Решение № 514 от 11.11.2025, Окръжен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 514 гр. Велико Търново, 11.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ТРЕТИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Георги Драгостинов

Членове:

Симона Миланези

Ангелина Богданова при участието на секретаря Красимира Г. Илиева като разгледа докладваното от Ангелина Богданова Въззивно гражданско дело № 20254100500794 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 106/05.06.2025 г., постановено по гр. д. № 84/2025 г. РС – Павликени е отхвърлил предявения от М. Ц. Д. иск, с който е поискано да се прогласи недействителността на договор за потребителски кредит № 202412211133090102 от 21.12.2024 г., сключен между ищеца и „НЕТКРЕДИТ“ ООД. В тежест на М. Д. са възложени разноските по делото.

Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от М.

Ц. Д., чрез адв. Ц. Д. от ВТАК, като се твърди, че същото е неправилно и незаконосъобразно. Твърди се, че в договора не са посочени компонентите, които формират ГПР. Сочи, че не е ясно какво представлява разликата от 13,22% между ГПР и ГЛП. Освен това твърди, че уговорената лихва значително надвишава законната лихва за забава. Жалбоподателят навежда доводи, че законоустановения размер на ГПР не следва да се прилага и по отношение на лихвата, доколкото това са две различни понятия. Моли да се 1 отмени изцяло обжалваното решение. Претендират се разноски.

В срок е постъпил отговор по насрещната страна по въззивната жалба, в който се взема становище за неоснователност на същата и се моли жалбата да бъде оставена без уважение, по подробно изложени доводи. Претендират се разноските по делото.

Жалбата е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.

Районен съд – Павликени е бил сезиран с искова молба от М. Ц. Д., в която се твърди, че на 21.12.2024 г. е сключен договор за потребителски кредит № 202412211133090102 между М. Ц. Д. и „НЕТКРЕДИТ“ ООД, с който на ищцата е предоставен кредит в размер на 1 000 лв. Предоставянето на посочената сума е в изпълнение на задължението на кредитора да предостави кредит и е създало задължения за кредитополучателя да му заплати погасителни вноски указани по размер, на 15 броя месечни погасителни вноски по 91 лв. Погасителните вноски представляват изплащане на главницата по кредита и определена добавка, съставляваща печалба на кредитора, като лихвеният процент е фиксиран за срока на договора и е посочен в него, при което общата стойност на плащанията по кредита е договорена в размер на 1365 лв., а договорената лихва по кредита е уговорена в размер на 365 лв. Крайният срок за издължаване на всички задължения по кредита е 22.03.2026 г.

Ищецът счита договора за недействителен като противоречащ на закона и морала. Намира, че са налице неравноправни клаузи. Акцентира, че в договора е посочен единствено общия размер на ГПР, но не и разбивка на всички разходи по вид и размер, както и общата стойност на разходите, дължима от потребителя. Счита, че така уговореният фиксиран ГПР от 63,23% надхвърля значително законоустановения максимум. По тази причина се позовава на нищожността на уговорката относно ГПР. На следващо място, сочи, че уговорката за заплащане на договорна лихва също е нищожна, тъй като не са посочени условията за прилагане на лихвения процент по кредита и условията и процедурата по неговата промяна. Също счита, че ГЛП в размер на 50,01% надвишава допустимия размер /трикратния размер на законната лихва/. Твърди, че изложеното влече недействителността на целия договор.

Моли да се постанови решение, с което да бъде уважена ищцовата претенция.

2

Претендира разноски.

В указания от съда срок по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор. Не оспорва сключения между страните договор за кредит. Сочи, че по договор ответникът е включил единствено разход за възнаградителна лихва. Оспорва нищожността на договора. В случай, че съдът приеме, че ГПР надвишава допустимия максимален размер, твърди, че това води до недействителност само на клаузата, а не и на целия договор. Намира твърдението на ищцовата страна относно липсата на условия за прилагане на ГЛП за неоснователно. В тази връзка, сочи, че в чл. 11, ал. 1 от договора е уговорен фиксиран размер на годишната лихва, а в ал. 2 е посочен погасителния план, съдържащ изискуемата от чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК информация. Моли ищцовата претенция да бъде отхвърлена. Претендира разноски.

