Определение № 159 от 30.01.2026, Окръжен съд - Стара Загора

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 159 гр. Стара Загора, 30.01.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на тридесети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Пламен Ст. Златев

Членове:

Веселина К. Мишова

Орлин Н. Летов като разгледа докладваното от Веселина К. Мишова Въззивно частно гражданско дело № 20265500500030 по описа за 2026 година Производството по делото е образувано по частна жалба от “Б.Д.“ АД срещу разпореждане № 2485/07.11.2025 г. по ч.гр.д.№ 1243/2025 г. по описа на РС- Чирпан, с което е било отхвърлено частично заявлението за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.417 ГПК за сумата от 947,61 лв. за санкционна лихва за периода от 01.05.2020 г. до 27.08.2025 г. и 14,56 лв. санкционна за периода от 28.08.2025 г. до 20.10.2025 г. и 177,52 лв. дължими такси.

Частният жалбоподател счита, че обжалваното разпореждане е неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Твърди, че претендираното вземане за главница е станало изискуемо на 27.08.2025 г. на основание чл.12.2 от ОУ към договора за кредит, за което кредитополучателят бил уведомен.

Твърди, че клаузата от ОУ, регламентираща дължимостта на посоченото вземане, е уговорена индивидуално, тъй като кредитополучателят се е разписал на всяка страница от договора, вкл. и тази, на която е разписана клаузата на чл.8 от част ІІ на договора. Именно в тази клауза е предвидено как се олихвява лихва, такса и/или комисионна по договор за овърдрафт, ако на падежа наличностите по разплащателната сметка са недостатъчни. В съответствие на това банката била начислила санкциониращата лихва. Счита, че чл.8 от част І от договора напълно съответства на изискванията на ЗПК, предвид обстоятелството, че санкциониращата лихва е в размер на 6 процертни пункта и се дължи единствено за просрочената част от вноската, представляваща главница и е последица от забавата на кредитополучателя.

Твърди, че санкциониращата лихва представлява уговорена наказателна надбавка върху главницата по чл.8, част І от договора за крадит, т.е. има характер на обезщетение за забава по смисъла на ТР № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС, както е и в рамките на законната лихва.

Частният жалбоподател счита, че неправилно заповедният съд е приел, 1 че претенцията за такси представлява заплащане на такса без предоставена услуга. Твърди, че с уточняваща молба е посочил, че таксата представлява сбор от дължими такси за съобщения в размер на 3,60 лв., месечна такса пакет в размер на 46 лв., месечна такса за разплащателна сметка в размер на 32,47 лв. и месечна такса за карта в размер на 95,45 лв., които суми били дължими на основание тарифата на банката във връзка с чл.6 от договора за кредит.

Твърди, че кредитополучателят бил започнат и следователно се е задължил да плати таксите, вкл. и тези за поддръжка на разплащателната сметка. Таксите съставлява част от общите разходи по кредита – чл.58, ал.1 ЗКИ. За банката липсвало задължение да описва в договора за кредит всяка компонента от формулата за изчисление на ГПР. В договора бил посочен ясно какъв е размерът на ГПР и общата сума, дължима от потребителя.

Частният жалбоподател иска съдът да постанови определение, с което да отмени обжалваното разпореждане и да постанови издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист за дължимите суми.

Съдът, след като обсъди направените в частната жалба оплаквания и провери допустимостта й, намери за установено следното:

Жалбата е допустима, като подадена в срока за обжалване, срещу подлежащ на обжалване акт, внесена е дължимата държавна такса за въззивното производство, но разгледана по същество – неоснователна.

Съображенията за това са следните:

Производството пред първоинстанционния съд е образувано по заявление на „Б.Д.“ за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК – въз основа на документ, срещу Й. В. Т. от с. П., *** за сумата от 800 лв. за главница; 890,33 лв. за възнаградителна лихва за периода от 01.02.2017 г. до 30,04.2020 г.; 947,61 лв. за санкционна лихва до датата на настъпване на изискуемост за периода от 01.05.2020 г. до 27.08.2025 г.; 14,56 лв. за санкционна лихва след датата на настъпване на изискуемост за периода от 28.08.2025 г. до 20.10.2025 г., и 177,52 лв. за такса. Посочено е, че вземането е за задължение по договор за кредит от 28.08.2014 г. Предсрочната изискуемост на кредита била настъпила, за което длъжникът бил надлежно уведомен.

Първоинстанционният съд е приел, че искането за издаване на заповед за изпълнение за сумата от 947,61 лв. за санкционна лихва до датата на настъпване на изискуемост за периода от 01.05.2020 г. до 27.08.2025 г. и 14,56 лв. за санкционна лихва след датата на настъпване на изискуемост за периода от 28.08.2025 г. до 20.10.2025 г. се основава на нищожна клауза, заобикаляща разпоредбата на чл.33, ал.1 и ал.2 ЗПК, според която при забава на потребителя кредиторът има обезщетение, което не може да надвишава законната лихва. Приел е, че не е допустимо нарушаване или заобикаляне на императивната норма чрез уговаряне на лихва в значително по-висок размер.

Позовал се е на нормата на чл.21, ал.1 ЗПК и е приел, че размерът на санкционната лихва е значително по-висок от размера на законната лихва.

