Решение № 260007 от 13.02.2023, Районен съд - Мездра

Р Е Ш Е Н И Е

Номер

Година

13.02.2023 г.

Град

Мездра

В ИМЕТО НА НАРОДА

Мездренски районен съд

ІІ-ри граждански състав

На

Година

В публичното заседание на 07.02.2019 год. в следния състав:

Председател

ИВАН ВЪТКОВ

Съдебни заседатели

Секретар

Валя Пенова

Прокурор като разгледа докладваното от

Съдия ВЪТКОВ гражданско дело номер

632 по описа за

2018 година и за да се произнесе, взе в предвид следното:

“АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ

НА ВЗЕМАНИЯ” ООД, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. «Петър Дертлиев» № 25, офис-сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, ЕИК *********, представлявано от Николина Тодорова Станчева и

Мартин Деспов Деспов – изпълнителни директори, чрез пълномощник Кристина Георгиева Вонидова – Милчева - юрисконсулт, е предявило иск против В.А.Ц., ЕГН:********** ***, с която ищецът моли съда да признае за установено по отношение на ответника, че същата дължи на ищцовото дружество изпълнение по издадената по ч. гр. дело № 166/2018 г. на МзРС заповед № 65/06.02.2018 г., сумата от 500.00 лв.

/ петстотин лева/ представляваща главница, договорна лихва в размер на 51,10 лева /петдесет и един лева и 10 ст./ за периода от 21.07.2016 г. до

18.11.2016 г.; такса разходи в размер на 45.00 лв.; неустойка за неизпълнение на договорно задължение в размер на 303,30 лева /триста и три лева и 30 ст./ за периода от

21.07.2016 г. до 18.11.2016 г., обезщетение за забава в размер на

68.89 лева / шестдесет и осем лева и 89 ст./, считано от 22.07.2016 година до датата на подаване на заявлението в съда -

06.02.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата, начиная от 06.02.2018 г. /датата на депозиране на заявлението/ до окончателното изплащане на вземането; сумата от 25.00 лв. д.т. и 50 лв. представляваща възнаграждение за процесуално представителство на основание чл. 78 ал. 8 от ГПК, определено по чл. 26 от НБПП за защита по заповедно производство. Претендират се разноски и по настоящото дело.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от назначения особен представител на ответника, който оспорва исковете. Твърди, че цесията не е надлежно съобщена на длъжника и не може да се приеме, че връчването на копие от исковата молба и доказателствата на особения представител е съобщаване на цесията, както и навежда доводи за нищожност на клаузата за неустойката за неизпълнение на договорно задължение.

Правната квалификация на претендираните права е чл. 422 ал. 1 ГПК вр. чл. 410 ГПК и чл.

86 ЗЗД.

Събрани са писмени доказателства. Приложено е ч. гр. д. №166/2018 г. на МзРС.

Съдът, с оглед събраните по делото доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

По приложеното ч. гр. д. №166/2018 г. на МзРС е издадена Заповед № 65/06.02.2018 г., сумата от 500.00 лв. / петстотин лева/ представляваща главница, договорна лихва в размер на 51,10 лева /петдесет и един лева и 10 ст./ за периода от 21.07.2016 г. до 18.11.2016 г.; такса разходи в размер на 45.00 лв.; неустойка за неизпълнение на договорно задължение в размер на 303,30 лева /триста и три лева и 30 ст./ за периода от

21.07.2016 г. до 18.11.2016 г., обезщетение за забава в размер на 68.89 лева / шестдесет и осем лева и 89 ст./, считано от 22.07.2016 година до датата на подаване на заявлението в съда -

06.02.2018 г , ведно със законната лихва върху главницата, начиная от 06.02.2018 г. /датата на депозиране на заявлението/ до окончателното изплащане на вземането; сумата от 25.00 лв. д.т. и 50 лв. представляваща възнаграждение за процесуално представителство на основание чл. 78 ал. 8 от ГПК, определено по чл. 26 от НБПП за защита по заповедно производство.

Проведена е процедурата по чл. 415 ал. 1 т. 1 от ГПК и са дадени указания на заявителя на основание чл. 415 вр. чл. 422 от ГПК, след което в срок е предявен настоящия установителен иск.

