Решение № 327 от 25.03.2026, Районен съд - Кюстендил

РЕШЕНИЕ

№ 327 гр. Кюстендил, 25.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, XIV-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мария Ем. Антова при участието на секретаря Валентина Сп. Стоицова като разгледа докладваното от Мария Ем. Антова Гражданско дело № 20251520102262 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по искова молба с вх. № ***/12.08.2025г. от ищцата И. Н. Ц. против „ЮтеКредит България“ ЕООД, с която е предявен иск с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД и чл.146 ЗЗП, вр. чл.143, ал.2, т.5 ЗЗП за прогласяване нищожността на Договор за кредит № ***, съединен в условията на евентуалност с за прогласяване нищожността на клауза от Договор за кредит № ***, предвиждащ заплащане на такса за разглеждане.

В исковата молба се твърди, че на 26.02.2024г. между страните е сключен Договор за кредит № ***, съгласно който страните се уговорили да се отпусне заем в размер на 4500 лева, при фиксиран ГЛП от 34%, и ГПР от 63,11%, със срок за погасяване – 30 месеца. Задължението на ищцата възлизала в размер на 7967,70 лева, от които 4500 лева главница, 2244,37 лева – лихва и 1223,33 лева такса за разглеждане. Твърди се, че посочената такса за разглеждане представлявало скрито възнаграждение по кредита, водещо до неговото оскъпяване, доколкото била в размер, представляващ 25% от размера на получения кредит. Същата противоречала на разпоредбата на чл.10а, ал.2 ЗПК. На следващо място, таксата касаела действия, присъщи при отпускане на всеки кредит и като такива следва да са включени във възнаградителната лихва. По отношение на недействителността на целия договор е изложено следното: неправилно посочената такса била представена като такава в договора, предвид че по съществото си следвало да се включи в цената на възнаградителната лихва. Това обаче не било сторено, за да се придаде вид, че 1 дължимата възнаградителна лихва е с по-нисък лихвен процент. От друга страна, при предсрочно погасяване целият размер на таксата била дължима от кредитополучателя съгласно договора, вместо да се дължат само падежиралите вноски, както следвало да се дължат падежиралите вноски от възнаградителната лихва. Не на последно място, неправилното посочване в договора на размера на възнаградителната лихва – което без съмнение се установявало след справка в кредитния калкулатор на Калкулатор Бг, водело до недействителност на договора само на това основание. Позовава се на практика в този смисъл. Моли се съдът да уважи иска за прогласяване недействителността на договора, в условията на евентуалност – на клаузата, предвиждаща заплащане на такса за разглеждане в размер на 2053,71 лева.

Претендира разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба.

Ответникът счита исковете за неоснователни поради следното: не се оспорва, че между страните е сключен договор за кредит със соченото от ищцата съдържание като се моли това обстоятелство да се отдели за безспорно между страните. Твърди се, че страните били обвързани и от ОУ към договора, обективиран в Рамково споразумение. Договорът бил сключен от разстояние при спазване на изискванията на ЗПФУР, ЗЕДЕУ и ЗПК. Оспорва се твърдението, че таксата била скрита възнаградителна лихва, доколкото същата се дължала за допълнителна задължителна услуга по договора, на основание чл.10а, ал.1 ЗПК. Кредитополучателят била запозната и с възможността по чл.8.6 от Рамковото споразумение, вместо посочената такса да заплати на кредитодателя договорно възнаграждение, но сама избрала да заплаща таксата. Нямало скрито оскъпяване по договора, доколкото клаузата, предвиждаща посочената такса, била индивидуално уговорена. Таксата била включена и в ГПР, а последният отговарял на изискванията на чл.19, ал.4 ЗПК.

Клаузата, предвиждаща посочената такса, не била неравноправна по смисъла на ЗЗП. Не на последно място, дори таксата да била нищожна, това не водело до нищожност на целия договор. Моли се съдът да отхвърли предявените искове. Моли да не се присъждат разноски при уважаване на ищцовите претенции, доколкото разпоредбата на чл.38 ЗА била неприложима.

Претендира разноски.

