинна енергия за исковия период са регламентирани в Закона за енергетиката /ЗЕ/. Съгласно установените в същия правила, за да бъде обвързано едно лице от договор за продажба на топлинна енергия с топлопреносно предприятие при публично известни общи условия, същото следва да има качеството на потребител/клиент на топлинна енергия за битови нужди.

2

Съгласно нормата на чл.153, ал.1 ЗЕ /в редакцията след изм. от 17.07.2012 г./, действала в исковия период, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.

Следователно, за да бъде определено едно лице като потребител/клиент на топлинна енергия за битови нужди съгласно визираната законова уредба е необходимо да бъде установено, че същото е собственик или носител на вещно право на ползване върху имот, който е присъединен към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение. От ангажираното от ищеца писмено доказателство: договор за продажба на държавен недвижим имот по реда на Наредбата за държавните имоти от 04.06.1990 г. /неоспорен в процеса/, е видно, че на посочената дата правото на собственост върху недвижим имот, находящ се на адрес: гр.София, ж.к.„******** с настоящ административен адрес съгласно писмо на Столична община, район „Овча купел“ с изх.№ РОК20-ТД26-567-(1) от 03.11.2020 г.: гр.София, ж.к.“********, е придобито от И. Й. Ц.. Горното обстоятелство се потвърждава и от писмо на Столична община, район „Овча купел“ с изх.№ РОК17-ТД26-663/2 от 13.11.2017 г. Пред първоинстанционния съд ответникът нито е поддържал, нито е ангажирал доказателства, че след закупуването на имота същият се е разпоредил с него или че валидно е учредил ограничено вещно право на ползване в полза на трето лице. Като собственик на процесния имот в исковия период от м.05.2014 г. до м.04.2017 г. И. Й. Ц. има качеството на клиент на топлинна енергия.

Нормата на чл.150, ал.1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от топлопреносно предприятие на потребители/клиенти на топлинна енергия за битови нужди, като постановява, че тя се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР/КЕВР, в които се урежда съдържанието на договора. С оглед тази нормативна уредба между страните по спора за процесния период е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия за продажба, каквито са Общите условия на ищеца, одобрени с решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „24 часа“ и вестник „19 минути“ – броя от 10.02.2014 г., в сила от 12.03.2014 г. и Общите условия за продажба на топлинна енергия от „Топлофикация София” ЕАД на клиенти за битови нужди в гр.София, одобрени с решение на КЕВР № ОУ-1/27.06.2016 г. на КЕВР, в сила от 11.08.2016 г. Разпоредбата на чл.150, ал.3 ЗЕ предоставя възможност за клиентите, които не са съгласни с предвидените в Общите условия клаузи, в срок от 30 дни след влизането им в сила да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия, които се отразяват в допълнителни писмени споразумения. В дадената хипотеза ответникът не твърди и не установява да е упражнил това негово право срещу Общите условия на „Топлофикация София“ ЕАД от 2014 г. и 2016 г., поради което настоящият съдебен състав намира, че същият ги е приел.

Договорното правоотношение по продажба на топлинна енергия при общи условия възниква между топлопреносно предприятие и потребителя/клиента, по силата на закона – чл. 150 ЗЕ, без да е необходимо изрично изявление на ответника – потребител, вкл. и относно приемането на Общите условия, в който смисъл е и задължителната съдебна практика, обективирана в решение № 35/21.02.2014 г. по гр.д.№ 3 184/2013 г. на ВКС, ІІІ ГО, постановеното по реда на чл.290 ГПК.

Изложените обстоятелства в своята съвкупност обосновават заключението, че за исковия период от време – предмет на инстанционния контрол между страните в процеса е съществувало валидно облигационно правоотношение с предмет: доставката на топлинна енергия за битови нужди относно процесния имот, по силата на което ответницата дължи заплащането на доставената й топлинна енергия.

Съгласно разпоредбата на чл.139, ал.1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда – етажна собственост, се осъществява по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в нормите на чл.139 – чл.148 ЗЕ и в Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването /обн. в ДВ бр.34/24.04.2007 г. с посл. изм. и доп, отм. ДВ бр.25/20.03.2020 г../. Топлинната енергия за отопление на сграда – етажна собственост по силата на чл.142, ал.2 ЗE се разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на имотите, а нормата на чл.145, ал.1 от същия закон предвижда, че топлинната енергия за отопление на имотите в сграда – етажна собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери се определя въз основа на показанията на 3 топломерите в отделните имоти.