Решение № 12511 от 24.06.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 12511 гр. София, 24.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 173 СЪСТАВ, в публично заседание на втори юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: БОГДАН Р. РУСЕВ при участието на секретаря ВЕНКА ХР. КАЛЪПЧИЕВА като разгледа докладваното от БОГДАН Р. РУСЕВ Гражданско дело № 20251110120696 по описа за 2025 година

Производството е по общия съдопроизводствен ред на ГПК и при прилагане на чл. 3, чл. 4, чл. 11, чл. 12 и чл. 13 ЗВЕРБ, вр. Решение на Съвета /ЕС/ № 2025/1407 от 08.07.2025г. относно приемането на еврото от България, считано от 01.01.2026г.

Образувано е въз основа на Искова молба, вх. № 126765/09.04.2025г. на СРС, подадена във връзка със Заповед №36493/19.11.2024г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, издадена по ч.гр.д. № 65404/2024г. на СРС.

Ищецът „Сити Кеш“ ООД чрез юрк. М.Т. е предявил срещу ответника Ц. А. Д. иск с правно основание по чл. 422 вр. чл. 9, ал. 1 ЗПКр, чл. 6 ЗПФУР и чл. 430, ал. 1 ТЗ за признаване за установено спрямо ответника, че същият дължи на ищеца сумата от 1380,49 евро /2700,00 лева/, представляваща дължима и неплатена главница по Договор за паричен заем Кредирект № 740***/08.07.2022г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение /30.10.2024г./ до окончателното ú изплащане.

Ищецът твърди, че с ответника сключили Договор за паричен заем Кредирект № 740***/08.07.2022г. по реда на ЗПФУР. Предоставената в заем сума била изплатена на ответника на каса на Изи Пей срещу представена от него лична карта. Процесната сума останала неплатена. За насрочените по делото открити съдебни заседания ищецът не изпраща представител. Становище се изразява в писмен вид, като предявеният иск се поддържа.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът Ц. А. Д. е подал Отговор на исковата молба, вх. № 307891/23.09.2025г. на СРС, с който оспорва предявения иск като неоснователен.

Признава се единствено дължимост на евентуално усвоена главница, но само ако ищецът докаже, че съответната сума е предоставена на ответника. Заявява, че вземанията за лихви и неустойки са погасени по давност. Реалният и приложим по договора ГПР надхвърлял установения в чл. 19, ал. 4 ЗПКр лимит. Оспорва се да е доказано получаването на отпуснатата в заем сума. Оспорва да е дал съгласие за сключване на договора – оспорва се автентичността и законосъобразността на електронното подписване. Таксите за събиране на вземания, удължаване на договора, издаване на удостоверения били неравноправни.

1

Възразява се и срещу възможността в полза на ищеца да се присъдят разноски за юрисконсултско възнаграждение. В насрочените по делото открити съдебни заседания ответникът не се явява и не изпраща представител. Становище се изразява в писмен вид, като предявеният иск се оспорва.

Софийският районен съд, като взе предвид подадената искова молба, предявения с нея иск и възраженията на ответника, съобразявайки събраните по делото доказателства, основавайки се на релевантните правни норми и вътрешното си убеждение, намира следното:

Исковата молба е подадена от надлежно легитимирана страна при наличие на правен интерес, а обективираният в нея иск е допустим и следва да бъде разгледан по същество.

Не са налице предпоставки за решаване на делото с неприсъствено решение или решение при признание на иска.