За да постанови обжалваното решение и да отхвърли предявения иск е приел, че за да изпълни задължението си за информиране на потребителя ответното дружество е достатъчно да посочи в договора ГПР в проценти и общата дължима сума, без да е нужно да сочи конкретни компоненти. В този смисъл е приел, че в процесния договор са посочени изискуемите от закона параметри, като уговорения ГПР е съответен на изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, посочено е и как е формиран. Според съда, договорът отговаря и на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, доколкото в него е инкорпориран погасителен план, съдържащ необходимата информация. Възражението за противоречие на чл. 10, ал. 1 и ал. 2 ЗПК е останало недоказано. Приел е, че уговореният размер на договорна лихва, включена в ГПР, е по нисък от установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК императивен максимален размер.

За да се произнесе настоящият състав на въззивния съд, като прецени доказателствата по делото поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното от фактическа страна:

Страните не спорят, че между ищеца, като кредитополучател и ответника, като кредитор е сключен договор за потребителски кредит № 202412211133090102 от 21.12.2024 г. с посоченото в исковата молба съдържание, че по договора е предоставен кредит в размер на 1 000 лв., при ГЛП 50,01% и ГПР 63,23 %.

Към договора е приложен и погасителен план в табличен вид, онагледяващ дълга на кредитополучателя и начина на връщането му - на 3 петнадесет равни анюитетни месечни вноски от по 91 лв., при месечен лихвен процент от 4,17 %, с падеж всяко следващо 22-ро число и изрично посочени формиращи я елементи - от главница и възнаградителна лихва, чийто размери се променят в рамките на еднаквите по размер ежемесечни вноски.

Посочена в разбивка на дълга и крайната дължима сума за връщане в размер на 1325 лева, от която главницата е 1000 лв., колкото е усвоена от кредитополучателя и 365 лв. е възнаградителната лихва, която го оскъпява.

Спорно по делото е дали заемното правоотношение е възникнало валидно.

При така установените данни, ВТОС стига до следните правни изводи:

Кредитополучателят М. Д. безспорно има качеството "потребител" по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗПК, сочещ за такъв всяко физическо лице, придобиващо стоки или ползващо услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон, действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност. В случая М. Д. е договорила кредита за лично потребление, а не за търговски цели или осъществяване на професионална дейност, поради което изцяло се ползва от защитата, визирана за охраняване на интересите на икономически по-слабата в правоотношението с кредитодателя страна, нормативно уредена в ЗПК и ЗЗП.

В този смисъл и съгласно практиката на ВКС, съдът е длъжен не само по възражения, но и служебно да прецени дали договорът е нищожен, респективно клаузи от него (по смисъла на чл. 146 ЗЗП) поради евентуална тяхна неравноправност по смисъла на чл. 143 ЗЗП, като засягащи интересите на потребителя в контекста на заявеното спрямо него вземане и при съобразяване на предпоставките за недействителност на договарянето по смисъла на чл. 22 ЗПК, т.к. това според чл. 23 от същия закон има за последица връщането само на чистата стойност на кредита, но не и на лихвите и другите разноски по него.

Видно от съдържанието на процесния договор за потребителски кредит същият съдържа ясно и конкретно посочване на заетата сума, срока на действие и връщане, начина на плащане, погасителен план, съдържащ броя, размера и падежа на всяка вноска, както и каква част от нея представлява главница и каква част - възнаградителна лихва. Не е спорно между страните, 4 че в конкретния случай те не са уговорили допълнителни такси, услуги, комисионни или други плащания, които биха довели до увеличаване на общите разходи по кредита. Единственият включен разход на ищеца е възнаградителната лихва към размера на ГПР, уговорена в размер на 365 лева за целия период от 15 месеца. При това положение реалният ГПР практически съвпада с годишния лихвен процент, тъй като липсват допълнителни компоненти, които да го увеличат.

