Решение № 333 от 11.04.2024, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 333 гр. Стара Загора, 11.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, XV-ТИ ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Олга Златева при участието на секретаря Лазарина Ф. Лазарова като разгледа докладваното от Олга Златева Гражданско дело № 20235530104696 по описа за 2023 година

Производството е образувано по искова молба от Е. П. П. от гр.Стара Загора против „АКСЕС ФАЙНАНС“ АД – гр.София.

Ищцата твърди, че на .........г. е сключила с „АКСЕС ФАЙНАНС“ ООД, Договор за кредит „Бяла Карта“, по силата на който, кредиторът й предоставил револвиращ кредит в максимален размер на 800 лева, под формата на разрешен кредитен лимит, който се усвоява чрез международна платежна карта - Бяла карта. Годишният процент на разходите възлизал на 45,9%. Съгласно чл. 15 от Договора: /1/ „Кредитополучателят се задължава в срок от 5 дни, считано от датата на активиране на платежния инструмент по чл. 4, ал. 2 от Договора, да предостави на Кредитодателя едно от следните обезепчения: 1. Банкова гаранция с бенфециер Кредитодателя за сумата от 1219,44 лв. със срок на валидност - 2 г. от датата на сключване на настоящия Договор.

2. Едно физическо лице, което да отговаря на следните изисквания: 2.1. Лице над 21 години и да представи служебна бележка от работодател за размер на трудово възнаграждение; 2.2. с минимален осигурителен доход в размер на не по-малко от 1 500 лв.; 2.3. Да работи по безсрочен трудов договор от минимум 6 месеца; 2.4. Лицето да не е поръчител или кредитополучател по друг активен договор за паричен заем с „Аксес Файнанс“ ООД. 2.5. Да няма кредитна история в ЦКР към БНБ или да има кредитна история със статус „период на просрочие от 0 до 30 дни “; 2.6. Да не е член на домакинството на Кредитополучателя.

В чл. 20 от Договора се съдържала неустоечна клауза, която предвижда следното: „В случай, че Кредитополучателят не предостави допълнително обезпечение 1 в посочения срок по чл. 15 от настоящия договор, последният дължи на Кредитодателя неустойка в размер на 10 процента от усвоената и непогасена главница, която е включена в текущото задължение за настоящия месец. Неустойката се начислява за всяко отделно неизпълнение на задължението“.

По отношение на неустойката по чл. 20, във вр. с чл. 15, ал. 1 от договора счита, че в случая е отпуснат заем на физическо лице, поради което се касае за предоставяне на „финансова услуга“ по смисъла на параграф 13, т. 12 от ДР на Закона за защита на потребителите /ЗЗП/. Това физическо лице има качеството потребител и се ползва от защитата срещу неравноправни клаузи, предвидена в Глава VI на ЗЗП, за които съдът трябва да следи служебно. Съгласно чл. 143 от ЗЗП за „неравноправна клауза“ в договор с потребител се счита всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. В този смисъл неустоечната клауза в чл. 20, във вр. с чл. 15, ал. 1 от договора била в отклонение на закона, както и на основния принцип за добросъвестност и справедливост в търговските отношения и съответно се явявала нищожна на основание чл. 26 ЗЗД.

Счита, че клаузата по чл. 20, във вр. с чл. 15 ал. 1 от договора за заплащане на неустойка за непредоставено обезпечение е нищожна и съответно не е породила правно действие. Трайната и последователна съдебна практика приемала, че неустойката представлява обезщетение за претърпените от неизпълнението на договорното задължение вреди и има санкционен характер.

В случая обаче, чрез неустойката кредиторът обезпечавал неизпълнение на договорно задължение, което не е нито пряко, нито косвено обвързано с основното задължение на потребителя по връщане на заемната сума.

Неустойката изпълнявала роля на обезпечаване неизпълнението на длъжника да обезпечи отпуснатия му кредит, което е недопустимо.

Съгласно чл. 71, пр. последно ЗЗД, при неизпълнение на задължението длъжникът да обезпечи вземането на кредитора, последният имал право да поиска изпълнение на срочното задължение и преди срока. Законът допускал единствено възможност за кредитора да обяви вземането за предсрочно изискуемо и да пристъпи към събирането му, ведно с уговорените в договора разходи. Уговарянето на неустойка, което принципно се явявало допустимо за всяко неизпълнение на договора, в този случай надхвърляло законовите рамки, както и нейния обезпечителен и санкционен характер и представлявало типична проявна форма на нарушаване на закона и на добрите нрави.

По начина, по който е уговорена, неустойката за това неизпълнение на договора представлявала сериозна санкция за длъжника и неоснователно обогатявала кредитора, на когото е известно, че в краткия срок и при тези условия, за длъжника е обективно 2 невъзможно да осигури исканото обезпечение. Кредиторът, макар да бил само кредитна институция и без възможностите на банковите институции, разполагал с достатъчно правни средства да обезпечи отпускания кредит по начин, че да не злепоставя драстично интересите на потребителя до степен на неразумно оскъпяване на кредита за икономически по слабата страна. Макар да не съществувала договорна и законова пречка да бъде уговорена неустойка при неизпълнение на задължението за връщане на заемната сума от страна на длъжника, в случая потребителят бил санкциониран за непредставяне на обезпечение за неизпълнение на задълженията си, за което дължал неустойка с възможност само на това основание за предсрочно прекратяване на договора дори и да заплаща редовно главницата и лихвите в уговорените срокове и размери, съгласно погасителните вноски.