Представен е договор за паричен заем № 2582625, видно от който между „Изи Асет Мениджмънт” АД с ЕИК ********* и ответника Ц. бил сключен договор за паричен заем за сумата 500 лв., която е следвало да бъде погасена на 5 месечни вноски. По този начин, съгласно договора, страните са уговорили ответника да върне на заемодателя сума в общ размер на 551.10 лв., при фиксиран годишен лихвен процент по заема – 40% и годишен процент на разходите на заема – 49.03%. Видно е също така, че ответника е подписал договора на датата на сключването му – 21.06.2016 г. Към договора не е представен погасителен план.

Видно от съдържанието на договора, същият има силата на разписка за заемната сума, поради кеото съдът приема, че кредиторът е изпълнил задължението си по договора реално да предостави на кредитополучателя заемната сума.

Установява се от приложените към исковата молба рамков договор от 16.11.2010 г. за прехвърляне на вземания (цесия) и приложение № 1 към него от 01.01.2017 г., че с тях „Изи Асет Мениджмънт” АД с ЕИК ********* е прехвърлило на ищеца вземанията си по горепосочения договор за заем.

Видно от намиращото се на л. 17 от делото пълномощно, с него „Изи Асет Мениджмънт” АД с ЕИК ********* е упълномощило ищцовото дружество да съобщи на съответните длъжници прехвърлянето на задълженията им по приложение № 1 от 01.10.2017 г. към рамков договор от 16.11.2010 г. за прехвърляне на задължения (цесия).

Въпреки че по делото не са представени доказателства ищеца, в качеството си на пълномощник на цедента „Изи Асет Мениджмент“ АД, да е уведомил надлежно ответника за извършената цесия по реда на чл. 99 ал. 3 от ЗЗД, ответника следва да се счита за редовно уведомена за цесията поради следното:

Такова уведомяване не е осъществено до подаването на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение и до датата на предявяване на настоящия иск, но уведомлението до ответника за цесията е приложено към исковата молба на ищеца и е връчено на особения представител на ответника, с което факта на съобщаване на цесията е осъществен и следва да бъде зачетен.

Не може да се сподели становището на особения представител, че връчването на уведомлението за цесията на него не е произвело материалноправно действие, поради особения характер на представителството на назначения от съда по чл. 47 ал. 6 ГПК процесуален представител и обема на неговите правомощия. Разпоредбата на чл. 45 ГПК установява правилото, че връчването на представител се смята за лично връчване.

Законодателят е посочил в разпоредбата фигурата "представител", без да разграничава представителната власт на представителя от какво произтича - от упълномощаване или по силата на закона - от акт на съда. И в двата случая осъщественото връчване на представител е приравнено на лично връчване, при което следва да се приеме, че в случая ответникът лично е уведомен за извършената цесия. В този смисъл е постановеното от ВКС Решение №198/18.01.2019 г. по т. д. №193/2018 г. на I-во Т.О. - че връчването на материалноправно изявление на особения представител, представлява надлежно уведомяване на длъжника - ответник. Съдът споделя това дадено от ВКС разрешение по разглеждания въпрос, което е в съответствие с нормата на чл. 45 ГПК. С оглед изложеното, съдът приема, че ищецът е доказал качеството си на кредитор по отношение на ответника.

По отношение на наведеното от особения представител на ответника възражение за наличие на нищожност по смисъла на чл. 26 ал. 1 от ЗЗД, съдът намира следното:

Противоречието със закона, като основание за нищожност по чл. 26 ал. 1 от ЗЗД, е противоречие не със закона изобщо, а с конкретна и нещо повече - императивна правна норма. От своя страна, не всяко противоречие със закона е основание за нищожност, а само в случаите, в които предметът на сделката е незаконен или когато основанието й противоречи на закона. Противоречие със закона е налице и когато има противоречие с правен принцип, който макар и да не e изрично формулиран, е въплътен в много отделни правни норми и е част от действащата правна система.