Освен това първоинстанционният съд е приел, че уговорената санкционна 2 лихва е нищожна и на основание чл.24 ЗПК, тъй като кредитополучателят е по-слабата икономически страна в правоотношението и задълженията му значително надхвърлят правата му по договора, а в крайна сметка договорът води до неговата свръх задлъжнялост. Приел е, че кумулативното начисляване на санкционни лихви наред с договорената лихва води до необосновано неблагоприятно положение на потребителя, тъй като представлява многокретно санкциониране на едно и също неизпълнение и надхвърля обезщетителната функция на законната лихва по чл.86 ЗЗД.

По отношение на претенцията за сумата от 177,52 лв. за такса и приел, че тази сума не се дължи, тъй като има неравноправен характер и е недействителна. По съществото си тя представлявала такса, която се дължи, без срещу заплащането й да се предоставя реална услуга в полза на кредитополучателя.

Разпореждането е правилно.

Представеният договор за овърдрафт по разплащателна сметка представлява по правната си същност договор за кредит за текущо потребление. От представеното по делото копие от този договор е видно, че „С.ж.Е.“ АД е предоставила потребителски кредит на Й. В. Т. в размер на 800 лв. Уговорен е срок на договора от 12 месеца с автоматично продължаване.

Овърдрафтът е разрешен по разплащателна сметка на кредитополучателя, за която той не дължи такса за обслужване – чл.6.1. Кредитът е отпуснат при 20 % годишен фиксиран лихвен процент. При неразрешен овърдрафт годишният лихвен процент е 20% плюс надбавка от 6 пункта.

Видно е от извлечението от счетоводните книги на банката (вече „Б.Д.“ АД поради правоприемство), че общият размер на просрочената сума е 42,66 лв. и съставлява три непогасени суми за лихва до датата на изискуемост, като освен главницата и възнаградителната лихва кредитополучателят дължи 947,61 лв. за обезщетение за забава (лихвена надбавка) до датата на настъпване на изискуемост за периода от 01.05.2020 г. до 27.08.2025 г.; 14,56 лв. за обезщетение за забава след датата на настъпване на изискуемост за периода от 28.08.2025 г. до 20.10.2025 г., както и 177,52 лв. за такса.

Последната сума съставлява сбор от 3,60 лв. за такса съобщения; 46 лв. за месечна такса пакет, 32,47 лв. за месечна такса за разплащателна сметка и 95,45 лв. месечна такса за карта. Видно е, че обезщетението за забава е уговорено като надбавка към лихвата и е в размер на повече от допустимия в нормата на чл.33, ал.2 ЗПК лихвен процент. За лихвена надбавка за забава става дума и в извлечението от счетоводните книги на банката. От друга страна, задължението за обезщетение за забава за след датата на настъпване на изискуемостта е посочено именно като обезщетение за забава. И тъй като в извлечението не е посочен размерът на т. нар. лихвена надбавка, при така редактирания текст от общите условия съдът няма как да приеме, че претендираните суми са за обезщетение за забава в размер на законната лихва.

Начисленото в документа по чл.417, т.2 ГПК обезщетение за забава не съответства на разпоредбата на чл.33, ал. 2 ЗПК, съгласно която, при забава на 3 потребителя кредиторът има право на обезщетение за забава, която не може да надвишава законната лихва. Неоснователно е оплакването в частната жалба, че заповедният съд е следвало да достигне до извода, че тази клауза е уговорена индивидуално, тъй като кредитополучателят се е разписал на всяка страница от договора. Първо, подписът на кредитополучателя на всяка страница не означава това. На второ място, е видно, че договорът е бил изготвен отнапред, тъй като на ръка е била попълнена само датата, на която е сключен. Липсват доказателства за това, че клаузата е била индивидуално уговорена. Няма значение, че страните са постигнали съгласие относно размера на годишния лихвен процент при неразрешен овърдрафт, след като законът е посочил изрично какъв е размерът на обезщетение за забава, каквато правна същност има тази уговорка. Нормата на чл.33, ал.2 е императивна, което означава, че не може да бъде дерогирана по съгласие на страните и несъобразяването с нея води до недействителност. Неоснователно в частната жалба се твърди, че санкциониращата лихва е само в размер на 6%, защото това обстоятелство не става ясно от извлечението от счетоводни сметки на банката по никакъв начин. Съдът не може да тълкува или допълва документа, удостоверяващ задължение по чл. 417 ГПК, а следва да се води от неговото недвусмислено съдържание. По тези съображения, въззивният съд намира, че тази претенция на заявителя е неоснователна, като противоречаща от закона и не следва да се уважава, както правилно е приел, районният съд.

По отношение на претендираната сума за такси:

Съгласно разпоредбата на чл.10а ЗПК кредиторът може да събира от потребителя такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора. Следващата алинея обаче забранява на кредитора да изисква заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита – чл.10а, ал.2 ЗПК. Безспорно, такса съобщения чрез изпратени SMS и месечна такса за карта са за действия по управление на кредита, доколкото за последната е уговорено в договора, че кредитът се предоставя по разплащателна сметка, респ. с карта. За разплащателната сметка кредитополучателят не дължи такса по изричната уговорка в договора.

Месечната такса пакет не е ясно какво включва, а кредиторът не може да събира суми, за които не е ясно за какво се търсят.

Предвид изложените съображения, въззивната инстанция намира, че частната жалба е неоснователна. Разпореждането, с което е отхвърлено заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК и изпълнителен лист в обжалваната част като правилно и следва да бъде потвърдено.

Воден от горните съображения, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА разпореждане № 2485 от 07.11.2025 г., постановено по 4 ч.гр.д.№ 1243/2025 г. по описа на Районен съд - Чирпан.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5