В срока на отговор по чл.131 ГПК, на основание чл.211 ГПК, ответникът е предявил насрещна искова молба, приета за съвместно разглеждане в производството по с Разпореждане № 4746/28.09.2025г., с която са предявени обективно кумулативно съединени осъдителни искове по реда на чл.211 ГПК с правно основание по чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.240, ал.1 и ал.2 ЗЗД и чл.86 ЗЗД от страна на „ЮтеКредит България“ ЕООД против И. Н. Ц.. В насрещната искова молба ищецът по нея не оспорва наличието на облигационно правоотношение между страните със съдържанието, посочено в първоначалната искова молба. Не се спорило, че бил отпуснат заем в размер на 4500 лева на ответницата /ищца по първоначалната искова молба/, като представят доказателства за това. Твърди се, че таксата за разглеждане, 2 предвидена в договора била дължима, доколкото била начислена по реда на чл.10а, ал.1 ЗПК, била включена в ГПР, била изрично посочена в СЕФ, както и в погасителния план и в самия договор. Съответно, последната била индивидуално уговорена. На следващо място, твърди се, ответницата престанала да изпълнява задълженията си по договора, като считано от 28.12.2024г. изпаднала в забава. Съответно, с уведомление, изпратено на електронната поща на ответницата, целият договор бил обявен за предсрочно изискуем. Към подаване на исковата молба останали дължими следните суми, а именно: 3524,13 лева, представляваща незаплатена главница, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното заплащане на вземането, 196,60 лева възнаградителна лихва за периода от 27.12.2024г. до 16.02.2025г., лихва за забава в размер на 271,29 лева за периода от 17.02.2025г. до 25.09.2025г. Искането към съда е да постанови решение, в случай, че бъде уважен някой от исковете на ищцата /ответница по насрещния иск/, последната да бъде осъдена да заплати на дружеството посочените суми.

Претендират се разноски в производството.

В срока за отговор по насрещната искова молба е постъпил такъв от ответницата /ищец по първоначално подадената искова молба/, в който се изразява следното становище: счита се така предявените осъдителни искове за допустими, но неоснователни. Твърди се, че страната била заплатила, лично и чрез дъщеря си – С. П. К., 17 вноски по договора в общ размер от 4590 лева по платежната система на Изипей. Съответно, доколкото договорът бил недействителен, съгласно чл.23 ЗПК се дължала само чистата стойност на кредита, а същата вече била изплатена. Моли съда да отхвърли осъдителните искове. Претендира разноски.

В проведеното открито съдебно заседание страните, редовно призовани, не се явиха, нито изпратиха процесуални представители. С депозирани молби страните уведомиха съда за невъзможност на пълномощниците им да се явят в съдебно заседание поради служебната им ангажираност и изразяват желание делото да се разгледа в тяхно отсъствие, като излагат становища по съществото на спора. По делото са ангажирани писмени доказателства, назначена и изслушана е съдебно – счетоводна експертиза.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.12 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

По първоначално предявената искова молба:

За да бъде уважена ищцовата претенция по чл.26, ал.1 ЗЗД и чл.146 ЗЗП, вр. чл.143, ал.2, т.5 ЗЗП, следва да са налице следните материално-правни предпоставки, а именно: сключването на процесния договор за кредит с посоченото в исковата молба съдържание, както и че част от съдържанието на договора е клауза, предвиждаща заплащане на такса за разглеждане.

В доказателствена тежест на ответника е да установи наличието на 1.

3 валидно правоотношение по договор за кредит, наличието на валидна клауза, предвиждаща заплащане на такса за разглеждане, както и че клаузата, от която произтича процесното вземане е индивидуално уговорена, респ. че е налице основание за получаването на сумата.

Със своето Определение № 942/19.08.2025г., в което е обективиран обявеният за окончателен доклад по делото, съдът е отделил за безспорни и ненуждаещи се от доказване следните факти: че между страните е сключен Договор за кредит № ***/26.02.2024г., в размер на 4500 лева, при фиксиран ГЛП от 34%, и ГПР от 63,11%, със срок за погасяване – 30 месеца, част от съдържанието на който договор е клауза, предвиждаща заплащане на заплащане на такса за разглеждане. Последните обстоятелства се установяват и по приетия като доказателство по делото Договор за кредит ***, Погасителен план /Приложение 1/, СЕФ и Рамково споразумение за потребителски кредити № ***, в което се съдържат ОУ по кредита.

Не се оспорва, че ищцата е усвоила кредита в размера на 4500 лева.