Съобразно нормата на чл. 154, ал. 1 ГПК доказателствената тежест по иска с правно основание чл. 422 вр. чл. 9, ал. 1 ЗПКр, чл. 6 ЗПФУР и чл. 430, ал. 1 ТЗ е за ищеца. Същият следва да установи при условията на пълно и главно доказване, че между него като заемодател и ответника е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, предоставянето на съответната сума на заемателя по уговорения от страните начин и задължаване на ответника да я върне при посочените в исковата молба условия. В тежест на ищеца е да докаже, че са изпълнени задълженията за предоставяне на предварителна информация на потребителя, че е получено съгласието на потребителя за сключване на договора по реда на ЗПФУР. В тежест на ищеца е да докаже, че клаузите на сключения договор за заем не са неравноправни, както и че ответникът е бил наясно с клаузите на договора, т.е. не е въведен в заблуждение. В тежест на ответника и при доказване на горните факти е да установи погасяване на паричното си задължение. В тежест на всяка от страните е да установи фактите и обстоятелствата, от които черпи благоприятни за себе си правни последици.

Съдът следи служебно за нищожността на клаузите на договорите в хипотезите, в които нищожността следва от клаузите на самия договор /ТР 1/2020-2022-ОСГТК/, а в договори, сключени с потребители, следи служебно за недействителност на договора или уговорки в него, свързани с наличието на неравноправни клаузи.

Видно от представената разпечатка, между „Сити Кеш“ ООД като заемодател и Ц. А.

Д. като заемател е сключен Договор за паричен заем кредирект №704***/08.07.2022г., по силата на който заемодателят е отпуснал на заемателя в заем сумата от 2700,00 лева при годишна лихва от 40,05% и ГПР 46,89%. Заетата сума, ведно с лихвите и другите плащания, следва да се върне на 3 месечни анюитетни вноски с падежи между 08.08.2022г. и 10.10.2022г. Съгласно чл. 6 от Договора същият следва да бъде обезпечен чрез предоставяне на банкова гаранция или осигуряване на поръчител. Ако обезпечението не бъде предоставено в тридневен срок от сключване на договора, се дължи неустойка в размер на 1113,81 лева, която сума се разсрочва заедно с вноските по заема. Така общо ответникът следва да върне 3996,00 лева.

Ответникът е оспорил по настоящото дело наличието на надлежно дадено от него съгласие за сключване на договора. В тази връзка и съгласно изричните норми на чл. 18, ал.

1, т. 3, ал. 2 и ал. 3 ЗПФУР следва да се изтъкне, че при договори за предоставяне на финансови услуги от разстояние доставчикът е длъжен да докаже, че е получил съгласието на потребителя за сключване на договора. За доказване на изявления, отправени съгласно този закон, се прилага чл. 293 ТЗ, а за електронни изявления – ЗЕДЕУУ.

Съгласно чл. 2, ал. 1 ЗЕДЕУУ електронно изявление е словесно изявление, представено в цифрова форма чрез общоприет стандарт за преобразуване, разчитане и визуално представяне на информацията. Електронен документ е електронно изявление, записано върху магнитен, оптичен или друг носител, който дава възможност да бъде възпроизвеждано 2

(чл. 3, ал. 1 ЗЕДЕУУ). Писмената форма се смята за спазена, ако е съставен електронен документ (чл. 3, ал. 2 ЗЕДЕУУ). Възпроизвеждането на електронния документ върху хартиен носител не променя характеристиките му. Съгласно чл. 18, ал. 3 ЗПФУР изявленията, направени чрез телефон, друго средство за гласова комуникация от разстояние, видеовръзка или електронна поща, се записват със съгласието на другата страна и имат доказателствена сила за установяване на обстоятелствата, съдържащи се в тях.

Съгласно разпоредбата на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕУУ, която препраща към чл. 3, т. 10 от Регламент (ЕС) № 910/2014, електронен подпис е всяка информация в електронна форма, добавена или логически свързана с електронното изявление, за установяване на неговото авторство.

Разпоредбата на чл. 13, ал. 4, изр. 1 ЗЕДЕУУ придава значение на подписан документ само на този електронен документ, към който е добавен квалифициран електронен подпис. По делото не се твърди, нито се установява, че процесният договор за кредит е подписан с квалифициран електронен подпис. Разпоредбата обаче допуска страните да се съгласят в отношенията помежду им да придадат на обикновения електронен подпис стойността на саморъчен. Представената на л.11-12 разпечатка съдържа извършени действия само от страна на заемодателя и неговата електронна система, с изключение единствено на деклариране от потребителя, че не попада сред съответни категории лица по ЗМИП.