На следващо място, договорът съдържа посочване на лихвения процент, който е 50,01% и е константна величина, поради което не е нужно да бъде заявена методиката за изчисляването му при промяна, нито индекс или референтен лихвен процент, които да я обосноват.

При извършената от съда проверка се констатира, че при предоставена главница в размер на 1000 лева и общо дължима сума от 1365 лева за срок от 15 месеца, общата лихва възлиза на 365 лева. Това означава, че потребителят заплаща 36,5 % лихва за целия период, което съответства на приблизително 2,43 % месечно. Умножено по 12 месеца, това води до годишен лихвен процент от около 29 %, което е по-малко от вписания в договора за кредит. Ето защо, изложеното не може да доведе до крайния извод за наличието на неравноправни клаузи, поради което така наведеното от жалбоподателя възражение настоящият съдебен състав намира за неоснователно.

Годишният лихвен процент е по-малък по размер и се включва във формирането на ГПР, а доводът, че в случая възнаграждението надвишава трикратния размер на законната лихва за забава от 10% към момента на договарянето и по този начин противоречи на добрите нрави и за това не следва да се присъжда, според този съд не намира опора в закона. Този извод би бил обоснован при действието на редакцията на чл. 19 ЗПК отпреди 23.07.14 г., но след обнародваните нови, ал. 4-6 на разпоредбата, визиращи максимален размер на ГПР от 50 % и предвиждащи като последица от неспазването му - недействителност на горницата, поради което надвзетите по нея средства се отнасят към следващите плащания, надхвърлянето на трикратния размер на законната лихва за забава не може да определи възнаграждението като нищожно, поради уговарянето му в противоречие с добрите нрави, на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Това е така, защото според чл.

19, ал. 1 ЗПК, ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за 5 потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), от което е изводимо, че възнаградителната лихва е част от тези разходи и следва да бъде включена при формирането им. От обстоятелството, че действителната в случая възнаградителна лихва съвпада с ГПР и не надскача законово определената горна рамка на размера му, е достатъчно да се обоснове извод за обществена поносимост на договарянето на възнаграждение за кредитиране над трикратния размер на законната лихва за забава, визирана в ЗЗД и Постановление № 100 на Министерския съвет от 2012 г.

Действително, от съдържанието на договора се установява известно несъответствие между посочените в него стойности на годишния лихвен процент и годишния процент на разходите, и реално приложимите параметри на кредита. При липса на допълнителни такси и комисиони, действителният ГПР възлиза на около 32–33 %, докато в договора е вписан значително повисок размер — 63,23 %. Същото се отнася и по отношение на ГЛП, като действителният възлиза на около 29%, а вписаният в договора е 50,01%. Това обаче несъответствие между ГПР и ГЛП не води до нарушаване правата или интересите на потребителя, тъй като не води до фактическо оскъпяване на кредита, а напротив — реалните условия по договора се оказват поблагоприятни за него, доколко договорът е изпълнен при реална лихва и общо задължение, които са по-ниски от посочените в договора, поради което потребителят не е поставен в неблагоприятно положение, нито е подведен относно реалната икономическа тежест на кредита. Напротив, несъответствието между формално вписания и действителния размер на ГПР, в това число и ГЛП, има за последица по-малко дължимо възнаграждение за кредитора, което изключва възможността да се приеме, че е нарушен балансът между страните или че договорът противоречи на изискванията за добросъвестност. Ето защо, съдът приема, че посоченото несъответствие има формален характер и не представлява основание за нищожност на договора по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД, тъй като не засяга съдържанието на облигационното правоотношение и не води до накърняване на потребителските права.