Решение № 5170 от 30.12.2021, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 5170 гр. София, 30.12.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 42 СЪСТАВ, в публично заседание на седми декември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: ГЕРГАНА В. КИРОВА като разгледа докладваното от ГЕРГАНА В. КИРОВА Гражданско дело № 20201110143895 по описа за 2020 година

Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.422 от ГПК,вр.чл.415 от ГПК,вр.чл.6,ал.1 от ЗУЕС и чл.86 от ЗЗД от етажните собственици в сградата на /адрес/,представлявани от управителя Х. Б.,против В. З. К.,ЕГН **********,с адрес /адрес/,с искане да бъде постановено решение,с което да бъде признато за установено,че съществува вземане на ищеца в размер от 534,90 лева главница и 23,37 лева мораторна лихва,ведно със законната лихва върху главницата,считано от предявяване на иска до окончателното изплащане на вземането.

В исковата молба се твърди,че ответникът К. е собственик на апартамент в сградата,при което е задължен да заплаща сумите,дължими за поддръжка и за ремонт на общите части на сградата. Сочи се,че с протокол от 29.03.2018 г. е взето решение за размера на бюджета на сградата и начина на разпределянето на същия между отделните собственици като месечно ответникът К. дължи сума от по 106,98 лева общо,като за периода м.01.2018 г. до м.08.2018 г. тази парична сума не е била заплатена. Сочи се,че е уговерено таксата да бъде заплащана до десето число,поради което считано от единадесето число на съответния месец ответникът е изпаднал в забава. В исковата молба се поддържа,че неиздължената главница е в размер от 534,90 лева,а мораторната лихва е 23,37 лева. Исковата претенция се основава на твърдения,че вземането е претендирано по реда на заповедното производство,но с оглед връчването на заповедта за изпълнение по реда на чл.47 от ГПК е налице интерес от предявяване на установителния иск.

Ищцовата страна моли съда да уважи исковете.

В срока за депозиране на писмен отговор е постъпил такъв от ответника В.К. със становище за допустимост,но неоснователност на исковата претенция – твърди се,че са допуснати процесуални нарушения при приемане на решението на общото събрание,защото липсва удостоверяване относно отделно гласуване по всяко от решенията,т.е. не е валидно взето решение на 1 общото събрание. Сочи се,че решението на общото събрание може да предвижда задължения,които възникват за в бъдеще,твърди се,че е нарушена императивната правна норма на чл.51,ал.1 от ЗУЕС. Ответникът оспорва имотът да е бил ползван в процесния период като излага доводи,че не дължи парични суми,защото не живее в имота при съобразяване чл.51,ал.2 от ЗУЕС.

Ответникът не отрича,че дължи суми за фонд „ремонт и обновление“,но счита,че не са определени по размер при съобразяване нарушенията при приемане на решенията от общото събрание. Ответникът моли съда да отхвърли исковете.

Софийският районен съд,първо гражданско отделение,42 състав,като обсъди представените по делото доказателства,поотделно и в тяхната съвкупност, при спазване изискванията на чл.235 от ГПК,приема за установено следното :

Със заявление по реда на чл.410 от ГПК етажните собственици в сградата на /адрес/ са претендирали от В. З. К. сумата от 534,90 лева главница,23,37 лева лихва за забава за периода 11.01.2018 г. до 15.08.2018 г.,ведно със законната лихва върху главницата,считано от подаване на заявлението до окончателното изплащане на вземането. Искането е уважено с издадената заповед за изпълнение по ч.гражд.дело № 58253/2018 г. по описа на СРС,42 състав.

По делото е представен протокол от общото събрание на собствениците на самостоятелни обекти в сградата на /адрес/.

Представено е удостоверение за въвеждане в експлоатация № 833/28.08.2017 г. за въвеждане в експлоатация на апартаментен хотел с магазини,офиси и подземни гаражи на /адрес/.

С нотариален акт от 29.05.2018 г. В. З. К.,като продавач,е изразил съгласие да бъде обвързан от договор за продажба,съгласно който се съгласява да продаде имота си – ап.9 в сградата на /адрес/.