Неустойката в случая надхвърляла рамките на чисто санкционния си характер и представлявала начин за неоснователно обогатяване на кредитора, което се явявало недопустимо, а от друга страна натоварвала длъжника с допълнителни разходи, само поради формалното неизпълнение на задължението си да даде исканото от кредитора обезпечение, което по начина, по който е регламентирано, е обективно неизпълнимо.

Липсват данни как точно и въз основа на какви критерии е формиран размерът на неустойката, който се явявал и необосновано висок.

Законът - чл. 92 ЗЗД, предвиждал, че неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, което предполагало безусловно задължение за кредитора да я определи по достатъчно ясен и напълно разбираем начин, че да не бъде прекомерно голяма в сравнение с претърпените вреди, респективно да посочи размера й при частично или при неправилно изпълнение.

Изискванията, които поставя кредитора пред потребителя досежно характера и вида на обезпечението, което трябва да гарантира изпълнението на договора за връщане на заема, не съответствали нито на закона, нито на морала, нито на добрите търговски практики в тези случаи. Същите били рестриктивни и не съответствали на предназначението на неустойката като правен институт /чл. 92 ЗЗД/.

Същата, по начина, по който е регламентирана от кредитора, включително и начина на погасяването й, имала наказателен характер, а не само обезщетителен и обезпечителен и поставяла потребителя в изключително неравностойно положение спрямо търговеца, защото го задължавала от една страна да плати необосновано висока по размер неустойка, и то само за непредставено в срок обезпечение. Изискванията на заемодателя досежно обезпечението по чл. 20, във вр. с чл. 15, ал. 1 от договора силно ограничавали възможностите на потребителя да може да ги изпълни и доколкото заемодателят едва ли очаква потребителят да изпълни тези условия, по начина по който са зададени, противоречали на всички неписани правила и норми и 3 компрометирали института на неустойката.

В този си вид, представлявали своеобразен източник на допълнителна печалба за кредитора над уговорената такава под формата на договорна лихва. Трудно могло да се определи това вменено задължение на длъжника като справедливо, нормално и съответстващо на нормите на закона, като типично и в съответствие с добрите търговски практики в отношенията с определено икономически по-слабата страна. В този си вид, неустойката изгубила своето законово предназначение да служи като обезпечение на задължението и да служи като обезщетение на вредите.

Както се сочи, неустойката се явявала дължима, независимо дали заемът е върнат от потребителя своевременно, или не е върнат, доколкото тя има отношение към неизпълнение на задължение на потребителя да осигури обезпечение на задължението, което налага извод, че при нейното определяне по основание, параметри и по размер заемодателят не е спазил правилата на добросъвестността. Неустойката, в случая, представлявала допълнително предвидена скрита печалба за търговеца за сметка на потребителя, извън уговорената под формата на договорна възнаградителна лихва.

Тази клауза се явявала нищожна, защото отричала договорния характер на поръчителството като обезпечение, като същевременно не обезпечавала по никакъв начин изпълнението на главното задължение на длъжника да върне заетата сума и възнаграждението за това: условието за дължимост било не неплащане на това задължение, което съставлява съществен елемент на договора за заем, а странично такова, срещу което обаче длъжникът не получавал насрещна престация.

Обезпечителната функция липсвала.

Нямало имуществени вреди от неизпълнението на задължението за непредставяне на обезпечение, тоест, обезщетителна функция също отсъствала: възникването на неустоечното задължение било самоцел на кредитора. В отговор на доводите, касаещи характера на договора, следвало да се отбележи още, че съгласно чл. 8, § 1 от Директива 2008/48 преди сключването на договор за кредит кредиторът бил длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост, това задължение можело да включва да се направи справка в съответната база данни.

В този смисъл се посочвало, че в условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следвало да упражняват необходимия надзор, с цел избягване на такова поведение, и да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те не процедират по този начин.

Преддоговорното задължение на

4 кредитора да направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото цели да предпази потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринасяло за постигането на целта на Директива 2008/48, която се състояла, както става ясно от съображения 7 и 9, в предвиждането в областта на потребителските кредити на пълна и наложителна хармонизация в редица ключови области, която се приема като необходима, за да се осигури на всички потребители в Съюза високо и равностойно равнище на защита на техните интереси и за да се улесни изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на потребителски кредити.

В този смисъл § 40-43 от Решение от 27.03.2014г. по дело С-565/12 на четвърти състав на СЕС. Счита, че клаузата, която предвижда дължимост на неустойка при неосигуряване на поръчител, което задължение става изискуемо в срок от 5 дни, считано от датата на активиране на платежния инструмент по чл. 4, ал. 2 от Договора, е в пряко противоречие с целта на Директивата.

Като договорен подход неустойката целяла да се заобиколи забраната на чл. 143, т. 3 от ЗЗП, защото със задължението за представяне на обезпечение следвало, че кредиторът не е извършил предварителна проверка за възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това, прехвърлял изцяло в тежест на последния последиците от неизпълнението на това свое задължение. Посоченото обуславяло извод, че неустойката излиза извън присъщите й по закон функции, както е и сключена в условията на неравноправност по смисъла на ЗЗП, което я правило нищожна, поради противоречие на повелителни норми на закона - чл. 146, ал. 1 ЗЗП и на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД.