Определение № 3666 от 14.07.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3666 гр. София, 14.07.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мими Фурнаджиева

Членове:

Велислав Павков

Десислава Попколева като разгледа докладваното от Мими Фурнаджиева Касационно гражданско дело № 20248002100387 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационната жалба на С. В. М., чрез адв. И. И., против решение № 1126 от 11 октомври 2023 г., постановено по в.гр.д. № 1288/2023 г. по описа на Окръжен съд Варна, с което се потвърждава решение № 1000 от 23 март 2023 г., постановено по гр.д. № 7292/2022 г. по описа на Районен съд Варна, с което предявеният от С. В. М. срещу Прокуратурата на Република България иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди вследствие на незаконно водено срещу ищеца наказателно производство по описа на ІV РУ-ОД на МВР-Варна, а впоследствие образувано н.о.х.д. № 5147/2020 г. по описа на Районен съд Варна и в.н.о.х.д. № 1041/2021 г. по описа на Окръжен съд Варна, приключило с влязла в сила оправдателна присъда, е отхвърлен за разликата над 500 лева до претендираните 12000 лева, ведно със законната лихва, считано от 30.11.2021 г. до окончателното плащане.

В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК – решението е произнесено в противоречие с константната практика на ВКС и със събраните по делото доказателства, както и в нарушение на правилата, установяващи причинноследствената връзка между събитията и установените факти. Твърди се, че не са съобразени реално претърпените от ищеца неимуществени вреди – заклеймяването му в обществото чрез нарушаване на социалните връзки и статус, влошаване на семейните отношения, засегнатата чест и достойнство, ограниченията в професионалния живот. Съдът не взел предвид, че се касае за съдебен процес срещу млад човек и за обвинение в тежко умишлено престъпление. В изложението към касационната жалба се поддържат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

1

Ответникът Прокуратурата на Република България не представя отговор на касационната жалба.

Във въззивното решение се приема за установено, че срещу М. е било образувано досъдебно производство № 2137/2020 г. по описа на IV РУ - ОД МВР-Варна и впоследствие обвиняемият е предаден на съд за евентуално извършено от него на 26.04.2020 г. престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 4 и т. 7, вр. чл. 194, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 18, ал. 1 НК. С присъда от 01.07.2021 г., постановена по н.о.х.д. № 5147/2020 г. по описа на Районен съд Варна, М. е бил признат за невиновен по повдигнатото му обвинение, а с определение от същата дата съдът е отменил и наложената на подсъдимия мярка за неотклонение „подписка“. Първоинстанционната присъда е протестирана и с решение от 30.11.2021 г. по в.н.о.х.д. № 1041/2021 г. на Окръжен съд Варна е потвърдена. От справката за съдимост на М. става ясно, че той е осъждан четири пъти. Две от осъжданията касаят присъда и одобрено от съда споразумение за извършени от М. престъпления отново против собствеността – грабеж и кражба, извършени в периода 18.11.2021 г. и 13.10.2020 г.23.01.2021 г., като наказателните производства за тези престъпления са водени в периода на горепосоченото досъдебно производство и съдебни производства, по които М. е оправдан.

По делото е разпитана като свидетел майката на ищеца Йорданка Матовска. Същата заявява, че в периода 2019 г.-2021 г. синът й живеел в дома й. Една вечер излязъл с буса на баща си, но бил задържан от полицията и едва на другия ден семейството му узнало за това. Твърди, че синът й имал добър имидж в селото, но след тази случка бил разстроен и отчаян, защото казвал, че не е сторил нищо. Хората в селото започнали да странят от него, тъй като го смятали за престъпник. За състоянието си ищецът не е ползвал медицинска помощ. Инцидентът обаче го очернил в селото, ищецът се затворил в себе си, не излизал и не се събирал с никого заради тази случка. Посочва, че и друг път синът й е бил осъждан, за което му била отнета шофьорската книжка. Съдът не е кредитирал показанията на свидетелката в частта им, в която посочва, че синът й се ползвал с добро име в селото, тъй като това е оценъчно съждение, а не свидетелство за конкретен факт. Не са кредитирани показанията и в частта им, в която свидетелката заявява, че след привличането му като обвиняем по процесното досъдебно производство и в течение на воденото против него наказателно преследване ищецът бил разстроен и отчаян, тъй като от приложената справка за съдимост на ищеца става ясно, че в периода след привличането му като обвиняем за евентуално извършеното от него на 26.04.2020 г. престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 4 и т. 7, вр. чл. 194, ал. 1, вр. чл.

20, ал. 2, вр. чл. 18, ал. 1 НК до влизането в сила на 30.11.2021 г. на оправдателната присъда ищецът е извършил три други престъпления, две от които тежки по смисъла на чл. 93, т. 7 НК – квалифицирана кражба и грабеж, за които е осъден.

От правна страна съдът най-напред е разяснил характера на отговорността по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и е посочил, че обезщетение за 2 неимуществени вреди се дължи при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и причинените вреди, като причинната връзка не се предполага, а трябва да бъде доказана от ищеца.