В хода на производството са събрани гласни доказателства – свидетелката Н. е казала,че е имала служебни взаимоотношения с В.К. по повод продажба на негов недвижим имот,при което е водила клиенти на оглед в имота на /адрес/,жилището било на трети етаж като на един етаж има три или четири апартамента. Свидетелката Н. е посещавала имота може би около десет пъти в края на 2017 г. до пролетта на 2018 г. и тогава имотът е бил само на шпакловка,голи стени,нямало изградени инсталации,нямало поставени тоалетна чиния,нямало осветителни тела. Разпитан в съдебно заседание,свидетелят М. е казал,че сградата е въведена в експлоатация през 2017 г.,а свидетелят я е посещавал често,за да наглежда ремонта на собствения си апартамент като към 2018 г. някои собственици вече живеели в имотите,докато други собственици още ремонтирали.Свидетелят М. депозира показания,че в ап.9 от средата на 2018 г. е имало обитатели,защото знае,че човекът паркирал автомобила си. От показанията на свидетеля М. се установява,че някои от собствениците заплащали паричните суми за управление и поддържане на портиерите,докато други превеждали паричните суми по банков път,към предаване на жилищата в същите нямало подови настилки,нямало поставен санитарен фаянс и батерии.

При така установената фактическа обстановка съдът достигна до 2 следните правни изводи :

Искът с правно основание чл.422 от ГПК,вр.чл.415 от ГПК е законодателно уреден като положителен установителен иск,съгласно който страните целят да бъде установено дали съществува вземането,относно което е издадена заповед за изпълнение,когато срещу заповедта за изпълнение е постъпило възражение или е връчена при условията на чл.47 от ГПК. Този иск има предмет,идентичен с предмета на заповедното производство – подлежи на доказване същото вземане – на соченото основание и в претендирания размер,относно което е издадена заповед за изпълнение.

Регламентирането на иска като положителен установителен иск означава,че доказването на материалноправните предпоставки за уважаване на иска е възложено на ищцовата страна. В конкретния случай страната ищец следва да проведе доказване,че са приети решения относно определяне такси за управление и поддържане на общи части в сградата в режим на етажна собственост,да установи таксите по размер,а в тежест на ответника е възложено да установи,че е изпълнил точно своите задължения или са налице обстоятелства,изключващи дължимост на паричната сума. Законът регламентира фикция,че искът се счита предявен на датата на подаване на заявлението,ако исковата молба е постъпила в едномесечен срок,считано от съобщението с указания за предявяване на иск,т.е. на 31.08.2018 г.

Съгласно чл.6,т.9 и т.10 от ЗУЕС всеки етажен собственик е задължен да заплаща дължимите парични суми за ремонт,реконструкция,преустройство и обновяване на общите части на сградата,подмяна на общи части и оборудване,вноските за фонд „ремонт и обновление“,съразмерно с идеалните части,както и разходите за управление и поддържане на общите части на сградата. Това означава,че размерът на таксата се определя с решение на общото събрание,а етажният собственик е задължен да заплаща размера на таксата,каквото е приета с решението на общото събрание. Софийският районен съд намира,че доводите на ответника К. чрез процесуалния му представител относно допуснати нарушения при приемане на решението на общото събрание на етажните собственици не могат да бъдат обсъждани в рамките на настоящото производство. Оспорването на решение на общото събрание се реализира чрез предявяване на иск за отмяната му в рамките на преклузивен срок от тридесет дни съгласно разпоредбата на чл.40 от ЗУЕС. С изтичането на преклузивния срок за оспорване на решенията същите се стабилизират,обвързват етажните собственици и в по-късен момент се явява недопустимо обсъждането на доводи касателно законосъобразността на решенията на общото събрание. В този смисъл е константната съдебна практика на ВКС,обективирана в решение № 39/19.02.2013 г.,постановено по гражд.дело № 657/2012 г. по описа на ВКС, І г.о., решение № 24/05.06.2017 г.,постановено по гражд.дело № 2795/2016 г. по описа на ВКС, ІІ г.о., определение № 108/27.02.2018 г.,постановено по гражд.дело № 2842/2017 г. по описа на ВКС, ІІ г.о. С оглед обстоятелството,че ответникът К. не доказва решението на общото събрание да е било оспорено,съдът счита,че не би могъл да обсъжда доводи дали решението на общото събрание се явява законосъобразно.