Видно от заключението по изготвената СЧЕ, по кредита е внесена сумата в размер на 2425,99 лева. В открито съдебно заседание вещото лице изрично уточни, че в ГПР по договора е включена таксата за разглеждане в размер на 1223,33 лева. Съдът кредитира приетото заключение като пълно и компетентно изготвено.

Спорът в настоящото производство се свежда до това дали начислената и заплатена такса за разглеждане отговаря на законовите изисквания.

Процесният договор за кредит е потребителски, поради което същият попада в определението на чл.9 Закона за потребителския кредит /ЗПК/, с оглед на което нормите му следва да бъдат съобразени служебно от съда. В този смисъл са и постановките на ТР № 1/2013г. ОСГТК на ВКС. Съответно, при анализ на посочената разпоредба съдът я намира за неравноправно поради следното: уговорката за такса за разглеждане не отговаря на изискванията на чл.10а, ал.2 ЗПК, според която кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Чрез тази клауза реално се въвежда допълнителна такса за услуга, свързана с усвояване на кредита, каквато е дейността на небанковата институция по разглеждане на документите и оценяване на платежоспособността, която дейност при това е присъща на дейността й и е свързана с кредитния риск. Независимо от волята на другата договаряща страна, предоставящият кредита следва да извърши горната преценка, за да вземе обосновано решение за риска, който поема при предоставяне на кредита, поради което не представлява предоставяне на услуга на другата страна, а изпълнение на задължение по закон. Такса или комисионна се дължи за предоставена конкретна услуга, а оценката на риска, както беше посочено, е задължение на кредитодателя. Всички разходи, които законът допуска да се възлагат в тежест на длъжника са свързани и са зависими от сключен договор за заем и са направени във връзка със сключването. Разходът за оценка не 4 зависи от това дали договорът ще бъде сключен, или не, доколкото този разход би се извършил и в случай, че такъв договор не бъде сключен. Следователно, този разход, доколкото се извършва за упражняване на самата дейност на небанковата кредитна институция и е независим от сключване на договор, е за сметка на тази институция, поради което е изключен от обхвата на дефиницията за разход по кредита и не може да бъде възлагана в тежест на потребителя. Съответно, като е изискал заплащане на такса във връзка с усвояване на кредита, ответникът е нарушил разпоредбата на чл.10а, ал.2 ЗПК и в този смисъл посочената клауза се явява нищожна като противоречаща на закона. Същата противоречи и на добрите нрави, доколкото е уговорена в увреда на икономически по-слабата страна, каквато се явява ищцата. Съдът счита, че при този извод не е необходимо да разглежда останалите възражения за нищожност, наведени от ищцата.

Обстоятелството, че посочената клауза е нищожна принципно не би довела до нищожност на целия договор. Същият обаче нищожен в цялост като противоречащ на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК поради следното: установи се, че таксата за разглеждане е била включена в ГПР, а не е следвало като изначално недължима. В практиката на СЕС /т.90 от решение на СЕС по дело С-377/14; съображения 31 и 43 от Директива 2008/48/ приема, че от особено важно значение е потребителят да е бил информиран за ГПР под формата на процент, изчислен по единна математическа формула, тъй като това води освен до прозрачност, но и до предоставяне на възможност на потребителя да направи сравнение относно предлаганите на пазара оферти и условия за отпускане на кредит, както и да прецени обема на задълженията, които поема. Също така, посочването в договор за кредит на по-нисък и/или по-висок от действителния ГПР, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и следователно относно цената, което пък следва да се окачестви като заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.6, пар.1 от Директива 2005/29/ЕО относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към потребители, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на съществен елемент на договора – неговата цена, и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. В случая е налице грешно посочен ГПР по договора, което не дава възможност на ищцата да прецени икономическите последици от сключването му и макар формално процесният договор да съдържа изискуеми реквизити по чл.11, ал.1 ЗПК, въз основа на цялостна преценка на всяка от уговорените клаузи, съдът намира, че неправилното посочване на действителен ГПР в договора за кредит, е достатъчно сериозен пропуск, който се приравнява на непосочен ГПР. Сходно е разбирането и в най-новата практика на СЕС, по-специално в решение на СЕС от 21.03.2024г. по дело С714/22г. Изложеното до момента дава основание да се приеме, че процесният договор противоречи на императивната разпоредба на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, което води до неговата недействителност, на основание чл.22 ЗПК.