Следователно по делото не е доказано надлежно удостоверено дадено от потребителя съгласие за сключване на договора със соченото от ищеца съдържание. От друга страна е факт, че от представената на л. 133 от делото разписка от Изи Пей, саморъчно подписана от ответника, се установява, че той е получил сумата от 2700,00 лева за „заем съгл. дог.

704***“, като изрично в разписката е декларирано от получилия сумата, че се касае за кредит. Това означава, че главницата по кредита все пак е получена от него.

Оценката на платежоспособността на кандидат-заемателя е на риск и отговорност на заемодателя. Това следва от нормите на чл. 16, ал. 1 ЗПКр и чл. 143, ал. 2, т. 3 ЗЗПотр. Преди сключване на договор за кредит кредиторът оценява кредитоспособността на потребителя въз основа на достатъчно информация, в това число информация, получена от потребителя, и, ако е необходимо, извършва справка в Централния кредитен регистър или в друга база данни, използвана в Република България за оценка на кредитоспособността на потребителите. В конкретния случай с договора рискът за кредитора от неизпълнение на собственото му задължение за проверка и съблюдаване на съответна дисциплина с цел неотпускане на необезпечени кредити се прехвърля по недопустим начин на заемателяпотребител. Логиката на законодателя е кредиторът да провери платежоспособността на длъжника и, ако има съмнение в нея, да поиска обезпечение и едва след като то стане факт да отпусне кредита. Не може да се приеме, че по този начин кредиторът се обезщетява за риска от евентуална неплатежоспособност на длъжника. Елиминирането и/или минимализирането на този риск зависи само от кредитора, който, изпълнявайки чл. 16 ЗПКр, следва да извърши съответната оценка, като или не отпусне кредита, или го отпусне при предварително дадено достатъчно да гарантира изпълнението му обезпечение. Следователно предоставянето или не на обезпечение от страна на искащото заем лице за кредитора няма пряка връзка с повишаването оценката на неговата кредитоспособност, тъй като даването или недаването на обезпечението няма абсолютно никаква връзка това дали длъжникът ще изпълни или не главното си задължение по договора за кредит – да върне дадените му в заем суми. Оттук, доколкото изискването за предоставяне на обезпечение няма реален обезпечителен ефект, то се явява единствено инструмент за генериране /пряко и косвено/ на допълнителни разноски за потребителя, които са известни на заемодателя и би следвало да бъдат отчитани като разноски по кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПКр и § 1, т. 1 ЗПКр.

Посоченият в договора ГПР от 46,89% не е действителен, тъй като в него не е отчетена неустойката, която е само по наименование неустойка, а по естеството си представлява още едно възнаграждение за кредитодателя: Това възнаграждение съставлява част от разходите по кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПКр и § 1, т. 1 ЗПКр, поради което реалният ГПР по 3 договора, преценена ориентировъчно за сведение с помощта на съответен софтуерен продукт и на основание чл. 162 ГПК, възлиза на около 1040%. Така, освен че се нарушава и заобикаля чл. 19, ал. 4 ЗПКр, потребителят бива и въведен в заблуждение относно реалната стойност на разходите, които следва да стори по обслужването на кредита си, в противоречие с изискванията на чл. 11 ЗПКр. Стига се и до нарушение във връзка с чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗПКр, тъй като се касае за необосновано високо и скрито оскъпяване на кредита. В случаите, когато в договора за потребителски кредит е посочен годишен процент на разходите, които обаче не включва всички разходи, които нормативната база изисква да бъдат отчетени при изчислението му, то договорът за потребителски кредит следва да се счита за нищожен /арг. Решение от 21.03.2024г. по дело № С-714/2022г. на СЕС/. Само това обстоятелство е достатъчно за да бъде прогласен за нищожен договорът за кредит. Начинът, по който е установена конструкцията за обезпечаване на заема, реално съставлява механизъм за заобикаляне на нормите за защита на потребителите и допълнително натоварване на заемателя с допълнителни плащания.