Обезщетението се определя съобразно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД – по справедливост, а това изисква цялостна преценка на конкретните факти, които са от значение за съдържанието на неимуществените вреди. Съдът се е позовал на трайно установената практика на ВКС по приложението на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, според която страхът, стресът и негативните изживявания при незаконно повдигнато обвинение са общоизвестен факт и вредите неизбежно следват по човешка презумпция, при което е нормално да се приеме, че по време на наказателното производство незаконно обвиненото в извършване на престъпление лице е изпитвало притеснения, неудобство и несигурност. Преценявайки съдържанието на доказаните в процеса неимуществени вреди, техния интензитет и проявление във времето, съдът е съобразил продължителността на наказателното производство, което в случая е продължило около година и половина в досъдебна и съдебна фаза, характера и тежестта на незаконното обвинение – за престъпление, което е тежко по смисъла на НК, взетата спрямо ищеца най-лека мярка за неотклонение „подписка“, с която не е бил засегнат ежедневния му живот. Като е преценил цялостното отражение на обвинението върху правната сфера на ищеца, съдът е съобразил обстоятелството, че липсват доказателства, установяващи М. да е търпял негативни изживявания с висок интензитет по време на наказателното производство, както и да продължава да търпи някакви негативни последици, които да са резултат от незаконното обвинение. Отчетен е фактът, че в хода на наказателното преследване против ищеца са водени и три други наказателни дела за извършени от него в този период три други престъпления, две от които тежки по смисъла на чл. 93, т. 7 НК (квалифицирана кражба и грабеж), за извършването на които в същия този период е била ангажирана и реализирана наказателната му отговорност. Съдът е стигнал до извода, че тези обстоятелства сочат нисък интензитет на негативните изживявания у ищеца, които не са се отразили по никакъв начин на обичайния му, възприет от него, начин на живот през процесния период. С тези съображения е прието, че справедливото обезщетение за вредите е в размер на 500 лева.

Касационният съд приема, че не са налице определените в закона предпоставки за допускането на касационното обжалване.

Поставеният въпрос относно критериите за определяне на справедлив размер на обезщетението по чл. 2 ЗОДОВ е намерил своя отговор в трайната практика на ВКС. Според възприетото в нея справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики – характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, продължителност и степен на интензитет, отражението върху личния, обществения и професионалния живот, причиняването на здравословни увреждания, възраст на увредения, обществено и социално положение. С 3 оглед спецификата на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, от който произтича отговорността на държавата за вреди, като критерий за преценка е въведен и дългият несъобразен с разумния срок период, през който е продължило наказателното преследване, както и характерът на престъплението по повдигнатото обвинение. В конкретния случай въззивният съд при определяне на справедливото обезщетение се е ръководил от изброените критерии. Съобразил е, че се касае за обвинение в тежко умишлено престъпление, за което обаче наказателното производство е приключило за по-малко от две години – срок, съответстващ на разумния при подобно обвинение. Съдът е отчел, че на ищеца е взета най-леката мярка за неотклонение – „подписка“, поради което той не е търпял някакви съществени ограничения в ежедневието си. Въззивният състав е изследвал събраните по делото доказателства и е посочил, че освен обичайните неудобства, свързани с воденето срещу едно лице наказателно преследване, в случая не са доказани негативни изживявания с висок интензитет. От възприетата по делото фактическа обстановка не се установява, нито ищецът в исковата молба е твърдял вследствие на конкретното наказателно производство да е получил определени заболявания или траен психически дискомфорт, който не е преодолян. Не са събрани доказателства, които да потвърждават причинноследствената връзка между наказателното производство и невъзможността на ищеца да си намери работа – напротив, според св. Матовска синът й е станал строител заедно с баща си. Не са посочени доказателства и за това, че обвинението е оповестено публично и е станало достояние на широк кръг лица, от което репутацията на ищеца в обществото да е пострадала. Поради недоказаността на тези обстоятелства те не са отчетени от съда при определянето на размера на търсеното обезщетение. Следва да се отбележи и че по време на производството, от което се претендират вреди, срещу М. са водени други наказателни производства, завършили с осъждането му за кражба и грабеж, както и производство за престъпление по чл. 343в, ал. 3, вр. ал. 1 НК, завършило със споразумение, с което същият е признат за виновен.

При паралелно водени наказателни производства неизбежно подсъдимият търпи негативни изживявания от всяко едно от тях. В този смисъл вредните последици, причинени от всяко отделно производство, не могат да бъдат разграничени, особено като се вземе предвид, че в случая има три обвинения за тежки умишлени престъпления. Тъй като другите висящи наказателни производства са част от цялостната фактическа обстановка, съдът ги е отчел, а те несъмнено обосновават определяне на по-нисък размер на обезщетението.

Освен това съдебният състав е съобразил, че ищецът е признат за виновен за извършени в процесния период други сходни престъпления на това, за което е оправдан. Това обстоятелство силно разколебава тезата, че същият е станал затворен в себе си, не бил деен като преди и изпаднал в напрежение и безпокойство, респективно не обосновава търпени болки и страдания с голям интензитет, както е приел и въззивният съд. Всичко изложено налага извода, че по поставения въпрос липсва противоречие с практиката на ВКС и 4 касационно обжалване не следва да се допуска.

Въпросът следва ли при определяне на обезщетението да се разделят претърпените неимуществени вреди съобразно интензитета на воденото наказателно производство – досъдебно, съдебно и въззивно производство, като присъденото обезщетение по справедливост да бъде в пъти по-малко от съдебната практика на ВКС, е некоректно формулиран. На първо място, никъде в мотивите на въззивното решение не е направено такова разделяне.

Досъдебното и съдебното производство са двете фази на наказателния процес, през цялата продължителност на който лицето е преследвано за извършването на дадено престъпление – т.е. през цялото време то търпи негативни последици в качеството на обвиняем (в досъдебната фаза), респ. на подсъдим (в съдебната фаза). Затова и при определяне на обезщетението съдът изчислява общата продължителност на наказателното производство, взема предвид тежестта на обвинението, дали са наложени мерки за процесуална принуда, какви са и в каква степен са ограничи правата на лицето, както е сторено и в случая. На последно място, водеща при определяне на обезщетението по чл. 2 ЗОДОВ е съвкупната преценка на обстоятелствата в конкретния случай. Съдебната практика по сходни казуси може да се ползва като ориентир, но уеднаквяване между отделните случаи не може да има.