Към момента на сключване на процесния договор е действал Закона за потребителския кредит (обн. ДВ, бр. 18/05.03.2010 г., в редакцията си към ДВ, бр. 57 от 28.07.2015 г.,), който урежда особени изисквания за предоставяне на потребителски кредит, както и Закона за защита на потребителите (обн. ДВ, бр. 99/09.12.2005 г., в редакция към ДВ, бр. 102 от 29.12.2015 г.,), който урежда защита на особена категория длъжници. Процесния договор попада в обхвата на регулация на тези два закона, поради което и всички техни предписания го обвързват. Относно изискванията към съдържанието на договора за потребителски кредит намират приложение разпоредбите на чл. 10-12 и чл. 24 от ЗПК.

Разпоредбите на чл. 10-12 от ЗПК поставят определени изисквания към съдържанието на договора за потребителски кредит, които са задължителни, а когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12 ал. 1 т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен, съобразно чл. 22 от ЗПК. В конкретния случай, представеният договор за паричен заем № 2582625 от 21.06.2016 г. има необходимото съдържание съобразно сочените разпоредби.

Съгласно разпоредбата на чл. 19 ал. 1 от ЗПК в приложимата му, действала към датата на сключване на процесния договор редакция, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

Видно от съдържанието на договора за кредит, ГПР по него е в размер на 49.03%, а ГЛП е 40.00%.

Към датата на сключването на договора и анекса следва да се съобрази разпоредбата на чл.

9 от ЗЗД, съгласно която страните могат свободно да определят съдържанието на договора, ако то не противоречи на добрите нрави. Санкцията при несъобразяване е посочена в разпоредбата на чл.

26 ал. 1 от ЗЗД, според който са нищожни договорите, които накърняват добрите нрави.

В правната доктрина и съдебна практика безспорно се приема, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26 ал. 1, предл. 3 от ЗЗД е налице именно, когато се нарушава правен принцип, било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. В този смисъл е практиката на Върховния касационен съд (решение № 4/2009 г. по търг. дело № 395/2008 г., решение № 1270/2009 г. по гр. дело № 5093/2007 г., определение № 877 по търг. дело № 662/2012 г. и др.). Такъв основен принцип е добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Тъй като става дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която е прокаран този принцип е чл. 289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намират приложение – чл. 8, ал. 2, чл. 9. Според практиката на Върховния касационен съд преценката дали е нарушен някой от посочените основни правни принципи се прави от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните накърнява добрите нрави по смисъла на чл. 26 ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.

В случая по процесния договор за потребителски кредит на ответника е предоставена в заем сума от 500.00 лв., при уговорен ГЛП в размер на 40.00% и ГПР в размер на 49.03%.

Лихвата по договора е възнаградителна – за ползване на дадената парична сума.

Към датата на сключване на процесния договор са приети разпоредбите на ал. 4 и ал.

5 на чл. 19 от ЗПК, в сила от 23.07.2014 г., според които годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения, а клаузите в договори, надвишаващи този размер, се считат нищожни. Договорения между страните ГПР от 49.03% не надхвърля петкратно размерa на законния такъв за времето на сключване на договора от 10.00 %, при определения от БНБ основен лихвен процент (0% за периода от 01.02.2016 г. до настоящия момент) и 10 пункта надбавка. Към датата на сключване на договора за кредит липсват императивни разпоредби на закона по отношение размера на възнаградителната лихва. При положение обаче, че става дума за потребителски договор, при който едната страна е по-слаба икономически, поради което се ползва със засилената защита на ЗЗП и ЗПК, следва да се приеме, че максималният размер на лихвата (било възнаградителна, било за забава) е ограничен. Обратното би означавало икономически по-слаби участници в оборота да бъдат третирани неравноправно, като недостигът на материални средства за един субект се използва за облагодетелстване на друг. Поради това в съдебната практика трайно се приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва (а за обезпечени кредити – двукратния размер на законната лихва). В тази насока са следните решения на Върховния касационен съд: решение № 906 от 30.12.2004 г. по гр. дело № 1106/2003 г., II г.о.; решение № 1270 от 09.01.2009 г. по гр. дело № 5093/2007 г., II г.о., решение № 378 от 18.05.2006 г. на по гр. дело № 315/2005 г., II г. о.

Разпечатката съдържа 60 от 95 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/8348c848-f9b9-4ae2-b719-9a2f8bc6a321