Софийският районен съд намира,че исковата претенция за сумата от 56,90 лева такса за фонд ремонт – по 11,38 лева месечно подлежи на 3 уважаване – не е спорно между страните,че ответникът К. към процесния период е собственик на имот – ап.9 в сградата на /адрес/,а и ответникът в подадения писмен отговор не оспорва дължимост на сумата за фонд ремонт,а не доказва да е заплатил същата. По изложените съображения исковата претенция в тази част подлежи на уважаване.

Софийският районен съд счита,че в частта за разликата над 56,90 лева до пълния претендиран размер от 534,90 лева главница,т.е. за сумата от 477,30 лева искът също подлежи на уважаване относно претендираните в тази част парични суми за управление и поддържане на общите части на сградата.Съдът отчете,че с писмения отговор ответникът К. е формулирал възражение,че в имота не е живял никой и парична сума за управление и поддържане е недължима,но приема този довод за неоснователен. Съгласно чл.51,ал.2 от ЗУЕС собственик,който обитава имота за по-малко от тридесет дни в рамките на календарната година не дължи вноски за управление и поддържане.Цитираната разпоредба еднозначно сочи,че недължимост на парични суми за такси за управление и поддръжка е налице,ако в имота е обитавано по-малко от тридесет дни в рамките на една календарна година.

Съдът счита,че за периода,до който ответникът К. е собственик на имота,в имота не е живял никой,но този период е до края на месец май. В тази насока съдът отчете,че свидетелските показания,ангажирани по делото,позволяват да бъде възприето еднозначно,че за периода,за който ответникът е собственик на имота – до 29.05.2018 г.,имотът – ап.9 е бил необитаем – свидетелката Н. сочи,че имотът не е бил пригоден за живеене,а свидетелят М. също депозира показания,че в имота е имало обитател във втората половина на годината. В хипотезата,когато в периода до средата на годината в имота не е имало собственик или обитател,а имотът е обитаван във втората половина на годината след промяна в носителя на правото на собственост се обосновава извод,че задължение за заплащане на такса за управление и поддържане е съществувало,а предвид факта,че имотът е обитаван през втората половина на годината,т.е. етажните собственици са доказали,че имотът е обитаван за повече от тридесет дни,не е налице основание да се възприеме,че е недължима паричната сума. Съдът счита,че в хипотезата,когато ответникът е имал качеството етажен собственик не за цялата календарна година,а за част от същата преценката за наличието на предпоставките на чл.51,ал.2 от ЗУЕС следва да бъде реализирана при отчитане времето,в което е обитаван имотът за съответната календарна година и ако имотът е обитаван за повече от тридесет дни,такса за управление и поддържане е дължима. За да счете,че преценката за наличието на предпоставки за недължимост трябва да бъде извършвана според времето,в което имотът е обитаван,съдът намира,че посоченият времеви период – по-малко от 30 дни,съпоставен с продължителността на календарната година от 365 дни,обосновава,че собственикът на такъв имот няма да дължи такси за управление и поддържане на общите части предвид продължителността от време,в който е обитаван имотът,при което се явява оправдано от гледна точка на закона собственик на такъв имот да не заплаща парични суми за чистачка,асансьор,консумативни разходи за общите части и др.Да се приеме,че ответникът К. не дължи парични суми за управление и поддържане на общите части,защото в периода м.01.-05.2018 г. не е живял в имота при положение,че в имота в рамките на същата календарна година е имало обитател за повече от тридесет дни,би 4 означавало да се обезсмисли разпоредбата на чл.51,ал.3 от ЗУЕС,според която при отсъствие над 30 дни собственикът може да поиска от управителния съвет определяне на такса за управление в намален размер,тъй като отсъствието от имота има като последица непораждане на задължение за заплащане на такса само в хипотезата,когато имотът е обитаван по-малко от 30 дни в рамките на една календарна година. Фактическото положение,при което имотът не е обитаван в рамките на пет месеца в една календарна година,без да е поискано намаляване на таксата по реда на чл.51,ал.3 от ЗУЕС,не може да доведе до извод за недължимост на такса управление.