За пълнота съдът следва да изтъкне, че е нищожна сама по себе си и уговорката за заплащане на договорна лихва в размер от 40,05% годишно. По действащото българско право максималният размер на договорната лихва, независимо дали възнаградителна или компенсаторна, е ограничен единствено от добрите нрави (арг. от чл. 9 ЗЗД), като страните са свободни да уговорят размер на възнаградителната лихва по свое усмотрение. Тази тяхна свобода обаче се простира до пределите, определени с чл. 10, ал. 2 ЗЗД, който допуска размерът на лихвите да може да се уговаря до размер, предвиден от Министерския съвет, а ако уговореният е по-голям, то той да се намалява по право до този размер. Тъй като към настоящия момент Министерският съвет не е определил такъв размер, критерият за извършването на съответната преценка следва да намери своята опора в размера на законната лихва (по аналогия с чл. 19, ал. 4 ЗПКр), но без непременно да е необходимо да се равнява по нея. С оглед изискването на закона при договаряне между страните да не се накърняват добрите нрави следва да се приеме, че именно те налагат максималният размер, до който съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително. Добрите нрави са критерии за норми за поведение, които се установяват в обществото, поради това, че значителна част от хората според вътрешното си убеждение ги приемат и се съобразяват с тях. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг. Съдебната практика приема, че противоречи на добрите нрави възнаградителна лихва, която е в размер на повече от два до три пъти размера на установената законна лихва за забава. В този смисъл е и практиката на Върховния касационен съд – р.378/08.05.2006г.-гр.д.315/2005г.-ІІг.о., р.1270/09.01.2009г.гр.д.5093/2007г.-ІІг.о., опр. 901/10.07.2015г.-гр.д.6295/2014г.-ІVг.о., както е и налице практика на Софийския градски съд - опр.260283/17.09.2020г.-ч.гр.д.9521/2020г.-СГС,ТО-VІ, опр.266415/17.12.2020г.-ч.гр.д.10945/2020г.-СГС-ІІ-Г, опр.266852/29.12.2020г.ч.гр.д.7204/2020г.-СГС-І-24с-в, опр.260551/12.01.2021г.-ч.гр.д.12338/2020г.-СГС-ІV-Д, опр.261885/29.01.2021г.-ч.гр.д.10946/2020г.-СГС-І, опр.264704/11.03.2021г.-ч.гр.д.842/2021г.СГС-І, опр.267499/22.04.2021г.-ч.гр.д.3671/2021г.-СГС, ТО-VІ, опр.268991/20.05.2021г.ч.гр.д.5247/2021г.-СГС-ІІІ-В, опр.1227/16.07.2021г.-ч.гр.д.8622/2021г.-СГС,ІV-Е, опр.1614/09.08.2021г.-ч.гр.д.9449/2021г.-СГС-ГК, опр.2820/30.09.2021г.-ч.гр.д.10400/2021г.СГС-ГО-ІV-А, опр.2810/01.10.2021г.-ч.гр.д.11619/2021г.-СГС-ЧЖ-І-К, опр.3352/14.10.2021г.ч.гр.д.5828/2021г.-СГС-ГО-ІV-Е, опр.275245/29.10.2021г.-ч.гр.д.5236/2021г.-СГС-ІV-В, опр.3737/29.10.2021г.-ч.гр.д.11615/2021г.-СГС-ІІ-Д, опр.3689/28.10.2021г.-ч.гр.д.11629/2021г.СГС-ІІ-Б, опр.5127/15.12.2021г.-ч.гр.д.14401/2021г.-СГС, опр.